Раздел 5

Раздел 5. Природа и културен пейзаж на българските земи

---

Хармония между човек и среда

Българските земи са уникален синтез от разнообразна природа и културен пейзаж, където планини, реки и долини са оформяли човешките селища хилядолетия наред. Тази връзка между природната среда и културата създава специфични светилища по енергийни или географски оси, а днес се изучава чрез екоархеология и се популяризира с културен туризъм. В този преглед ще разгледаме как природата е вдъхновявала и насочвала развитието на българската цивилизация.

Географията на България – с Дунавската равнина, Родопите, Стара планина и Черно море – определя посоките на миграции и селища още от неолита. Тракийските племена избират високи плата като Перперикон заради защитата и плодородните почви, а римляните строят градове като Сердика (София) на кръстопътя на реки и пътища. Средновековните крепости – Цари Мали град, Урвич – са разположени на скални върхове за стратегическа видимост. Днес села като Ковачевица и Широка лъка в Родопите запазват традиционната архитектура, адаптирана към стръмните терени и климата. Според географа проф. Иван Батаклиев, релефът е „матрица“ на културния пейзаж: оризищата в Странджа, лозята в Тракия и пасищата в Пирин са резултат от симбиоза между човек и природа. Тази връзка се вижда и в фолклора – песни за планини и реки, които символизират идентичност.

Много древни светилища са избирани според географски или предполагаеми енергийни оси. Тракийското светилище в Бегликташ (Странджа) е ориентирано към слънцето и скални формации, смятани за свещени. Мадарският конник е издълбан на отвесна скала над провлак, свързващ планини и равнини. Скалните манастири в Иваново и Аладжа следват речни долини, които осигуряват вода и уединение. Съвременни изследвания с георадар откриват, че светилища като Татул и Старосел са на пресечни точки на подземни води и магнитни аномалии – вероятно „енергийни линии“ за древните. Според археолога Николай Овчаров, тези места не са случайни: те са „космически карти“, свързващи земята с небето чрез астрономическа ориентация към съзвездия или слънцестоене.

Екоархеологията изучава взаимодействието между древни общества и околната среда чрез поленови анализи, почвени проби и ГИС технологии. Проекти в Сборяново и Перперикон разкриват как траките са управлявали гори и води за устойчиво земеделие. Културният туризъм пък превръща тези обекти в атракции: екопътеки в Родопите, велосипедни маршрути край Дунав и фестивали в Несебър. Националната стратегия за културен туризъм (2021–2030) цели устойчиво развитие – с ограничен брой посетители и образователни програми. Инициативи като „Зелени коридори“ свързват резервати с археологически сайтове, като подчертават биоразнообразието редом с историята.

Природата и културният пейзаж на България са живо наследство, което учи на хармония и устойчивост. Чрез екоархеология и туризъм ние не само опазваме, но и преоткриваме корените си.

Съдържание на раздела:

• Глава 5.1. Моторен кораб „Емона" – технологично наследство и историческа съдба (1942 – 2026 г.)
• Глава 5.2. 45 години НАО – Рожен: технологична еволюция и принос към европейската астрофизика
• Глава 5.3. Хидроморфологична динамика и екологичен статус на речните екосистеми в България: стратегически подходи за устойчиво съхранение на водния ресурс
• Глава 5.4. Геоморфоложки особености и литология на палеогенските ерозионни форми край село Царевец, Източни Родопи (Боровишка вулкано-тектонска депресия)
• Глава 5.5. Мостът над Арда при село Лисиците: символизъм, инфраструктура и промяна в културния пейзаж
• Глава 5.6. Антропогенен ландшафт и антични поселищни структури по поречието на Арда: Археологически хроники на Кърджалийските меандри

Глава 5.1. Моторен кораб „Емона" – технологично наследство и историческа съдба (1942 – 2026 г.)

Автор: Рада Евтимова | Дата: сряда, 25 март 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване проследява жизнения цикъл на моторния кораб „Емона" като ключов елемент от българското индустриално и корабостроително наследство. Построен по държавна поръчка на царя в Държавната корабостроителница – Варна около 1942 г., съдът поставя началото на организирания крайбрежен пътнически транспорт по българското Черноморие. Разгледани са неговите технически параметри, тридесетгодишната му експлоатация в морски условия и безпрецедентната сухопътна логистична операция по преместването му в язовир „Кърджали" през 1979 г. Текстът анализира процесите на адаптивно преизползване на движимото културно наследство в съвременния туризъм и формирането на регионална устна история около технологичните артефакти на XX век.

Историята на моторния кораб „Емона" е едновременно глава от летописа на българското корабостроене и разказ за необичайна съдба, прекрачила границата между морето и планината. Построен по поръчка на цар Борис III и пуснат на вода около 1942 г. в Държавната корабостроителница – Варна, корабът поставя началото на организирания пътнически морски транспорт в България. Настоящото изследване проследява жизнения цикъл на „Емона" – от техническото му създаване до днешното му съществуване като туристическа атракция в язовир „Кърджали" – и разглежда приноса му за историята на българския флот.

Фиг. 5.1.1. Моторен кораб „Емона" в залива

Началото: раждане на идеята и строеж

Понятието „моторен кораб" (съкратено МК, или МВ от английски Motor Vessel) означава плавателен съд, задвижван единствено от двигател с вътрешно горене, за разлика от параходите, използващи парни машини. В този технологичен смисъл „Емона" представлява ранен пример за прехода към по-модерна корабна механика в България.

В края на 30-те години на XX век България не разполага с нито един стоманен пътнически кораб с подходящи размери за крайбрежно плаване. Морският транспорт по Черноморието се осъществява предимно с по-малки и технически остарели плавателни съдове. По лична идея и настояване на цар Борис III Държавната корабостроителница – Варна получава поръчка за изграждане на два пътнически кораба. Резултатът от тази поръчка са „Емона" и нейният близнак – кораб „Калиакра". Важно уточнение за изследователите: тази „Калиакра" не бива да се бърка с едноименния учебен ветроход, построен в Полша през 1984 г.

Около 1 септември 1942 г. корабът тържествено е осветен и получава своето трайно название „Емона". Негов кръстник е инж. Цв. Вълков – помощник-директор на БДЖ. На церемонията участва и проф. Бойчо Бойчев – ректор на Висшето училище за стопански и socialни науки – Варна (днес Икономически университет – Варна), което по това време носи това официално наименование, действало в периода 1938–1945 г. Названието произлиза от старогръцката форма „Аемон" – едно от античните наименования на Стара планина. Този избор на име носи символичен парадокс, тъй като съдът, кръстен на планинска верига, десетилетия по-късно завършва своя експлоатационен път именно в подножието на Родопите.

В архивния „Списък на корабите, построени и заложени в Държавна корабостроителница – Варна", съставен около 1942 г., корабът фигурира под работното название „Цар Ив. Асен" – данни, установени от изследователи, работили с фондовете на Държавен архив – Варна. Проведеното проучване показва, че „Емона" е създадена по царска поръчка и официално кръстена около 1942 г., като поставя началото на организирания пътнически флот по Черноморието.

Технически характеристики

Според архивните данни, публикувани в научното издание „Морски вестник", техническите параметри на „Емона" са следните:

• Дължина: 38,80 метра
• Широчина: 6,80 метра
• Водоизместимост: около 215–217 тона
• Мощност на двигателите: около 300 к.с.
• Скорост: около 11 възела

Важно научно уточнение: цифрата „217 т" понякога погрешно се третира като синоним на дедуейт (товароносимост) или брутна регистрова вместимост (БРТ), докато в действителност тя изразява водоизместимостта – три различни технически понятия, невзаимозаменяеми. Тази неточност е отбелязана в публикациите на изследователи, работили с фондовете на Морски вестник. Данните за техническите параметри на „Емона" са документирани в архивите на Варненската корабостроителница, но изискват внимателно тълкуване поради противоречиви данни в по-ранната литература.

Три десетилетия в морска служба

От въвеждането в експлоатация до 1979 г. „Емона" осъществява редовни пътнически курсове по Черноморието – от Бургас, покрай Несебър, до тогавашния Мичурин (днес Царево). Корабът служи на туристи и местни жители в продължение на повече от три десетилетия, превръщайки се в неотделима част от летния облик на черноморското крайбрежие.

Исторически погледнато, тези курсове представляват първата трайно организирана система за пътнически морски превоз в България. На практика „Емона" изпълнява функцията, която днес се свързва с туристическите крайбрежни линии – осигурява достъпна морска връзка между черноморските курорти. В продължение на над тридесет години „Емона" е основен елемент от крайбрежния пътнически транспорт по Черноморието, свързвайки Бургас с Мичурин (Царево).

Операцията от 1979 г.: кораб по суша

На 3 май 1979 г. „Емона" се сбогува с морето в Бургаския залив и поема към нов дом – язовир „Кърджали". Идеята за сухопътното транспортиране на плавателния съд принадлежи на капитан Георги Георгиев – първия българин, осъществил самотно околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли" (1976–1977 г.), чието постижение е вписано в Книгата на рекордите на Гинес. Самата яхта „Кор Кароли" от същата 1979 г. се съхранява като ценен експонат във Военноморския музей във Варна. Инициативата на капитан Георгиев е подкрепена от тогавашния кмет на Кърджали Димитър Милев.

