Раздел 9

Раздел 9. Народни читалища и библиотеки в България: роля, традиции, значение и съвременно състояние

---

В сърцето на българската културна идентичност се намират народните читалища и библиотеките – институции, които от векове служат като стълбове на просветата, традициите и общностното единство. Те не са просто места за четене или събиране, а живи символи на националното ни наследство, които са формирали духа на поколения българи. В този кратък преглед ще разгледаме тяхната роля през историята, запазените традиции, дълбокото значение и настоящото им състояние към октомври 2025 г.

Народните читалища възникват през Възраждането като отговор на жаждата за знание в османско подчинена България. Първото – „Просвета“ в Свищов, е основано през 1856 г. от Васил Априлов, а скоро след това се появяват още в Шумен и Слобозия. Към края на XIX век техният брой надхвърля 130. Читалищата са били центрове на просветителска дейност: организирали са курсове по четене, писане, чужди езици и дори театрални постановки. Те са служели като форуми за патриотични идеи, където се четат вестници, се обсъждат национални въпроси и се създават любителски културни дружества.

Библиотеките също имат дълбоки корени, започвайки от манастирските и патриаршески колекции в Средновековна България, като тези в Рилския манастир или Търново. След Освобождението през 1878 г. се развиват обществени и национални библиотеки. Ключов момент е създаването на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ през 1878 г. в София, която днес е най-голямото книжно хранилище в страната с над 4 милиона единици. Университетската библиотека в София, основана през 1888 г., също играе водеща роля в научното образование. Тези институции са били мост между традиционното знание и модерната наука, подпомагайки борбата за независимост и културно възраждане.

Традициите на читалищата са тъкани от фолклор, общностни събития и образователни инициативи. Те са пазители на нематериалното културно наследство: организират самодейни народни групи за песни, танци и обичаи, литературни четения и празнуване на национални празници като 24 май – Ден на българската просвета и култура. Читалищата са мястото, където се предават от поколение на поколение хората, кукерските игри и местните легенди, често чрез фестивали и събори като този в Копривщица.

Библиотеките допълват тази картина с традицията на съхранение и достъп до писменото слово. Те са организирали публични лекции, детски читалищни клубове и изложби на ръкописи, като например средновековни буквици от Националната библиотека. В много случаи читалищата и библиотеките са слети: над 3500 читалища днес имат собствени библиотеки, които служат като основен източник на книги в селата. Тези традиции подчертават ролята им като „народни будители“, както ги наричат, – места за социална кохезия и културна предаваемост.

Значението на народните читалища и библиотеките е многопластно. През Възраждането те са били двигател на националното съзнание, подпомагайки грамотността и борбата срещу невежеството. Днес те продължават да бъдат ключови за социалното равенство: осигуряват безплатен достъп до информация, особено в периферните райони, където алтернативи липсват. Според ЮНЕСКО, през 2017 г. българските читалища са признати за добра практика за опазване на нематериалното наследство, подчертавайки тяхната роля в запазването на идентичността.

Библиотеките, от своя страна, са стълбове на образованието и науката. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ е депозитарна институция, събираща всички български публикации, и партньор в дигитални проекти. Те подпомагат изследванията, културния туризъм и дори борбата с неграмотността сред уязвими групи. В едно дигитално време, където информацията е изобилна, но фрагментирана, тези институции гарантират автентичност и достъпност, укрепвайки демокрацията чрез знание.

Към 2025 г. България има около 3600 активни народни читалища, обединени в Съюза на народните читалища, но броят им намалява поради демографска криза, миграция и обезлюдяване на селата. Според данни от Министерството на културата, над 25% от библиотеките са неактивни, а финансирането е недостатъчно – държавните субсидии са ограничени, а обновяването на книжните фондове е бавно. Проблеми като липса на персонал и дигитализация съществуват, особено в по-малките общини.

Въпреки това има надежди: проекти от Национален фонд „Култура“ финансират съвременни интерпретации на традиции, като осем читалища от Видин през 2025 г. представят фолклорни спектакли. Библиотеките се модернизират – Столичната библиотека предлага онлайн бази данни и интернет достъп, а Националната библиотека чества 140-годишнината си с конференции за дарителство. Инициативи като „Електронна Европа“ и европейски програми подпомагат дигиталното запазване на наследството.