За транспортирането е конструирана специална 40-метрова платформа, монтирана върху 64 гуми и теглена от специализиран влекач. Конвоят е ескортиран от пилотски автомобили на КАТ, подвижни работилници, линейни кранове и спомагателни превозни средства. Реалното разстояние по пътищата надвишает 450 километра – значително повече от праволинейните около 300 км между двата града, тъй като са необходими многобройни заобикаляния и маневри по тесните планински пътища. Операцията продължава от 3 до 15 май 1979 г.

В контекста на времето и наличните технически средства транспортирането на над 200-тонен плавателен съд по планинските пътища на Родопите е безпрецедентно логистично начинание. Документален филм за операцията е заснет от оператора Гаврил Драганов. Преместването на „Емона" от Бургас до Кърджали остава в историята като уникална инженерна и логистична операция, осъществена успешно в рамките на 13 дни.

Фиг. 5.1.2. Момент от сухопътната операция по пренасянето на кораба

Инцидентът при село Чифлик

На тринадесетия ден от пътуването, само на около 15–20 километра преди язовира, конвоят спира за нощувка в село Чифлик. На остър завой в края на селото корабът се прекатурва от платформата и пада в двора на крайпътна къща. Този инцидент се явява единственият случай в историята на българския флот, при който плавателен съд претърпява своеобразно „крушение" изцяло на сушата. За щастие, жертви няма – леко наранен е само един член от поддържащата бригада, а върху самия корпус на кораба не са нанесени значими щети. Мекото земно покритие смекчава удара.

След няколко часа с помощта на тежка техника „Емона" е върната на платформата и успешно продължава пътя си. По любопитно съвпадение стопанката на дома, в чийто двор корабът се е озовал, се е казвала Емине – обстоятелство, породило множество закачки сред екипа. Инцидентът придобива характер на народна история и устно предание в региона. От научна гледна точка тази случка е показателен пример за изграждане на локална памет около нестандартни исторически събития – феномен, познат в етнографията и историографията на регионалното наследство. Анализът потвърждава, че прекатурването на кораба при с. Чифлик е документиран факт, при който корпусът е останал непокътнат, а събитието впоследствие се превръща в устна история с характер на местна легенда.

„Емона" днес: от кей до ресторант

След приводняването в язовир „Кърджали" корабът е използван за туристически круизи под егидата на „Балкантурист". Понастоящем „Емона" е закотвена в залива до село Енчец и функционира като ресторант, включен в националния списък на 100-те ресторанта на България.

Фиг. 5.1.3. Съвременното състояние на „Емона" като обект на туризма

От гледна точка на индустриалното и морско наследство „Емона" е единственият напълно запазен пътнически кораб от първата половина на XX век в България. Настоящото му използване като ресторант е пример за адаптивно преизползване на историческо наследство – практика, позната в международната теория за опазване на движимото и недвижимото културно наследство. Изследването показва, че „Емона" продължава да съществува като единствен запазен кораб от своята епоха, превърнат в действаща туристическа атракция в язовир „Кърджали".

Жизненият цикъл на „Емона" обхваща три отчетливи фази: технологично раждане в рамките на националното корабостроене, продължителна морска служба и необичайно „прераждане" в нова роля. Всяка от тях носи самостоятелна историческа стойност, но именно тяхната взаимовръзка придава на историята на кораба характер на цялостен разказ за националното наследство – едновременно техническо, транспортно и културно.

Заключение

Моторен кораб „Емона" е повече от исторически артефакт – той е жив свидетел на три различни епохи в историята на България. Построен в годините на Втората световна война, служил три десетилетия в морски рейсове и транспортиран по суша в уникална логистична операция, корабът продължава съществуването си в Родопите. Неговата история показва как технологичното наследство може да намери нов живот, без да изгуби автентичността си. Въпросът, на който бъдещите изследователи предстои да отговорят, е доколко „Емона" ще остане само регионална туристическа забележителност или ще получи официален статут на защитено движимо културно наследство.

Библиография

1. Алексиев, И. „За корабите „Цар Ив. Асен", „Цар Ив. Шишман", „Цар Ив. Александър", „Цар Ив. Асен ІІ", „Ив. Асен", „Ив. Шишман" и „Емона"". Морски вестник, раздел „Морски колекции – изследвания". morskivestnik.com.
2. Алексиев, И. „100 години пристанищна работилница – Варна". Морски вестник, раздел „Морски колекции – изследвания". morskivestnik.com.
3. Алексиев, И. (2021) „Български беломорски кораби (1942–1944 г.) с имена, свързани с Освобождението ни от турско робство". МВ „Компас".
4. БНР – Радио София. „Как корабът „Емона" стига от Бургас до Кърджали". Репортаж с Мирослав Шопов. bnr.bg.
5. Военноморски музей – Варна. Експозиция на яхтата „Кор Кароли" и материали за капитан Георги Георгиев. museummaritime-bg.com.
6. Държавен архив – Варна. Фонд 11к – кореспонденция на Държавната корабостроителница – Варна.

Глава 5.2. 45 години НАО – Рожен: технологична еволюция и принос към европейската астрофизика

Автор: Рада Евтимова | Дата: петък, 20 март 2026 г.

Резюме: Настоящата глава изследва технологичното развитие и научния принос на Националната астрономическа обсерватория Рожен в продължение на 45 години от нейното основаване. На основата на географските си предимства комплексът се утвърждава като водещ научноизследователски център в Югоизточна Европа. Анализирана е еволюцията на инструментариума от фундаменталния 2-метров рефлектор до съвременните автоматизирани системи като роботизирания 1.5-метров телескоп AZ1500, предназначен за прецизна фотометрия, и новия 80-сантиметров Ричи-Кретиен телескоп. Специално внимание е отделено на интеграцията на България в паневропейската радиоастрономическа изследователска мрежа чрез изграждането на първата в региона станция LOFAR-BG, което превръща обсерваторията в мултичестотен център за съвременни астрофизични изследвания.

Националната астрономическа обсерватория Рожен е най-значимият астрономически комплекс в Югоизточна Европа и един от символите на българската наука. За четири десетилетия и половина тя се е превърнала от амбициозен национален проект в активен участник в европейската изследователска мрежа — с нови инструменти, нови партньорства и нови научни хоризонти. Тази статия проследява пътя на обсерваторията от нейното основаване до днес: как се е променила технологично, какво изследва и накъде е насочена.

Фиг. 5.2.1. Основен купол на Националната астрономическа обсерватория Рожен

Контекст и начало: защо Рожен?

Когато говорим за НАО – Рожен, е важно да разберем какво точно означава понятието „национална астрономическа обсерватория" в научен контекст. Това не е просто място с телескопи — то е специализиран изследователски институт, чиято основна задача е провеждането на редовни наблюдения по дългосрочни научни програми, обработката на данни и публикуването на резултати в рецензирани научни издания. С други думи, обсерваторията е работещ научен организм, а не музеен обект.

Обсерваторията е открита официално на 13 март 1981 г. и стопанисвана от Института по астрономия при Българската академия на науките. Местоположението в централния дял на Родопите, на 1750 метра надморска височина, не е случайно: планинският въздух е по-чист, светлинното замърсяване от населените места е значително по-ниско, а броят на ясните нощи за наблюдения е значително по-голям, отколкото в низините. Тези фактори са от критично значение за качеството на астрономическите данни.

Изграждането на комплекса е най-значимата еднократна инвестиция на България в научна инфраструктура — над 12 милиона лева по стойността от онова време. Резултатът е комплекс, който при създаването си се нарежда сред водещите астрономически центрове на континента. Изборът на местоположение и мащабът на първоначалната инвестиция поставят Рожен на солидна основа, която обуславя дългосрочната му научна стойност, като и днес комплексът запазва позицията си на най-голям астрономически център на Балканите.

Телескопите — тогава и днес

При своето основаване обсерваторията разполага с набор от инструменти, характерен за водещите европейски обсерватории от онова време. Централното място сред тях заема 2-метровият рефлектор от тип Ричи-Кретиен-Куде (РКК) на Carl Zeiss Jena — по онова време един от най-големите телескопи в Европа. Наред с него обсерваторията разполага с 50/70-сантиметрова камера от тип Шмит и 60-сантиметров телескоп от тип Касегрен. Инструменталната база на Рожен се развива последователно, като новите съвременни инструменти допълват съществуващите и разширяват обхвата на дългосрочните научни програми.

Двуметровият телескоп: незаменимият флагман

И четири десетилетия по-късно 2-метровият РКК телескоп остава инструментът, около който се организира значителна часть от научната дейност на обсерваторията. Неговото предимство е в спектроскопските възможности: чрез спектроскопия (метод за разлагане на светлината на отделни дължини на вълните) астрономите определят химичния състав, температурата, скоростта и магнитното поле на звездите. За тази задача е нужно голямо огледало, което да улови достатъчно светлина дори от слаби, отдалечени обекти. На практика двуметровият телескоп остава незаменим за задълбочен спектрален анализ.

В продължение на десетилетия с него са провеждани дългосрочни програми за наблюдение на квазари — изключително ярки и отдалечени ядра на галактики, чиито светлинни промени астрономите проследяват в продължение на години. Данните от тези наблюдения са публикувани в международни рецензирани списания и са цитирани в световната научна литература.

Новият 80-сантиметров телескоп

В края на 2025 г. към инструменталния парк на обсерваторията се присъединява нов 80-сантиметров телескоп от тип Ричи-Кретиен, който към началото на 2026 г. е в тестов период. Той заменя инструмент, използван повече от половин век, и е произведен от австрийската фирма ASA Astrosysteme GmbH. Официалното му въвеждане в експлоатация е предвидено за 2026 г., като устройството е пример за модернизацията на средномащабната наблюдателна техника в НАО.

Новият 1.5-метров телескоп: фотометрия и дистанционни наблюдения

На 1 юли 2023 г. в НАО Рожен официално влиза в експлоатация телескопът AZ1500 — 1.5-метров инструмент от тип Ричи-Кретиен, изработен от австрийската фирма ASA Astrosysteme GmbH и финансиран по Националната пътна карта за научна инфраструктура 2020–2027 г., координирана от Министерството на образованието и науката. Телескопът е оборудван с кварцова оптика, осигуряваща дифракционно-ограничено качество на изображението, с фокусно разстояние 9 метра и фокусно отношение f/6. Подобни високотехнологични инструменти в Европа са около 20, което превръща Рожен в една от малкото обсерватории извън Западна Европа, разполагащи с такъв наблюдателен капацитет.

Проектът за изграждането на този 1.5-метров телескоп е ръководен от проф. Евгени Семков (1961–2024), член-кореспондент на БАН и дългогодишен изследовател в областта на звездообразуването. Първите научни и тестови изображения, направени с AZ1500, включват детайлни кадри на планетата Юпитер, различни дифузни мъглявини, звездни купове и отдалечени галактики, като сред тях се отличава прецизната снимка на регионите от прах и газ „Стълбовете на Сътворението" в мъглявината Орел в съзвездие Змия.

Фотометрия: измерване на яркостта

Основното предназначение на AZ1500 е фотометрията — прецизно измерване на яркостта на астрономически обекти. За разлика от спектроскопията, която изисква разлагане на светлината и е по-бавна, фотометрията позволява бързо и системно проследяване на много обекти едновременно. Това я прави особено подходяща за наблюдение на обекти, чиято яркост се променя с времето: променливи звезди, активни галактически ядра, малки тела от Слънчевата система.

В научна публикация от 2025 г. в Comptes rendus de l'Académie bulgare des Sciences научен колектив представя резултатите от първите наблюдателни програми с новия телескоп, като изследването е изрично посветено на паметта на покойния проф. Евгени Семков. Сред обектите, проучени с AZ1500, са протозвезди в области на звездообразуване, акретиращи бели джуджета (компактни звезди, поглъщащи материя от звезда-компаньон) и рентгенови двойни системи. Резултатите потвърждават, че инструментът напълно съответства на международните изисквания за прецизни астрофизични изследвания.

Дистанционни наблюдения и международен достъп

Едно от ключовите предимства на новия телескоп е възможността за дистанционно управление. На практика това означава, че изследователи от страни като Унгария, Германия, Франция, Полша, Сърбия, Италия, Индия, Япония или САЩ могат да провеждат наблюдения, без да присъстват физически в Родопите. Според данните на ръководството на НАО заявките за наблюдения от международни колективи непрекъснато нарастват. В този контекст AZ1500 не се конкурира с двуметровия телескоп, а го допълва функционално, осигурявайки гъвкав и системен фотометричен мониторинг.

LOFAR-BG: радиовратата към Космоса

Оптичните телескопи улавят светлина — електромагнитно излъчване в тесния диапазон, видим за човешкото око. Радиотелескопите работят в коренно различна честотна област: те регистрират радиовълни, излъчвани от космически обекти. Много явления — пулсари, магнитни полета в галактиките, слънчева активност и транзиентни радиоизточници — са достъпни за изследване именно в радиодиапазона.

LOFAR (Low Frequency Array) е паневропейски разпределен радиотелескоп, управляван от Нидерландския институт по радиоастрономия (ASTRON). Към началото на 2026 г. изследователската мрежа включва 52 антенни станции в осем европейски държави. Сигналите се комбинират по математически път за постигане на висока разделителна способност. България е съосновател на Европейския консорциум за изследователска инфраструктура LOFAR ERIC, учреден през декември 2023 г. До края на 2026 г. се очаква да приключи изграждането на българската LOFAR-BG станция — първата в страната и в Югоизточна Европа — в непосредствена близост до НАО Рожен. Проектът се финансира по Националната пътна карта за научна инфраструктура 2020–2027 г.

Паралелно с този проект българските учени развиват експертиза и в по-широк географски контекст. Научен екип от Института по астрономия при БАН участва в международен проект за изграждане на радиотелескоп на българската Антарктическа база, прилагайки натрупания технологичен опит на Антарктика. След въвеждането в експлоатация на LOFAR-BG, обсерваторията Рожен ще функционира като мултичестотна изследователска точка в европейската мрежа, съчетавайки оптични и радиоастрономически методи.

Научни постижения и международно сътрудничество

Четири и половина десетилетия наблюдателна дейност обхващат дългосрочни изследователски програми, чиято научна стойност нараства пропорционално на времевия обхват на събраните данни. Обсерваторията провежда изследвания на квазари, активни галактически ядра, структури на звездообразуване, свръхнови, звездни купове, променливи звезди, астероиди и соларна активност. Сред емблематичните успехи на обсерваторията в глобалните мрежи е откриването на 10 юли 2010 г. на първата за Рожен екзопланета — WASP-3c.

Международното сътрудничество е залегнало в основата на съвременната дейност на НАО. Българските астрономи си сътрудничат с учени от водещи европейски и световни институции. Обсерваторията редовно е домакин на международни форуми, сред които се отличава Сръбско-българската астрономическа конференция — двустранна академична инициатива за обменяне на емпирични данни и планиране на съвместни изследвания. С оглед на новата радиоастрономическа инфраструктура е разработен и специализиран летен стаж по радиоастрономия, насочен към обучението на студенти, докторанти и млади изследователи.

Технологичната еволюция на инструментариума и присъединяването към паневропейските научни инфраструктури превръщат международните партньорства и мултичестотните изследвания в основа за бъдещото развитие на българската астрофизика през следващите десетилетия.

Заключение

За четири десетилетия и половина НАО Рожен се е утвърдила като траен стълб на българската наука и значим участник в европейската астрофизична общност. Технологичното обновление — от класическите телескопи до роботизирания AZ1500 и предстоящата LOFAR-BG станция — не е самоцел, а отговор на реалните нужди на съвременната астрономия: повече данни, по-висока точност, по-широко международно участие. Въпросът, който остава отворен, е дали институционалната и финансова подкрепа за обсерваторията ще бъде достатъчна, за да се реализира пълният потенциал на новата инфраструктура. Отговорът ще определи дали Рожен ще остане активен европейски изследователски възел, или ще се върне в ролята на предизвикателно оцеляващ символ.

Библиография

1. БАН (2023) „Нов 1.5-м телескоп изследва Космоса от НАО – Рожен от 1 юли". bas.bg.
2. Институт по астрономия с НАО – БАН (2026) „45 години Национална астрономическа обсерватория Рожен". Официална публикация на БАН. bas.bg.
3. LOFAR-BG „За проекта LOFAR-BG". Официален сайт на проекта. lofar.bg.
4. Bonev, T. (2011) „National roadmap for research infrastructure". Bulgarian Astronomical Journal, 17, 3.
5. BTA (2026) „Bulgaria to Build Southeast Europe's First LOFAR Radiotelescope Station by End-2026". bta.bg.
6. Minev, M., Petrov, N., & Semkov, E. (2024) „Technical performance and first light of the new 1.5-meter telescope at NAO Rozhen". Contributions of the Astronomical Observatory Skalnaté Pleso, 54b, 15.
7. Semkov, E., Petrov, N., Minev, M. et al. (2025) „Photometry with the new 1.5-meter telescope of the Rozhen Observatory". Comptes rendus de l'Académie bulgare des Sciences, 78(6).

Глава 5.3. Хидроморфолична динамика и екологичен статус на речните екосистеми в България: стратегически подходи за устойчиво съхранение на водния ресурс

Автор: Рада Евтимова | Дата: събота, 14 март 2026 г.

Резюме: Настоящата глава анализира взаимовръзката между хидроморфологичната динамика и екологичния статус на речните екосистеми в България. На основата на типологичното разнообразие на четирите основни водосборни района в страната са разгледани хидроложкият режим, коритовата морфология и състоянието на крайречните пояси (рипал). Специално внимание е отделено на макрозообентоса като ключов биологичен елемент за качество при оценката на екологичното здраве на водите съгласно Рамковата директива за водите (Директива 2000/60/ЕО). Изследвано е влиянието на климатичните промени и антропогенните фактори — като хидроенергиен натиск, брегови корекции и добив на инертни материали — върху речното равновесие. Накрая са изведени научно обосновани стратегически подходи, включително прилагането на екологичен отток и ренатурализация, за дългосрочно съхранение на националния воден ресурс.