В заключение, народните читалища и библиотеки остават жизненоважни за българската култура. Те не са реликви от миналото, а динамични пространства, които адаптират традиции към настоящето. За да процъфтяват, нуждаят се от повече подкрепа – от общности, държава и международни партньори. В тях се крие ключът към запазването на нашия дух: просвета, единство и креативност. Нека ги ценим и подкрепяме, за да продължат да светят като фарове на българската душа.

Съдържание на раздела:

• Глава 9.01. Културно-историческото наследство на Казанлъшкия край: Ролята на НЧ „Искра – 1860" в съхраняването на регионалната идентичност и Празника на розата
• Глава 9.02. Вазовото слово и живата старина: приносът на берковското читалище за опазване на регионалния етнокултурен model
• Глава 9.03. Културно-историческото наследство на Колю Фичето през призмата на читалищната дейност в Дряново
• Глава 9.04. Век организирана просвета: НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926" (с. Сатовча) като пазител на локалната културна традиция
• Глава 9.05. Институционален принос на НЧ „Просвета – 1937" с. Плетена към съхраняването на „Високото пеене": Между местната идентичност и световното наследство на ЮНЕСКО
• Глава 9.06. Културно-просветната мисия на НЧ „Постоянство 1856“ – гр. Лом, в контекста на възрожденските образователни процеси по поречието на Дунав

Глава 9.1. Културно-историческото наследство на Казанлъшкия край: Ролята на НЧ „Искра – 1860" в съхраняването на регионалната идентичност и Празника на розата

Автор: Рада Евтимова | Дата: вторник, 17 март 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване анализира ролята на Народно читалище „Искра – 1860" в Казанлък като институционален пазител на регионалната идентичност и основен генератор на „Празника на розата“. Изследването проследява историческата приемственост от създаването на читалището през 1860 г. до неговата роля в институционализирането на националния фестивал на розата. Върху основата на верифицирани първични източници и архивни данни се разкрива как просветната инициатива се трансформира в съвременен културен феномен. Работата изследва синергията между читалището, Общинска библиотека „Искра“ и Исторически музей „Искра“ в процеса на документиране и съхранение на културното наследство на Розовата долина.

Фиг. 9.1.1. Сграда на НЧ „Искра – 1860“

1. Увод

В историята на българската култура народното читалище заема изключително място – то е едновременно учебна институция, театрална сцена, библиотека и обществен форум. Сред всички читалища в страната НЧ „Искра – 1860" в Казанлък се откроява по своята дълголетна история, национално значение и особена роля при формирането и съхраняването на регионалната идентичност на Казанлъшкия край. Настоящото изследване проследява историческото основаване и приемственост на институцията, нейния принос към развитието на „Празника на розата“ и дейността на свързаните с нея институции при документирането на регионалното наследство.

2. Историческа приемственост: Основаване и развитие на НЧ „Искра – 1860"

Основаването на читалище „Искра" е обусловено от обществено-политическия контекст на Казанлък през XIX в. Още от 40-те години на века се наблюдава активно търсене на национално самосъзнание, противопоставящо се както на османските административни пречки, така и на гръцкото духовно влияние. Икономическата база, подкрепена от процъфтяващото производство на розово масло, осигурява ресурсите за възход на просветното дело.

На 27 декември 1860 г. група от 40 млади казанлъчани основават Народното българско читалище в Казанлък. Библиотечната дейност е заложена като фундаментален стълб на институцията още от нейното създаване под егидата на „Ученолюбива дружинка Искра".

Читалището се превръща в „матрица“, от която израстват редица културни институции, включително Историческият музей „Искра“, Общинска библиотека „Искра“ и Общинският театър „Любомир Кабакчиев“. Историческият принос на сцената включва първи постановки на значими произведения като „Отело“, „Ревизор“ и „Хъшове“, както и изграждането на първата специализирана читалищна сграда в България през 1899 г.

Действащият устав на НЧ „Искра – 1860“, приет през 2010 г., формализира тези традиции, като възлага на организацията мисията да опазва духовните ценности и да утвърждава националното самосъзнание.

3. „Празникът на розата" – от гражданска инициатива до национален фестивал

Развитието на маслодайната роза (Rosa damascena Mill.) е тясно свързано с регионалната история. Казанлъшката роза е сертифициран вид, който превръща България в световен лидер в производството на розово масло, а традициите по отглеждането му са включени в нематериалното наследство на ЮНЕСКО.

Първият Празник на розата е организиран през 1903 г. от гражданите на Казанлък, съчетавайки естетическото почитане на природата с благотворителна мисия за подпомагане на нуждаещи се семейства. През 1969 г. с активното участие на читалищните дейци се въвежда карнавалното шествие, което се превръща в ядро на бъдещия национален фестивал.

През 1971 г. с решение на Министерския съвет празникът е обявен за национален. Съвременната концепция на фестивала включва ритуали по розобер, избор на „Царица Роза“ (традиция, датираща официално от 1968 г.) и богата художествена програма, която през 2012 г. прераства във „Фестивал на розата, традициите и изкуствата“.

4. Общинска библиотека „Искра" като пазител на краезнанието

Общинска библиотека „Искра“ е институция с дълбоки традиции и сграда, явяваща се образец на архитектурния модернизъм. Фондът ѝ надхвърля 300 000 тома, обслужвани чрез модерна електронна система.

Отдел „Краезнание“ изпълнява критична роля в архивирането на регионалната памет. Той систематизира аналитични описания на издания, свързани с историята, стопанството и културата на Казанлъшкия край. Чрез Краеведския календар и дигиталната база данни, отделът осигурява достъп до незаменими исторически източници и сътрудничи с водещи национални музеи и научно-изследователски центрове.

5. Институционалната мрежа „Искра": Синергия в полза на паметта

Синергията между читалището, Историческия музей „Искра“ и библиотеката е ключов фактор за устойчивостта на културната памет. Ежегодните краеведски четения, организирани съвместно с общината и местните научни дружества, доказват ефективността на този институционален модел. Читалището запазва ролята си на жив обществен организъм, поддържайки художествени формации и национални фестивали, като същевременно гарантира инклузивност и достъпност за всички граждани.

6. Изводи

Изследването потвърждава, че НЧ „Искра – 1860" е основополагаща институция за Казанлъшкия край. Ролята му се проявява в три направления: функциониране като институционална матрица за културния живот, генератор и организатор на „Празника на розата“ и пазител на регионалната идентичност чрез краеведската дейност. Приемствеността на институцията над 165 години е гарант за съхранението на духовните ценности и националното самосъзнание.

Библиография

1. НЧ „Искра – 1860". Устав на Народно читалище „Искра – 1860" – Казанлък (2010). chitalishteiskra.com.
2. НЧ „Искра – 1860". История на Народно читалище „Искра – 1860". chitalishteiskra.com.
3. Община Казанлък. Летопис на Празника на розата (1903–2024). kazanlak.com.
4. Общинска библиотека „Искра". Краеведска картотека и електронен архив iLib (2026). libkazanlak.primasoft.bg.
5. Общинска библиотека „Искра". История на библиотеката. libkazanlak.com.
6. Исторически музей „Искра". Документален фонд „Нова история" – Празникът на розата в Казанлък.
7. Петков, Р. (2023). Ролята на розопроизводството в обществения живот на Казанлъшката долина. bta.bg.
8. История на конкурса „Царица Роза". queenrose.eu.
9. Министерство на туризма на Република България. Долината на розите и тракийските царе. tourism.government.bg.

Глава 9.2. Вазовото слово и живата старина: приносът на берковското читалище за опазване на регионалния етнокултурен модел

Автор: Рада Евтимова | Дата: петък, 13 март 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване анализира институционалната роля на Народно читалище „Иван Вазов – 1872“ в град Берковица като структуроопределящ фактор за съхраняване на регионалната етнокултурна идентичност. Изследването проследява историческата приемственост на читалището от неговото основаване през Възраждането до съвременните му функции на средище за фолклорно и книжовно наследство. Специално внимание е отделено на творческия престой на Иван Вазов в Берковица (1879–1880), който служи като символичен и културен катализатор за развитието на институцията. Работата разглежда синергията между литературното слово и народната традиция като механизъм за устойчивост на регионалната памет в условията на съвременната социална динамика.