Реките на България са сред най-разнообразните водни системи на Балканския полуостров — живи коридори, свързващи планинските извори с низините, носещи наноси, формиращи долини и поддържащи биологично богатство с хилядолетна история. Тяхната хидроморфология — взаимодействието между водния поток, речното корито, прилежащите брегове и пренасяните наноси — определя не само количеството на наличния воден ресурс, но и екологичния статус на цели региони. Настоящата статия разглежда как хидроморфологичната динамика на българските реки влияе върху биологичното им здраве и какви научно обосновани подходи могат да гарантират дългосрочното устойчиво съхранение на водния ресурс в условията на изменящ се климат.

Фиг. 5.3.1. Типичен пример за хидроморфологична структура на речно корито в България

Хидроморфология: що е то и защо е важно

Хидроморфологията е научна дисциплина, която изучава формата, структурата и динамиката на речните корита в тяхната взаимовръзка с водния поток и пренасяните наноси (чакъл, пясък, тиня). Тя описва как реката се видоизменя пространствено и как се движи — не само водата като химичен разтвор, но и физическият облик на самото речно легло. Хидроморфологичното състояние на един воден обект е ключов показател за неговото функционално здраве, тъй като формата на коритото пряко обуславя условията на живот за всички водни организми.

На практика хидроморфологията обхваща три взаимосвързани компонента: хидроложкия режим (разпределението на водното количество през годината), морфологията на коритото (напречен профил, надлъжен наклон, извитост) и крайречния пояс — т.нар. рипал, екотонната зона между водната и сухоземната среда. Рипалът се разглежда като един от най-биологично активните типове местообитания, въпреки че концепцията за него е въведена в системна научна употреба едва в средата на XX век. Когато и трите компонента са в равновесие, реката функционира като устойчива екосистема. Когато равновесието се наруши — независимо дали поради климатични промени или антропогенно въздействие — последиците се усещат на всички биологични нива. Можем да си представим хидроморфологията като анатомията на реката: без здрава анатомична структура не може да съществува правилно физиологично функциониране, а биологичното разнообразие е пряко огледало на това морфологично равновесие. Физическите процеси са дълбоко свързани с биологичните реакции и стоят в основата на съвременните методи за оценка на водите.

Речните екосистеми на България — кратък профил

България разполага с около 540 постоянно течащи реки с дължина над 10 км, разпределени в четири основни водосборни района: Дунавски, Черноморски, Егейски и Беломорски (включващ водосборите на Марица, Струма и Места). Тази географска разнородност обуславя изключително гонямо разнообразие на хидроморфологичните типове — от бурни планински потоци с чакълесто дъно и висока скорост на течение до бавно течащи низинни реки с тинесто-пясъчен субстрат и сезонно заливни тераси.

Всеки от тези типове поддържа специфичен биотичен комплекс. Планинските реки, например, са местообитание на изискващи добре наситена с кислород вода ларви на еднодневки (разред Ephemeroptera), каменки (Plecoptera) и ручейници (Trichoptera) — три групи дънни безгръбначни, чието присъствие е световно признат индикатор за добро екологично състояние. Трябва да се отбележи, че ларвите на каменките притежават способността да презимуват под леда в планинските алпийски реки, но същевременно изявяват екстремна чувствителност към термичен стрес и не понасят дори краткотрайно повишаване на температурата на водата над 15°С. Низинните реки, от своя страна, поддържат по-богати рибни съобщества и по-голямо разнообразие на крайречна растителност. Рипалът на тези реки е описан от Узунов и Ковачев (2009) като зона с относително високо разнообразие на местообитания и ключова роля за функционирането на речния бентал (дънната зона).

Тази типологична разнородност прави националната мрежа от реки изключително ценна, но и комплексна за единно управление. Референтните условия — оптималното хидроморфологично и биологично състояние, спрямо което се оценяват отклоненията — се определят диференцирано за всеки речен тип, в съответствие с изискванията на Рамковата директива за водите на ЕС (Директива 2000/60/ЕО). Разнообразието от речни типове в България изисква специфични научни и управленски подходи за оценка и опазване.

Екологичен статус: как се измерва здравето на реката

Директива 2000/60/ЕО въведе унифицирана рамка за оценка на екологичния статус на повърхностните води в целия Европейски съюз. Тази директива е сред най-широко цитираните нормативни актове в съвременната екологична наука, тъй като за първи път дефинира понятието „екологичен статус" като строго правно и административно задължение. Оценката се базира на биологичните елементи за качество (БЕК), сред които са фитопланктонът, макрофитите и фитобентосът (водните растения и прикрепените водорасли), макрозообентосът и ихтиофауната (рибите). Именно макрозообентосът — съобществата от дънни безгръбначни животни — е сред най-широко прилаганите индикатори за речен екологичен статус.

Причината е практическа: дънните безгръбначни (ларви на насекоми, охлюви, червеи, ракообразни) са сравнително малко подвижни, живеят в тясна зависимост от конкретното местообитание и реагират измеримо на промени в хидроморфологията, химизма и температурата на водата. Проф. д-р Йордан Узунов от ИБЕИ-БАН и доц. д-р Станой Ковачев разработват и утвърждават определителни ключове за макрозообентосна фауна в България, публикувани в поредица трудове (Узунов, Ковачев, 2009; Узунов и кол., 2010), които стават методологична основа на националния биологичен мониторинг по изискванията на Директивата. В рамките на ИБЕИ-БАН продължават и актуални изследвания на макрозообентосната фауна в българския участък на река Дунав, включително оценки на екологичното й състояние по нормирани индикативни параметри.

Екологичният статус се определя по петстепенна скала: много добър, добър, умерен, лош, много лош. Много добрият статус съответства на референтните условия — ненарушено или минимално нарушено състояние, характерно за конкретния тип река. Оценката отразява състоянието на биологичните съобщества, чийто видов състав и структура показват сумарното въздействие на всички физикохимични и морфологични фактори.

Климатични цикли и хидроморфологична реакция

България се намира в регион, особено уязвим към изменението на климата. Изследванията на НИМХ (Национален институт по метеорология и хидрология) показват, че до 2050 г. се очаква повишение на средногодишната температура на въздуха с 1,6–3,1°С, а до 2080 г. — с 2,9–4,1°С при различни климатични сценарии. Успоредно с температурните промени учените регистрират тенденция към намаляване на речния отток и увеличаване на честотата и продължителността на периодите на маловодие.

Хидроморфологичните последици от тези тенденции са конкретни и измерими. По-ниският отток означава по-малко хидравлично налягане върху речното дъно и бреговете, което води до намаляване на транспорта на наноси и до постепенно запесъчване или затиняване на речните корита. В глобален мащаб речните системи транспортират ежегодно около 16 милиарда тона наноси към световния океан. В планинските реки с чакълесто дъно локалният баланс е от критично значение: когато интерстициалните пространства (кухините между чакъла) се запълнят с фина тиня, ларвите на еднодневки и каменки губят своето специфично местообитание, а дъното се превръща от функционален хабитат в биологично обеднена маса.

Исторически погледнато, реките са преживели многократни периоди на засушаване и пълноводие — такива са естествените хидрологични цикли. Разработените от НИМХ симулационни модели на хидроложки процеси в български речни водосбори — в рамките на Националната научна программа за опазване на околната среда — позволяват съпоставка на архивните данни за речния отток с актуалните измервания по хидрографски региони. Тази сравнителна перспектива дава възможност да се разграничат дългосрочните климатични тенденции и промените в режима на оттока от краткосрочната вариабилност на средата.

Антропогенни фактори и отклонение от референтните стойности

Наред с климатичните процеси, хидроморфологията на българските реки е повлияна от поредица антропогенни фактори. Изследователите разграничават няколко основни категории:

• Хидроенергийни съоръжения и водовземания: Язовирните стени и деривационните водовземания прекъсват речната непрекъснатост — способността на рибите и другите водни организми да се движат свободно нагоре и надолу по течението. Проф. д-р Елиза Узунова и нейните съавтори документират (Узунова, Рашкова, Христов, WWF България, 2017), че прекъсването на речните миграционни коридори е сред водещите причини за регресия на популациите на ключови рибни видове в България. Дори при подобрено качество на водата рибите не могат сами да се завърнат в изходните местообитания, ако физическите бариери остават непреодолими.
• Укрепване на бреговете и регулиране на коритата: Изграждането на бетонни или каменни укрепвания по речните брегове предотвратява естествените морфологични процеси — страничната ерозия, образуването на меандри (завои) и деформацията на напречния профил. На практика реката се превръща от динамична, самоорганизираща се система в статичен канал с намалено биологично разнообразие.
• Добив на инертни материали: Неконтролираният добив на чакъл и пясък от речните корита нарушава наносния баланс. Количеството на пренасяния материал надолу по течението спада, коритата се задълбочават — процес, познат като „речна инцизия" (врязване на коритото) — а водното ниво се понижава с измерими последици за крайречните влажни зони.
• Промяна в земеползването в крайречните зони: Унищожаването на рипалната растителност лишава реките от естествения им буфер — зоната, която улавя наноси и хранителни вещества, регулира температурата на водата и осигурява органична материя за хранителните мрежи на дънните безгръбначни.

Съвкупността от тези фактори води до измеримо отклонение на хидроморфологичното и биологичното състояние на реките от техните референтни стойности. В националния мониторинг по Рамковата директива тези отклонения се документират чрез стандартизирани и интеркалибрирани с европейски методи методики за макрозообентос. Антропогенните нарушения на хидроморфологията водят до преки биологични изменения, проявяващи се в промяна на видовото разнообразие и влошаване на общия статус.

Стратегически подходи за устойчиво управление

Научната рамка за управление на речните екосистеми в България е определена от Рамковата директива за водите (2000/60/ЕО), транспонирана в националното законодателство чрез Закона за водите. Директивата въвежда задължението за постигане на добър екологичен статус или добър екологичен потенциал на всички повърхностни водни тела. Това изисква интегриран подход, в който хидроморфологичното управление е неразделна съставна част от опазването на водния ресурс.

Екологичен отток като базов инструмент

Един от ключовите научно-приложни инструменти е определянето на екологичния отток (environmental flow, eflow) — минималното водно количество, необходимо за поддържане на функционалните процеси в речната екосистема. Хидроложките методи за неговото определяне в малки планински реки в България са разработени въз основа на архивни данни за речен отток, предоставяни от съответните басейнови дирекции. Принципният подход изисква от наличния речен отток да не се изземва цялата налична вода, а да се гарантира минимален поток, под чиято критична стойност настъпват необратими деградационни промени.

Речна непрекъснатост и рибни проходи

Възстановяването на речната непрекъснатост е сред приоритетните мерки в плановете за управление на речните басейни в България. Това налага изграждането на функционални рибни проходи при хидротехническите съоръжения или отстраняването на остарели прегради. Изследванията, координирани от WWF България по проекти за опазване на дунавските притоци, показват, че локалното премахване на неизползвани бентове значително разширява достъпните зони за мигриращи видове, дори при изразено маловодие. В съответствие с европейското водно законодателство, проектирането на рибни проходи в страната преминава в строго приложен етап. На по-широко географско ниво се наблюдават мащабни примери — като река Дунав, която е втора по дължина в Европа, но заема първо място в света по брой дренирани държавни територии (общо 19 държави), което изисква мащабна международна координация при управлението на непрекъснатостта на водния поток.

Ренатурализация на крайречните зони

Ренатурализацията — възстановяването на естествения характер на крайречните зони — е доказан подход за подобряване на екологичния статус. Тя включва ограничаване на агрикултурното ползване на крайбрежните буферни ивици, изкуствено залесяване с местни автохтонни дървесни видове (върба, елша, топола) и регулация на добива на наноси. Резултатите от европейски проекти показват, че биологичните показатели се подобряват измеримо в рамките на пет до десет години. Специфичен хидрографски пример в региона представлява река Арда — единствената голяма река в България, чийто отток е насочен изцяло извън държавната територия (влива се в Егейско море чрез Марица) без досег с Дунавския или Черноморския басейн, което я прави приоритетна за международни ренатурализационни инициативи.

Дългосрочен мониторинг и сравнителен анализ

Надеждното управление изисква постоянен мониторинг, базиран на дългосрочни наблюдателни редове. Моделите на НИМХ позволяват прецизни симулации на месечния речен отток за цялата страна по хидрографски региони. Съпоставката на исторически масиви с актуални емпирични данни е научно обоснованият начин за разграничаване на естествената климатична вариабилност от антропогенно индуцираните тенденции. Устойчивото управление на речните среди налага пълното интегриране на хидроложки, хидроморфологични и биологични параметри в обща нормативна и управленска рамка.

Обобщение преди заключението

Хидроморфологията, екологичният статус и устойчивото управление на речните екосистеми не са самостоятелни теми — те са три измерения на един и същи въпрос: как да се запази функционалното здраве на реките в условия на нарастващ климатичен и антропогенен натиск. Научните методы за оценка, разработени в рамките на Рамковата директива за водите и прилагани от институции като ИБЕИ-БАН, НИМХ и университетските хидробиологични катедри, дават солидна основа за отговор. Прилагането им в практиката — чрез интегрирани планове за управление на речните басейни, редовен мониторинг и конкретни мерки за ренатурализация — е следващата необходима стъпка.

Заключение

Речните екосистеми на България са динамични, сложни и незаменими системи, чието хидроморфологично равновесие е предпоставка за тяхното биологично разнообразие и за устойчивото използване на водния ресурс. Научно обоснованото им управление — чрез интегриране на хидроложки, хидроморфологични и биологични данни в рамките на европейската нормативна уредба — е едновременно академична задача и практически приоритет с дългосрочни последици за обществото. Въпросът, който остава отворен, е дали институционалният и научен капацитет ще бъде достатъчен, за да изпреварва темпото на промените — или реките ще достигнат ново хидроморфологично равновесие, преди да сме разбрали докрай старото.

Библиография

1. Узунов, Й., Ковачев, С. (2009) Хидробиология. Пенсофт, София, 376 стр.
2. Узунова, Е., Рашкова, Л., Христов, И. (2017) Подходи за възстановяване на речната непрекъснатост. Рибни проходи: биологични основи, мониторинг и законова рамка. WWF България, София, 98 стр.
3. НИМХ (колектив) (2023) Променящият се климат на България — данни и анализи. НИМХ-БАН, София.
4. Европейски парламент и Съвет на ЕС (2000) Директива 2000/60/ЕО за установяване на рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите. Официален вестник на ЕО, L 327/1.
5. Национална научна програма „Опазване на околната среда и намаляване на риска от неблагоприятни явления и природни бедствия" (2025) Отчет 2024. НИМХ-БАН и партньори.

Глава 5.4. Геоморфоложки особености и литология на палеогенските ерозионни форми край село Царевец, Източни Родопи (Боровишка вулкано-тектонска депресия)

Автор: Рада Евтимова | Дата: понеделник, 16 февруари 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване разглежда геоморфоложките и литоложките особености на палеогенските ерозионни форми в землището на село Царевец, Източни Родопи, разположени в обхвата на Боровишката вулкано-тектонска депресия. Вертикалните денудационни структури (земни пирамиди и денудационни кули) са оценени чрез съвременни методи, включително безпилотни летателни апарати (БЛА), фотограметрия и лабораторен комплекс (XRD, SEM-EDS, XRF). Резултатите подчертават детерминиращата роля на олигоценския кисел вулканизъм и последващото селективно изветряне. Разкрита е пряка зависимост между високата порьозност на риолитовите туфи и интензитета на деструкция, контролирана от тектонската напуканост и съдържанието на железни оксиди. В заключение са дефинирани перспективни насоки за количествено моделиране на ерозията и геоконсервация на обектите.

Изследванияният район в Източните Родопи се отличава със специфична морфогенетична характеристика, формирана под детерминиращото въздействие на палеогенския вулканизъм. Въз основа на теренни проучвания, започнали през 1990-те години, екип от геолози от Българската академия на науките, ръководен от проф. Радослав Иванов, обобщава и систематизира (Ivanov, 2005) данните за характерните ерозионни форми в землището на село Царевец. В процеса на изследване на пирокластичните последователности, авторите документират вертикални денудационни форми, които са резултат от продължително диференциално изветряне през неоген-кватернерния етап. Тези структури са генетично свързани с киселите туфи на средноолигоценския вулканичен комплекс (Boyanov et al., 1988). Проучването стимулира задълбочени анализи, разкривайки пряката причинно-следствена връзка между минераложкия състав на скалната матрица и съвременната морфодинамика в региона.

Фиг. 5.4.1. Ерозионни форми Царевец

Увод – географско положение на обекта и преглед на предишни изследвания

Източните Родопи представляват ключов геоложки регион, в който палеогенският вулканизъм е оставил устойчиви морфоструктурни следи върху релефа. В землището на село Царевец се развиват характерни ерозионни форми, оформени в рамките на олигоценската епоха (среден олигоцен), дефинирани като земни пирамиди или денудационни кули. Тези структури са резултат от взаимодействието между кисели вулканити (предимно риолитови туфи) и процеси на диференциално изветряне в обсега на Боровишката калдера (Ivanov, 2005). Изследванията на проф. Р. Иванов, проф. Ив. Борисов и акад. Т. Николов подчертават ролята на тези обекти за изясняване на морфогенетичната еволюция на Източнородопския блок (Борисов, 1990; Николов, 2011). Настоящата работа представя актуализиран анализ на литологията им въз основа на нови морфометрични данни и съвременни петрофизични изследвания.