Фиг. 9.2.1. Сграда на НЧ „Иван Вазов – 1872“, Берковица

1. Същност и обществена значимост на читалищната институция

Народното читалище е специфична за България обществено-културна институция, съчетаваща функциите на библиотека, просветен дом, театрална зала и средище за общностен живот. То представлява исторически продукт на Българското възраждане, възникнал като отговор на неотложната нужда от духовна самостоятелност и национално самоопределение в периода преди политическото Освобождение. Читалищата са фундаменталната основа на съграждащата се гражданска нация, превръщайки се в средища за грамотност и просвета.

2. Исторически генезис: Основаването на читалище „Бъдещност“

На 11 май 1872 г., в деня на светите равноапостоли Кирил и Методий, е учредено читалище „Бъдещност“ в Берковица. Символиката на избраната дата подчертава просветния хоризонт на сдружението, подкрепен от граждански ентусиазъм – първоначалният капитал от 8000 гроша е събран чрез дарения от местни учители, свещеници и занаятчии. На 9 юли 1950 г. институцията е преименувана на „Иван Вазов“, затвърждавайки връзката между литературното наследство и регионалната култура. Днес НЧ „Иван Вазов – 1872“ е централен културен институт с фонд от около 90 000 тома и развита школа по изкуствата.

3. Иван Вазов и Берковица: Симбиоза между слово и традиция

Престоят на Иван Вазов в Берковица като председател на Окръжния съд (1879–1880) бележи един от най-плодотворните етапи в творчеството му. Тук са създадени емблематични творби като „Грамада“, „Белимелецът“ и „Митрофан и Дормидолски“. Поемата „Грамада“ е особено значима като художествен мост между живата старина и книжовното слово, вдъхновена от съдебен случай, който демонстрира пряко пресичане на професионалния и творческия път на автора. Непосредственият досег на писателя с природата на Балкана и психологията на планинския човек придава на творбите му историческа достоверност, която превръща берковския период в акт на взаимно формиране между писателя и местната общност.

4. Регионален етнокултурен модел и институционална приемственост

Читалището служи като институционална рамка за съхранение на регионалния етнокултурен модел – специфични традиции, музикален фолклор и говорни особености. Фолклорният ансамбъл „Малинарка“, обединяващ над 180 участника, и съставът за стари градски песни „Сладък спомен“ са активни механизми за генерационно предаване на културната памет. Тези формации не само пазят автентичното наследство, но и осигуряват неговата жизненост чрез публични изяви в национален и международен контекст. Институционалната грижа е критична за предотвратяване на ерозията на тези уникални местни жанрове в условията на социални трансформации.

5. Фолклор, памет и устойчивост на общността

Читалищната дейност в Берковица е ядро за изграждане на ценностна идентичност чрез хор, танц и библиотечна дейност. Събития като „Празникът на Берковския Балкан“ и „Празникът на малината“ са проявления на ролята на читалището като защитник на нематериалното наследство. За разлика от западноевропейските културни центрове, българското читалище носи специфична историческа натовареност, съчетавайки гражданска ангажираност и общностна принадлежност. Устойчивостта на тази мрежа потвърждава, че малките градове са носители на незаменима национална памет, която би останала невидима без институционална подкрепа.

6. Заключение

Историята на НЧ „Иван Вазов – 1872“ в Берковица е пример за институционална устойчивост, родена от обществена потребност. Читалището остава жизнен организъм, който чрез приемственост между просветните и литературните импулси успява да съхрани достойнството на малката общност. В съвременната епоха на дигитализация предизвикателството пред институцията е да намери нови форми на комуникация, които да осигурят предаването на „живата старина“ на бъдещите поколения, запазвайки ролята на читалището като незаменим пазител на националната идентичност.

Библиография

1. Арнаудов, М. (1970). Какво е за нас Иван Вазов. София.
2. Цанева, М. (1978). Из поетичния свят на Иван Вазов. София: Български писател.
3. Цанева, М. (1983). В търсене на героя. Иван Вазов на прелома между две епохи. София: Изд. на БАН.
4. Народно читалище „Иван Вазов – 1872“, Берковица (2026). Официална информация. Достъпно на: berkovitsa.bg.