Географско положение и обща характеристика

Село Царевец е разположено в североизточната част на Кърджалийския вулкано-куполен район, на около 15–18 км североизточно от гр. Кърджали. Обектът заема височинен диапазен между 320–520 м н.в. в силно разчленен релеф, доминиран от вулканогенно-седиментни плата. Ерозионните форми са локализирани главно по южните експозиции на склоновете и са генетично обвързани с риолитовия вулканизъм, доминирал през втория етап на киселия палеогенски интензитет в региона. Морфодинамиката на обекта е тясно свързана с тектонската напуканост на скалния масив и селективната деструкция на пирокластитите, като основна роля в този процес играят железните оксиди (Fe2O3), определящие устойчивостта на повърхностния слой.

Методология на изследването – полеви работи, лабораторни анализи и сравнителни подходи

Методологията на изследването е базирана на комплексен подход, обединяващ теренни и лабораторни изследвания. Полевият етап обхваща периода 2015–2023 г. и включва детайлно геоморфологично картиране с високоточни GNSS приемници (точност < 1 м) и БЛА-фотограметрия (алгоритми Structure from Motion – SfM) за генериране на дигитални модели на релефа (DEM). Извършено е систематично пробонабиране на 92 скални материала за минераложка и литоложка характеристика. Лабораторният комплекс в Геологическия институт „Страшимир Димитров“ – БАН включва:

• Петрографска дескрипция и рентгенова дифракция (XRD) за фазов анализ на глинестите минерали;
• Сканираща електронна микроскопия (SEM-EDS) за микроструктурен анализ на порьозността и минералните контакти;
• Геохимични анализи (XRF и ICP-MS) за определяне на главни, следови и редкоземни елементи.

Времевата динамика на релефа е проследена чрез сателитни изображения (Landsat 8, Sentinel-2) за периода 2010–2025 г. в среда на географски информационни системи (ArcGIS Pro, QGIS). Приложен е адаптиран модел за количествена оценка на денудацията, както и статистически клъстерен анализ в R среда за изследване на връзката между физико-механичните свойства (порьозност, плътност) и морфометричните параметри. Сравнителният анализ поставя обекта в контекста на сходни ерозионни комплекси в България (Yanev & Ivanova, 2009), като се отчитат спецификите на палеогенския вулканогенен субстрат.

Основни резултати от наблюденията – геоморфологични характеристики и литологичен състав

Ерозионните форми в района на с. Царевец се характеризират със значително морфологично разнообразие, включващо пирамидални, конусовидни и игловидни структури. На базата на проведените морфометрични измервания бе установено, че средната височина на обектите варира между 7,8 и 13,2 м (с регистриран максимум от 16,4 м), а наклонът на склоновете е в границите 52°–82°. Диаметърът при основата на формите обхваща диапазона от 2,5 до 11 м. Пространственият анализ индикира, че структурите са групирани в 4–5 основни клъстера, локализирани предимно по склонове с южна експозиция.

Литологичният състав е доминиран от риолитови туфи и туфобрекчи с високо съдържание на железни оксиди, което детерминира специфичната розово-червеникава пигментация (средно съдържание на железни оксиди - Fe2O3 6,7 ± 1,4 wt%). Геохимичните данни разкриват преобладаване на силициев диоксид - SiO2 (до 75,8 wt%) и алуминиев оксид - Al2O3 (до 17,1 wt%), които в комбинация с високата ефективна порьозност (28–42%) на туфените слоеве, ускоряват селективната деструкция на масива. За разлика от тях, плътните риолитови ядра показват порьозност под 8%, което ги прави устойчиви на денудация и спомага за формирането на характерните „защитни шапки“.

Динамиката на съвременната ерозия е изчислена чрез количествено сравнение на многовремеви дигитални модели на релефа (DEM), получени от БЛА-фотограметрия и сателитни данни. Прилагайки метода на Georgiev (2017) за оценка на обемни загуби, бе отчетен средногодишен линеен интензитет на денудация от 0,4 до 2,1 мм/година.

Геоморфоложки характеристики

• Пирамидални тела: Характеризират се с наличието на апикален ерозионен калпак („защитна шапка“) от масивен риолит и субвертикални склонове, което представлява класически морфологичен индикатор за диференциална денудация.
• Игловидни колони: Представляват вертикални денудационни структури с височина 9–14 м и редуциран напречен диаметър (0,7–1,8 м).
• Експозиционен фактор: Преобладаващата южна експозиция на склоновете действа като ключов катализатор, който благоприятства интензифицирането на инсолационното (термично) и химично изветряне.

Литологичен и минералогичен състав

Основните скални типове включват риолитови туфи (60–72 wt%) и туфобрекчи (15–25 wt%), с подчинено участие на вулканогенно-седиментни пясъчници и конгломерати. В съответствие с петрографските класификации на проф. Иван Борисов, минералният ансамбъл е представен от кварц, плагиоклаз, санидин и биотит. Парагенетичният състав е допълнен от акцесорен хематит и аутигенни глинести минерали (каолинит, хлорит, монтморилонит), които играят ролята на свързващо вещество в туфената матрица.

Анализ и интерпретация на данните – генезис, сравнение с други обекти и фактори на формиране

Генезисът на ерозионните форми край село Царевец е детерминиран от процесите на диференциално изветряне, при които се наблюдава селективна деструкция на скалните хоризонти. По-високата порьозност и химическа реактивност на туфените слоеве спрямо плътните риолитови ядра обуславят хетерогенния характер на денудацията (Ivanov, 2005). Динамиката на процеса се катализира от климатичните фактори в региона, включващи значителни годишни суми на валежите (750–950 mm/год.), активна ветрова ерозия (дефлация) и високи термични амплитуди, които ускоряват механичната и химическата дезинтеграция на вулканитите.

При сравнителния анализ с еталонните ерозионни комплекси в Мелник и Стоб се установява сходство в морфогенетичните механизми, но съществуват значими литоложки диференции:

• Геохимична специфика: По-високото съдържание на Fe2O3 при обектите в село Царевец (средно 6,7% спрямо 3,4% в Стоб) е основен фактор за по-интензивната пигментация на скалния масив, дължаща се на оксидацията на желязосъдържащите минерали (главно хематит).
• Мащаб и вулканизъм: Вариациите в морфометричните параметри спрямо обектите в другите региони се дължат на експлозивния кисел вулканизъм през олигоценската епоха, характерен за Източните Родопи (Yanev & Ivanova, 2009). За разлика от седиментния произход на Стобските пирамиди, обектите при Царевец са изцяло вулканогенни структури.

В научен контекст обектите представляват критичен индикатор за еволюционните етапи на Боровишката калдера и съвременната морфоструктурна трансформация на региона (Nikolov, 2011). Интегрирането на тези данни с Геоложката карта на България (лист Кърджали, 1988) позволява прецизното позициониране на формите в обхвата на средноолигоценските вулканокластични серии.

Специфики и научен контекст на обекта

Научната значимост на обекта край село Царевец се определя от съчетанието на характерни литоложки параметри и специфични палеогеографски условия. В рамките на изследването са изведени следните ключови специфики:

• Минераложка специфика: Характерната розово-червена пигментация на скалния масив е резултат от високата концентрация на високодисперсен хематит (железен оксид - Fe2O3) в матрицата на туфите. Този пигментационен ефект е индикатор за специфични окислителни условия по време на поствулканичните и хидротермални процеси.
• Петрофизични характеристики: Установената висока ефективна порьозност на туфените слоеве (до 42%) функционира като катализатор за интензивно химично изветряне чрез повишена капилярна проводимост. Този фактор детерминира ускорената деструкция на туфените хоризонти спрямо устойчивите риолитови ядра, формирайки характерния „пирамидален“ релеф.
• Геотектонски контекст: Обектът е генетично свързан с олигоценския кисел вулканизъм в Източните Родопи, детайлно проучен в трудовете на Ivanov и Yanev. Позиционирането му в обхвата на Боровишката вулкано-тектонска структура го определя като критичен елемент за възстановяване на вулкано-ерозионната история на региона.
• Регионална значимост: Ерозионните форми представляват ценен лито-морфоложки модел за изучаване на поствулканичните процеси в Алпо-Хималайския (Средиземноморски) мобилен пояс. Обектът предоставя възможност за QUANTITATIVE проследяване на съвременната денудация в условията на кисел палеогенски вулканичен субстрат.

Заключение и перспективи за бъдещи проучвания

Изследването на ерозионните форми край село Царевец потвърждава хипотезата, че те представляват класически еталон за диференциално изветряне върху палеогенски кисели вулканити (пирокластити). Резултатите разкриват ключови аспекти от геоложката еволюция на Източните Родопи, акцентирайки върху генетичната връзка между олигоценския експлозивен вулканизъм и интензитета на съвременните денудационни процеси.

Направените анализи дефинират обекта като динамична геоморфоложка система, чиято морфологична еволюция е в пряка зависимост от климатичните фактори. В този контекст, перспективните насоки за бъдещи проучвания включват:

• Количествен анализ на денудацията: Прилагане на иновативни методи за определяне на ерозионните скорости чрез повърхностно-експозиционно датиране с космогенни нуклиди (най-вече чрез изотопите Берилий-10 (10Be) и Алуминий-26 (26Al)).
• Геоконсервация: Разработване на научно обосновани стратегии за опазване на обекта като неразделна част от националното и регионалното геонаследство. Предвид уникалността на формите, е целесъобразно иницииране на процедура по официалното им обявяване за защитен геотоп, което да гарантира поддържането на регионалния геодиверзитет.
• Климатично моделиране: Прогнозиране и симулация на ефектите от глобалните климатични промени върху морфодинамичната устойчивост на тези специфични туфени структури, аналогично на световни еталонни обекти като тези в района на Кападокия.