Глава 9.3. Културно-историческото наследство на Колю Фичето през призмата на читалищната дейност в Дряново

Автор: Рада Евтимова | Дата: сряда, 11 март 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване разглежда ролята на читалищната институция в Дряново като основен пазител и интерпретатор на архитектурното и културно наследство на Никола Иванов Фичев (Колю Фичето). Анализира се историческата приемственост между Народно читалище „Развитие – 1869“ и утвърждаването на музейното дело в града. Изследването проследява как институционализираните образователни и творчески форми, заедно с опазването на архитектурния код на града, превръщат наследството на Фичето в ключов елемент на съвременната дряновска идентичност. В статията се подчертава значението на читалището като пространство за диалог между научното познание и широката общественост.

Фиг. 9.3.1. Културно-историческо наследство на Колю Фичето в Дряново

1. Архитектурният феномен Колю Фичето

Никола Иванов Фичев (1800–1881), познат като Колю Фичето, е емблематична фигура на Българското възраждане. Прозвището „Уста“ (от перс. „остад“ – майстор, учител) отразява признанието на строителния еснаф към неговия гений[cite: 1]. Като самоук архитект и скулптор, той синтезира традициите на Тревненската, Брациговската и Дряновската строителни школи, създавайки уникални обекти като Покрития мост в Ловеч и Беленския мост над река Янтра. По оценка на австрийския пътешественик Феликс Каниц, последната постройка е „най-голямата хидравлична постройка на Балканите“ извън Цариград. Архитектурното наследство на Фичето надхвърля чисто инженерната стойност, превръщайки се в символ на стремежа на народа към духовно и културно изграждане през епохата[cite: 1].

2. Институционална приемственост: НЧ „Развитие – 1869“

Народно читалище „Развитие – 1869“ е пряк институционален наследник на библиотеката към дружество „Съгласие“, действало от 1863 г.. Основано като „Общий труд“, читалището става съвременник на най-плодотворния период от творчеството на Колю Фичето. Самият строител е бил заклет участник в подготовката за Велчовата завера (1835 г.), което показва неговата ангажираност към обществените процеси, съпътстващи възхода на читалищното движение[cite: 1]. Днес с фонд от над 83 000 тома и престижни награди за мениджмънт, институцията остава основен гарант за поддържане на културната памет в Дряново.

3. Музейното дело и съхранение на паметта

Основите на музейната традиция в Дряново са положени от читалищните дейци чрез събирателство на документи и предмети в първоначалната библиотека. Експозицията „Колю Фичето – живот и творчество“ е официално открита на 20 юли 1969 г. в специално построена сграда в историческия квартал Гилей, където е била работилницата на майстора. Музеят днес разполага с оригинални инструменти, умалени макети и личния пръстен-печат на Фичето, като институцията си сътрудничи тясно с читалището за провеждане на мащабни национални чествания.

4. Живата традиция и съвременни форми на популяризиране

Читалището реализира разнообразни образователни форми, за да превърне наследството в активен ресурс за идентичност. Детският художествен конкурс „Преминал майстор през земята“ и театралните постановки (като класическата пиеса „Майстори“ на Рачо Стоянов) помагат на общността да интернализира ценностите на възрожденския строител. Националната научна конференция „Епохи, личности, памет“ (2025 г.) демонстрира синергията между читалищното пространство и научната общност. Интересен факт, илюстриращ мащаба на признанието към майстора, е именуването на географски обект в Антарктика (нос Колю Фичето) на негово име, както и факта, че ликът му е изобразяван върху банкнота от 2000 лева през 90-те години[cite: 1].

5. Архитектурният код като идентичност

Архитектурният облик на Дряново – с църквата „Св. Никола“ и Попикономовата къща – е физическо въплъщение на наследството на Фичето[cite: 1]. Читалището институционализира тази идентичност, превръщайки „каменния език“ на майстора в достъпен разказ за следващите поколения. Приемствеността се отразява дори в имената на нови организации, като НЧ „Колю Фичето – 2016“ в с. Туркинча, което разширява обхвата на тази културна памет в цялото Дряновско поле.

6. Заключение

Връзката между Колю Фичето и читалищната дейност в Дряново е пример за успешна стратегия на една малка общност срещу историческата забрава. Народно читалище „Развитие – 1869“ превърна паметта за майстора в активен, жив процес, който обединява музейното дело, научната дискусия и творческата инициатива. Предизвикателството пред институцията остава адаптирането на тези традиционни форми към нуждите на съвременното общество, за да остане наследството на Фичето не просто експонат, а фактор за развитието на градската идентичност.

Библиография

1. Тулешков, Н. (2006). Архитектурното изкуство на старите българи. Том 2: Късно средновековие и Възраждане. София: Академично издателство „Марин Дринов“.
2. Бараков, В. (2025). (Не)познатият Колю Фичето (1800–1881). Велико Търново: Фабер.
3. Каниц, Ф. (1872). Дунавска България и Балканът (Donau-Bulgarien und der Balkan).
4. Община Дряново. (2026). НЧ „Развитие-1869“ – гр. Дряново. dryanovo.bg.
5. Исторически музей – Дряново. (2026). Официален уебсайт. museumdryanovo.com.

Глава 9.4. Век организирана просвета: НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926" (с. Сатовча) като пазител на локалната културна традиция

Автор: Рада Евтимова | Дата: вторник, 3 март 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване анализира ролята на НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926“ в село Сатовча като институционален стълб на културната памет в региона на Югозападните Родопи. Изследването проследява вековната история на читалището от неговото основаване до утвърждаването му като пазител на уникалното „многогласно високо пеене“, включено в представителния списък на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство. Фокусирайки се върху институционалната приемственост, краеведската дейност и значението на фолклорната традиция, трудът подчертава как местната читалищна мрежа успява да съхрани автентичната локална идентичност в условията на динамични обществени промени.

Фиг. 9.4.1. Сграда на НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926“, с. Сатовча

1. Исторически контекст: Сатовча и нейното читалище

Народното читалище представлява специфичен институционален модел в българската културна история, обединяващ функциите на библиотека, школа и обществено средище. НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926“ в село Сатовча, разположено в историко-географската област Чеч, възниква на 26 май 1926 г. в сградата на Старото училище. Този акт е израз на осъзнатата воля на местната интелигенция за културна самоорганизация в планински район, който е значително отдалечен от основните градски центрове. Читалището се утвърждава като първото организирано средище в Югозападните Родопи, посветено на просветата и съхранението на локалните традиции.

2. Читалището като жив архив на локалната памет

Един от съществените приноси на читалището е неговата роля на институционален пазител на документалната история на региона. Летописните книги и системно граденият библиотечен фонд служат като жив архив на обществения живот в Сатовча. Важна роля в този процес играе краеведът Кирил Караколев, чиито изследвания и събрани материали са фундаментални за формирането на местната идентичност. Неговата работа, тясно свързана с дейността на читалището, превръща институцията в мост между документалната памет и живата традиция.

3. Локалното „многогласно високо пеене“

Читалището е ключов фактор за съхранението на уникалната певческа техника, характерна за Сатовчанския край – „многогласното високо пеене“. Тази традиция, с нейния специфичен тембър и обредна наситеност, е документирана академично от Николай Кауфман (1967). Институционалната подкрепа за самодейните фолклорни групи осигурява необходимата приемственост между поколенията. Значимостта на този труд е потвърдена чрез престижни отличия, включително Европейската награда за народно изкуство (1988), и кулминира с включването на сатовчанското многогласно пеене в Представителния списък на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО (2021).

4. Юбилеен контекст и съвременна роля на институцията

Навлизането в стотната година от основаването на НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926“ през 2026 г. предоставя повод за оценка на ролята на читалището в епоха на дигитализация. Институцията успява да балансира между съхранението на старите майсторски техники и изискванията на съвременното културно пространство. Въпреки предизвикателствата, свързани с демографските промени в региона, читалището запазва функцията си на институционален гръбнак, поддържащ връзката с местните традиции и осигуряващ платформа за изява на нови поколения изпълнители.

5. Заключение

НЧ „Св. св. Кирил и Методий – 1926“ в Сатовча се е утвърдило не просто като архив, а като жив организъм, чиято дейност отразява пулса на местната общност. От учредителното събрание през 1926 г. до световното признание от ЮНЕСКО, читалището остава гарант за устойчивостта на българската локална културна идентичност. Вековният юбилей бележи важен етап, който поставя пред общността предизвикателството да съхрани тази приемственост в условията на бъдещите предизвикателства пред нематериалното културно наследство.