Въпросът за съхранението на тези „естествени скулптури на времето“ пред предизвикателствата на изменящия се климат остава отворен и изисква интегриран интердисциплинарен подход, който да гарантира тяхната устойчивост като научен и природен феномен от регионално и европейско значение.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база и архивни фондове

Настоящото изследване е реализирано с логистичната и научна подкрепа на следните институции:

• Геологически институт „Страшимир Димитров“ (БАН): Осигурен достъп до специализирана апаратура за SEM-EDS (сканираща електронна микроскопия) и XRD (рентгенова дифракция).
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“: Справки в архивния фонд на катедра „Минералогия, петрология и полезни изкопаеми“ към Геолого-географския факултет.
• Национален природонаучен музей (БАН): Научни консултации със секция „Минералогия и петрология“.
• Музей „Земята и хората“ (София): Използвани данни от специализираните фондове за минералния състав на Източните Родопи.
• Регионален исторически музей – Кърджали: Експертна консултация с отдел „Природа“ относно морфодинамичната история на региона.

II. Специализирани дигитални проекти и платформи

• Геоложка карта на България (М 1:100 000): Дигитализиран лист K-35-87 (Кърджали), под редакцията на И. Боянов и Д. Кожухаров (1988).

Библиография

1. Боянов, И., Кожухаров, Д., Горанов, А. (1988). Геоложка карта на България в М 1:100 000, лист Кърджали. Комитет по геология, София.
2. Борисов, И. (1990). Петрография и скалообразуващи процеси в Родопите. Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Геолого-географски факултет, том 83, стр. 45–60.
3. Георгиев, В. (2017). Геоложки феномени в Източните Родопи. Монография, Издателство на Българската академия на науките (БАН), София, 150 с.
4. Иванов, Р. (2005). Еволюция на киселия палеогенски вулканизъм в Боровишката калдера (Източни Родопи). Списание на Българското геологическо дружество, том 66, книжка 1, стр. 5–34.
5. Николов, Т. (2011). Стратиграфия на Родопския масив. Списание на Българското геологическо дружество, том 72, книжка 1–2, стр. 15–28.
6. Янев, Й., Иванова, Р. (2009). Палеогенски вулканизъм в Източните Родопи. Geologica Balcanica, том 38, книжка 1–2, стр. 3–15.

Глава 5.5. Мостът над Арда при село Лисиците: символизъм, инфраструктура и промяна в културния пейзаж

Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 4 януари 2026 г.

Резюме: Настоящата глава изследва въжения мост над язовир „Студен кладенец“ при село Лисиците като критичен инфраструктурен и социокултурен елемент в региона на Източните Родопи. Анализиран е историческият контекст на неговото създаване през 1975 г. и последвалата модернизация през 2001 г., продиктувани от необходимостта за преодоляване на пространствената изолация след хидротехническите промени по река Арда. Обект на изследване са техническите параметри на съоръжението, определящи го като най-дългия еднопролетен въжен мост в България, както и неговата функция на пространствен медиатор към археологическото наследство на региона, в частност светилището Чит кая. Специално внимание е отделено на трансформацията на локалния ландшафт от депресивна периферност към дестинация за контролиран културен туризъм.

Въженият мост над язовир „Студен кладенец“ при село Лисиците представлява единствената сухоземна връзка на местното население с външния свят. Неговият генезис е пряко обусловен от мащабното хидротехническо строителство през втората половина на XX век и императивната необходимост от съхраняване на социално-пространствената свързаност. В контекста на радикално трансформирания ландшафт след завиряването на река Арда, съоръжението се превръща в критичен инфраструктурен елемент, който определя новите параметри на жизнената среда.

Фиг. 5.5.1. Мостът над Арда при село Лисиците

История на моста

Изграждането на въжения мост през 1975 г. е пряко следствие от кардиналната промяна в хидрографската мрежа на региона. Завиряването на язовир „Студен кладенец“ води до заливане на традиционните сухопътни артерии, които исторически са свързвали село Лисиците с десния бряг на река Арда. Съоръжението се явява технологична компенсация за прекъснатите връзки, заменяйки по-ранни, по-неустойчиви преходи. В исторически план построяването на моста бележи прехода на селището от отворена аграрна структура към териториална изолация, преодоляна единствено чрез тази вантова конструкция. Поради липсата на алтернативна автомобилна инфраструктура в землището на село Лисиците, достъпът до него остава трайно ограничен само до пешеходно преминаване по моста или чрез използването на воден транспорт, което консервира неговата пространствена обособеност.

Повреди и реконструкция

В края на XX столетие техническото състояние на съоръжението се влошава вследствие на системни неблагоприятни хидрометеорологични влияния. Критичната фаза настъпва на 31 декември 1999 г., copper деструкцията на основния носещ елемент води до пълно прекъсване на единствената сухопътна комуникация на село Лисиците. Тази ситуация налага преминаването от текуща поддръжка към цялостна технологична модернизация. Новият проект, финализиран на 11 април 2001 г., въвежда в експлоатация съвременна вантова конструкция. Използваните висококачествени материали гарантират повишена статична устойчивост и дълготрайност, като неутрализират специфичните климатични рискове в акваторията на язовир „Студен кладенец“.

Символизъм и културно значение

Мостът служи като пространствен праг между съвременния техногенен свят и традиционния родопски ландшафт. Той институционализира прехода към територии с богато културно-историческо наследство, включително мегалитни обекти в непосредствена близост, превръщайки се в неразделна част от културно-емоционалния код на мястото.

Връзка със скалното светилище Чит кая

След преминаването на вантовото съоръжение и навлизането в периметъра на село Лисиците, основните маршрути водят към уникалния археологически обект – скалното светилище Чит кая („зиданата скала“). Датировката на обекта го отнася към ранножелязната епоха. Светилището е позиционирано на приблизително 600 м въздушна линия южно от селището и е известно със своите 50 идентифицирани трапецовидни ниши. Тези морфологични характеристики са типичен елемент от скално-изсечената култова архитектура в Източните Родопи. Мостът съществено улеснява туристическия достъп до този национален паметник и осигурява връзката между модерната инфраструктура и древните сакрални пространства, като подчертава тяхната пространствена и културна взаимосвързаност, което е предмет на настоящия анализ.

Културно значение в региона

Изграждането на моста трансформира визуалната рецепция на района. Той превръща изолираното село Лисиците в атрактивна дестинация, като същевременно съхранява автентичността на ландшафта. Мостът функционира като визуален ограничител, през който се наблюдават меандрите на Арда и Чит кая, като интензифицира тяхното културно и естетическо значение. Пространственият транзит по съоръжението осигурява панорамни визуални полета към акваторията на язовира, подчертаващи динамиката на околния релеф, като същевременно самият обект се явява ярък визуален акцент в ландшафта, забележим включително от трасето на близката железопътна линия Кърджали–Подкова.

Инфраструктура и технически характеристики

Мостът е от вантов тип с гъвкава окачена конструкция, предназначен за пешеходно преминаване. Той е единствената сухоземна връзка, с критично значение при високо ниво на язовирните води.

Технически детайли

Основните технически и конструктивни параметри на съоръжението включват:

• Дължина между пилоните: 260 метра. Разстоянието между пилоните определя обекта като най-дългото еднопролетно въжено съоръжение на територията на България.
• Височина над водата: стойностите варират в диапазона 10–15 метра в зависимост от текущия хидрологичен режим на язовир „Студен кладенец“.
• Материали: конструкцията е изградена от стоманени носещи въжета, метални профилни елементи и дървена настилка.
• Капацитет: изчислената товароносимост е проектирана за пешеходен трафик и ограничен стопански пренос.

Поддръжка и достъп

След реконструкцията през 2001 г. мостът се поддържа в експлоатационна изправност. Достъпът е от село Широко поле по неасфалтирано трасе или чрез близката железопътна линия (спирка „Желязна врата“ / „Момина скала“), като трасето изисква повишено внимание при неблагоприятни метеорологични условия.

Промяна във възприятието на културния пейзаж

Мостът трансформира региона от зона на депресивна периферност към място, достъпно за туристи и изследователи. Той илюстрира как една целенасочена инфраструктурна интервенция може да консервира традиционния начин на живот, вместо да го деструктурира, като същевременно създава условия за контролирана културна динамика.

От изолация към ограничен туризъм

Преди реконструкцията селото е било почти напълно логистично изолирано. Днес мостът позволява посещения от хора, търсещи автентична културна среда, без да нарушава социално-битовата устойчивост на малобройните жители, като поддържа баланса между достъпност и опазване на локалната идентичност.

Заключение

Мостът над язовир „Студен кладенец“ при село Лисиците е пример за това как инженерното решение може да поддържа връзката между изолирани общности и глобалното пространство, без да разрушава автентичността на локалния микрокосмос. Той подчертава ролята на инфраструктурата в запазването и ревитализацията на културния ландшафт в Източните Родопи, като демонстрира как съвременните инженерни намеси могат да съжителстват хармонично с традиционната среда.

Библиография

1. БНР (2020). Мостът за село Лисиците – път към миналото. bnr.bg
2. БТА (2001). Най-дългият въжен мост в България, свързващ селата Лисиците и Соколско. bta.bg
3. Опознай.bg (2025). Въжен мост – с. Лисиците. opoznai.bg
4. Светоглед (2023). Лисиците – селото, светилището, крепостта и най-дългият въжен мост в България. svetogled.com
5. Visit Kardzhali (2025). Археологически комплекс Чит кая. visitkardzhali.com

Глава 5.6. Антропогенен ландшафт и антични поселищни структури по поречието на Арда: Археологически хроники на Кърджалийските меандри

Автор: Рада Евтимова | Дата: петък, 2 януари 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване разглежда антропогенния ландшафт и античните поселищни структури по средното поречие на река Арда в участъка на Кърджалийските меандри. Разгледани са геоморфоложките особености на района, които детерминират неговата висока естествена защитеност и стратегическо значение от късната бронзова епоха до Средновековието. Основен акцент е поставен върху хронологията, локализацията и отбранителните функции на средновековните крепости Вишеград и Моняк (Мнеакос), функционирали като интегрирана оптико-сигнална система. Анализирана е и радикалната антропогенна трансформация на средата през XX век, породена от изграждането на големите хидротехнически съоръжения „Кърджали“ и „Студен кладенец“, както и резултатите от проведените спасителни археологически проучвания в региона.

Крепостите Вишеград и Моняк – ключови елементи в антропогенния ландшафт по средното поречие на Арда

„…et lors virent les chastiax qui estoient sor le flum d’Arde, qui estoient si fort que nus ne les peüst prendre sans grant ost…“ (ст.фр. оригинал) – с този пасаж маршалът на Шампания Жофроа дьо Вилардуен документира респектиращата фортификационна система по поречието на река Арда през 1206 г. (Villehardouin, G. de. La Conquête de Constantinople, éd. Edmond Faral, Paris, 1961, § 363–369; преводът е адаптиран към историческия контекст на кампанията в Тракия).

Фиг. 5.6.1. Археология на Кърджалийските меандри

Въведение

Средното поречие на река Арда в участъка между хидротехническите съоръжения „Кърджали“ и „Студен кладенец“ се дефинира като динамичен антропогенен ландшафт. В този ареал естествените речни меандри са обект на многослойна човешка модификация и селищна приемственост, обхващаща периода от късната бронзова епоха до съвременността. Базисната археологическа информация за региона е резултат от системните теренни проучвания на Иван Балкански през 70-те години на XX век, чиито данни са надградени чрез научните разкопки и публикации под ръководството на проф. Цветана Дремсизова-Нелчинова.

Природно-географски контекст

В разглеждания ареал река Арда се характеризира с добре развита грабенова долина, в която се проследяват 3–4 акумулативни надпоймени тераси с надморска височина между 280–340 м (относително превишение от 40–90 м над съвременното речно ниво). Специфичната геоморфология на меандрите детерминира висока естествена защитеност, наличие на алувиални почви и стратегически визуален контрол – ключови фактори, които ги правят предпочитани за селища и крепости през хилядолетия.

Геопространствена локализация (WGS 84)

• Крепостно съоръжение Вишеград (локално наименование „Хисарлъка“) – 41°36'58" N, 25°24'29" E (кота терен ≈ 306 м н.в.)
• Средновековна и антична твърдина Моняк (варианти: Мъняк, Мнеакос, Шеста крепост) – 41°37'22" N, 25°27'42" E (кота терен ≈ 586 м н.в.)
• Емблематична геоморфоложка структура „Завоя“ (известна като „Подковата“) в акваторията на яз. „Кърджали“ – референтни координати 41.6667° N, 25.4333° E

Геореферирането на обектите е верифицирано чрез специализирани археологически кадастри и научни публикации на НАИМ-БАН.

Антични и късноантични поселищни структури

Първите научно верифицирани индикации за антропогенно присъствие в района се отнасят към финала на бронзовата епоха (XIII–XII в. пр.Хр.), като интензитетът на заселване нараства през желязната епоха (V–I в. пр.Хр.) чрез изграждането на тракийски укрепени ядра. В региона са детайлно проучени 17 тракийски надгробни могили и серия от скално-изсечени светилища, които се явяват пряк резултат от интензивните теренни кампании през 1970–1972 г. През римската епоха (I–IV в.) долината е част от локалната пътна инфраструктура, свързваща Филипопол (Пловдив) с вътрешността на Родопите. Открити са малки кастели и викуси (vici), но липсват големи урбанистични центрове (Балкански, Ив. Археологически паметници в Кърджалийски окръг. София, 1978, с. 41–47).

Научните хипотези за континуитет на тракийското присъствие на точните места на днешните крепости Вишеград и Моняк остават предимно спекулативни и се базират на общорегионални паралели, а не на директни стратиграфски доказателства за тези конкретни обекти.

Средновековни крепости Вишеград и Моняк

Крепост Вишеград

Локация: 41°36'58" N, 25°24'29" E. Обектът е системно проучван в периода 1970–1974 г. от научноизследователски екип под ръководството на проф. Цветана Дремсизова-Нелчинова и Иван Балкански. Стратиграфският анализ установява, че най-ранният сигурен културен пласт е от късноримския период (III–VI в.). Средновековният замък (XI–XIV в.) е построен върху късноантична основа. Към момента липсват неоспорими археологически индикации за съществуването на по-ранно тракийско укрепление на същото място (Балкански, Ив. Източнородопски крепости. 1977; bulgariancastles.com, актуализация 2026).

Фиг. 5.6.2. Останки от средновековната крепост Вишеград

Крепост Моняк (Мнеакос): Етимология и идентификация

Локация: 41°37'22" N, 25°27'42" E. В изворовата база обектът се идентифицира чрез два основни ономастични слоя: „Мнеакос“ (Mneakos) – автентичната форма, регистрирана в средновековните наративни източници (включително в латинските хроники от XIII век), и „Моняк“ – утвърдената в съвременната българска археологическа литература адаптация. Твърдината се отличава с една от най-внушителните фортифицирани площи в ареала на Източните Родопи, обхващаща територия от 35 до над 50 дка, което я дефинира като първостепенен административен и стратегически център. Установени са късноантична и развита средновековна строителна фаза (XII–XIV в.). Обектът е косвено асоцииран с военната кампания на латинските рицари в Тракия през 1206 г., но липсва категорично епиграфско или наративно доказателство за конкретни събития в периметъра на крепостта (Балкански, Ив. 1978; Божилов, Ив. 1994).

Фиг. 5.6.3. Изглед от средновековната твърдина Моняк

Наблюдава се пряка оптическа видимост между двете крепостни съоръжения. Тази постоянна интервизибилност представлява класически пример за интегрирана средновековна комуникационно-сигнална система, служеща за бърза визуална комуникация и отбрана на региона.

Антропогенна трансформация на ландшафта

Най-радикалната модификация на естествената среда в региона настъпва през втората половина на XX век с проектинето и изграждането на хидротехническите съоръжения „Кърджали“ (1959–1965) и „Студен кладенец“ (1958–1967). Процесът на вириране (заливане) на долината потапя значителни сегменти от долните речни тераси и намиращите се в тях археологически обекти. Паралелно с това, специфичната промяна в динамиката на речния отток и ерозионната база довеждат до разкриването на нови структури. В рамките на мащабните спасителни кампании при широкомащабното хидротехническо строителство по поречието на река Арда са реализирани теренни проучвания на над 40 археологически обекта (Балкански, Ив. 1978).

Заключение

Изследваният участък на Кърджалийските меандри на Арда разкрива изключителна селищна приемственост и устойчиво усвояване на стратегическите природни позиции – от късната бронзова епоха през античността и Средновековието до модерните хидротехнически интервенции. Този антропогенен ландшафт подчертава императивната необходимост от баланс между развитие и опазване на културното наследство.

Библиография

1. Балкански, Иван. (1977). Източнородопски крепости. Кърджали: Окръжен исторически музей.
2. Балкански, Иван. (1978). Археологически паметници в Кърджалийски окръг. София: Септември.
3. Божилов, Иван. (1994). Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и иконография. София: Издателство на БАН „Марин Дринов“.
4. Дремсизова-Нелчинова, Цветана, Балкански, Иван. (1980). Проучвания на крепост Вишеград (1970–1974). Списание Археология, кн. 1, София: НАИМ-БАН.
5. Villehardouin, Geoffroi de. (1961). La Conquête de Constantinople. Éd. Edmond Faral. Paris: Les Belles Lettres.
6. Български крепости. (2025). Специализирана дигитална платформа. bulgariancastles.com
7. НАИМ-БАН. (2025). Архиви и научни отчети за Източните Родопи. София: Национален археологически институт с музей.
8. Регионална библиотека „Н. Й. Вапцаров“ – Кърджали. (2025). Биобиблиографски архив на Иван Балкански. libkli.com