Библиография

1. Караколев, К. Материали за историята на Сатовчанския край. Регионална библиотека „Димитър Талев“, Благоевград.
2. Кауфман, Н. (1967). Народни песни от Югозападна България. Пирински край. София: БАН.
3. Министерство на културата на Република България. Национален регистър „Живи човешки съкровища – България“.
4. ЮНЕСКО (2021). Представителен списък на нематериалното културно наследство на човечеството. Решение на XVI сесия на Междуправителствения комитет.

Глава 9.5. Институционален принос на НЧ „Просвета – 1937" с. Плетена към съхраняването на „Високото пеене": Между местната идентичност и световното наследство на ЮНЕСКО

Автор: Рада Евтимова | Дата: петък, 27 февруари 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване анализира ролята на Народно читалище „Просвета – 1937“ в село Плетена като ключов институционален фактор за опазването на „многогласното високо пеене“. Традицията, вписана в Представителния списък на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО през 2021 г., се разглежда в контекста на междупоколенческото предаване на знания и практики. Чрез проучване на дейността на читалището като образователен и документационен център, статията изследва динамиката между локалната идентичност и международното признание, подчертавайки значението на читалищната мрежа за поддържане на жизнеността на фолклорното наследство в Сатовчанския регион.

Фиг. 9.5.1. Традиционно многогласно пеене в района на Плетена и Сатовча

1. Специфика на „Високото пеене“

„Многогласното високо пеене“ (на местен диалект: „пеене на високо“, „рукане“, „викане“ или „икане“) представлява уникална форма на диафонна полифония, характерна за селата Долен и Сатовча. В музиковедската литература този феномен се дефинира като „бурдонна полифония с афективни провиквания“ – структура, отличаваща се с издигане на гласа цяла октава над основния тон[cite: 1]. Първоначално тези песни са изпълнявани предимно на открито от жени по време на полска работа, като антифонният диалог между групи изпълнителки от съседни ниви е породил специфичната полифонична форма.

2. Международен контекст и ЮНЕСКО

През декември 2021 г. „Многогласното високо пеене от Долен и Сатовча“ е вписано в Представителния списък на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО под идентификатор RL/00967. Този успех е плод на дългогодишни усилия на експерти от ИЕФЕМ-БАН и подкрепата на Министерство на културата, започнали още през 2013 г.. Международното признание надгражда предишни постижения на местната общност, като например присъдената през 1988 г. престижна Хердерова награда за сатовчанските певици.

3. Институционален принос на НЧ „Просвета – 1937“

Народно читалище „Просвета – 1937“ в с. Плетена, основано от учителя Никола Лазаров, се явява основен пазител на културната идентичност в района. С богат библиотечен фонд от над 5634 тома и дългогодишна история на художествената самодейност, институцията функционира като център за приемственост. Читалищната дейност в региона е организирана в мрежа, която включва редовни репетиции, участие в престижни фестивали като „Пирин пее“ и издателска дейност, като сборника „Миналото през погледа на нашенци“.

4. Приемственост и фолклорна екосистема

Успехът на традицията зависи пряко от междупоколенческото предаване (intergenerational transmission), което се осъществява чрез институционалната рамка на читалищата. Макар Плетена да не е сред двете изрично посочени в номинацията за ЮНЕСКО села, тя е органична част от фолклорната екосистема на Сатовчанския регион. Споделеният фолклорен диалект и биографичните връзки между основателите на читалищата в Долен и Плетена доказват, че „Високото пеене“ е феномен, обхващащ цялата територия на Сатовчанското поле.

5. Заключение

НЧ „Просвета – 1937“ в с. Плетена доказва, че малките селски институции играят решителна роля в опазването на нематериалното наследство. Като съчетава функциите на архив и център за активна самодейност, читалището осигурява жизненост на традицията в съвременния глобализиран свят. Предстоящото предизвикателство е запазването на тази приемственост в условията на демографски промени и миграционни процеси в селските райони.

Библиография

1. Пейчева, Л. (2008). Между Селото и Вселената: старата фолклорна музика от България в новите времена. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.
2. Пейчева, Л., Димов, В. (2002). Зурнаджийската традиция в Югозападна България. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.
3. ИЕФЕМ-БАН / Министерство на културата (2021). Номинационен файл RL/00967: „Visoko multipart singing from Dolen and Satovcha, South-western Bulgaria". UNESCO. ich.unesco.org.

Глава 9.6. Културно-просветната мисия на НЧ „Постоянство 1856“ – гр. Лом, в контекста на възрожденските образователни процеси по поречието на Дунав

Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 8 февруари 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване разглежда ролята на Народно читалище „Постоянство 1856“ в град Лом като структуроопределящ фактор за формирането на българската светска култура през епохата на Възраждането. Анализира се приносът на просветителя Кръстьо Пишурка за институционализирането на читалищната дейност по поречието на Дунав и превръщането на Лом в значим културен център. Статията изследва синергията между образователната практика, библиотечното дело и зараждащия се професионален театър, като подчертава значението на читалището като механизъм за национална консолидация и културна еманципация. Фокусира се върху историческата устойчивост на институцията и нейната мисия в актуализирането на българското нематериално културно наследство.

Фиг. 9.6.1. НЧ „Постоянство 1856“ – Лом: Историческа просветна мисия

1. Исторически контекст на Възраждането по Дунав

През XIX век поречието на Дунав се утвърждава като ключова геополитическа и културна артерия, улесняваща трансфера на европейски просветителски идеи в българските земи. Пристанищни центрове като Лом, Свищов и Русе се превръщат във входни пунктове за модерна литература и периодика, което ускорява прехода от килийно към светско образование. Лом заема стратегическа роля в този процес чрез интеграцията на Бел-Ланкастърската система, утвърдена от Кръстьо Пишурка през 1848 г. Под негово ръководство образованието и читалищното дело се сливат в единна национална стратегия за културна еманципация.

2. Основаване и ранно развитие на читалището

НЧ „Постоянство 1856“ е етаблирано през юли 1856 г., нареждайки се сред първите три читалища в страната. Корените на организацията обаче достигат до 1848 г., когато Кръстьо Пишурка поставя публичния надпис „Читалище“ в Ломското училище – една от най-ранните фиксации на това понятие в българското етническо землище. Етимологията на името „Постоянство“ символизира устойчивостта на интелектуалния елит пред политическите предизвикателства. Основателите, сред които Никола Първанов и Петър Берковски, са повлияни от европейските модели на граждански асоциации, съчетавайки ги с идеализма на възрожденското просвещение.

3. Просветна и образователна дейност

През Възраждането институцията функционира като мултифункционален център за дифузия на знания. Читалището структурира ценен библиотечен фонд, провежда лектории и подкрепя училищата в процеса на езикова стандартизация. Кръстьо Пишурка въвежда творческа поливалентност, като съчетава функциите на преводач, режисьор и общественик. Уставът от 1888 г. документира ранен стремеж към професионализация и организационна дисциплина, включваща механизми като финансови санкции за неспазване на график, което свидетелства за висока управленска култура.

4. Културни инициативи и театрално дело

Лом се утвърждава като епицентър на културна дифузия чрез ранното развитие на театралното изкуство. Премиерата на „Многострадална Геновева“ през есента на 1856 г. и постановката на „Велизарий“ на 12 декември същата година бележат началото на организирания театрален живот в България. Спектакълът „Велизарий“ е знаков като първата синтетична музикално-драматична проява, въвеждаща инструменталния съпровод като интегрална част от сцената, феномен, известен в източниците като „Велизариевата опера“.

5. Заключение

Мисията на НЧ „Постоянство 1856“ е структуроопределяща за българската светска култура. Чрез синтеза между образование и изкуство, институцията полага основите на националната идентичност. В съвременната епоха опитът на читалището остава релевантен пример за институционална устойчивост, доказвайки, че читалищната мрежа е не само исторически паметник, но и функциониращ механизъм за национална консолидация и актуализиране на културното наследство.

Библиография

1. Дамянов, С. (1967). Ломският край през Възраждането: Икономически живот и политически борби. София: Наука и изкуство.
2. Кърджиев, П., Минков, Цв., Николов, Е. (1927). Юбилеен сборник 1856–1926 на читалище „Постоянство“. Лом: Печатница „Зора“.
3. Минков, Цв. (1936). Българската драма: Начало, развитие, представители. София: Хемус.
4. Чилингиров, Ст. (1930). Българските читалища преди Освобождението. София: Държавна печатница.
5. Енциклопедия „Българско възраждане“ (2012). т. 2 (К–П). София: Институт за литература – БАН.