Раздел 11

Раздел 11. Древни български ръкописи

---

Съкровища на старобългарската писменост

Древните български ръкописи представляват безценни свидетели на културното и духовно наследство на българския народ. Те са плод на старобългарската писменост, която възниква през IX век благодарение на мисионерската дейност на братята Кирил и Методий. Тези ръкописи не само запазват религиозни текстове, но и разкриват езиковата, художествената и историческа еволюция на славянския свят. В този кратък преглед ще разгледаме доказателствата за старобългарската писменост, някои от най-важните паметници и ролята на руските и турски ръкописи в тяхното съхранение.

Старобългарската писменост е първата славянска книжовна система, създадена специално за славянските езици. Доказателството за нея се крие в ранните паметници, като глаголическите и кирилските ръкописи от X век. Глаголицата, изобретена от св. Кирил, е първата азбука, а кирилицата – нейното усъвършенстване от учениците му Климент и Наум в Преславската и Охридската книжовна школа. Тези школи, основани след покръстването на българите през 865 г., стават центрове на превод и преписване на гръцки текстове върху пергамент или хартия. Надписите и фрагментите от IX–X век, като тези в Раса и Плиска, потвърждават ранното използване на българския език в литературата. Според историци като проф. Светлина Николова, тези паметници са ключ към възстановяването на изгубеното старобългарско наследство, включително лексиката и орнаментите, които влияят върху цялата православна култура.

Сред най-значимите старобългарски ръкописи са тези от X–XIV век, които съхраняват библейски и литургични текстове. Енинският апостол (XI век), открит в 1975 г. в манастир край Варна, е най-старият датиран кирилски паметник и съдържа части от Посланията на апостол Павел. Супрасълският сборник (X век), преписан в Преслав, е най-обемният глаголически кодекс с жития на светци и химни. Зографското евангелие (X век) от Света гора е ярък пример за българското влияние върху монашеската tradition. Търновското евангелие (XI век) и Лондонското четириевангелие (XIV век) от Търновската школа се отличават с богата украса – инициали, заставки и миниатюри с геометрични и растителни мотиви. Мариинското евангелие (XI век) и Болонският псалтир (XI век) демонстрират езиковата еволюция от класическия към среднобългарски етап. Тези ръкописи не са само текст – те са художествени шедьоври с орнаменти, вдъхновени от византийското изкуство, но с уникален български дух.

Много старобългарски ръкописи са преписвани и съхранявани в Русия след разпадането на българските държави през XIV век. Поради османското нашествие, монаси и учени емигрират на север, пренасяйки кодекси в Киев и Москва. Руските списъци от XI–XIII век, като тези в библиотеките на Санкт Петербург, запазват оригинални старобългарски редакции на псалтири и евангелия. Според К. Куев, те са „паметници със старобългарска основа“, които свидетелстват за културния трансфер от България към Русия. В Турция, в османските архиви и манастири като тези на Атон, се намират ръкописи, откраднати или дарени. Днес дигитални проекти на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ позволяват достъп до тях онлайн, предотвратявайки загубата от времето и войните.

Древните български ръкописи са мост към миналото ни, напомняйки за ролята на България като „държава на духа“, както ги нарича Дмитрий Лихачов. Те не само доказват величието на старобългарската писменост, но и вдъхновяват днешните поколения да пазят това наследство.

Съдържание на раздела:

• Глава 11.01. Болонският псалтир от XIII век: Палеографски анализ и културно-исторически контекст на паметника
• Глава 11.02. Скалният паметник при Мадара в контекста на ранносредновековната българска епиграфска традиция: Историко-филологически преглед
• Глава 11.03. Търновската палея и средновековното българско право: Сравнителен анализ на библейските правни норми и източноправославната юридическа традиция (XIII – XIV в.)
• Глава 11.04. Книжовното наследство на Второто българско царство в манастира Ватопед: Палеографски и исторически аспекти
• Глава 11.05. Рилската глаголическа традиция: Палеографски и текстологични свидетелства от X век

Глава 11.1. Болонският псалтир от XIII век: Палеографски анализ и културно-исторически контекст на паметника

Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 29 март 2026 г.

Резюме: Болонският псалтир (MS 2499) е значим среднобългарски тълковен ръкопис, създаден между 1230 и 1241 г. в село Равне, Охридско. Настоящото изследване представя синтезиран кодикологичен, палеографски и културно-исторически анализ на паметника. Изследването систематизира данните за физическите му параметри, езиковите особености и тератологичната украса, поставяйки ръкописа в контекста на охридската книжовна традиция. Доказано е съчетанието на архаична старобългарска редакция със среднобългарски иновации, като същевременно се прецизира статутът на преписвачите (Йосиф, Тихота и Белослав) като светски лица, допринесли за развитието на книжовната практика извън монастирската среда през XIII век.

Фиг. 11.1.1. Болонски псалтир (MS 2499)

1. Увод

Болонският псалтир (MS 2499) е среднобългарски кирилски ръкопис, съхраняван в Библиотеката на Болонския университет. Паметникът принадлежи към категорията на тълковните псалтири — кодекси, в които текстът на Псалмите на Давид е придружен от екзегетични коментари, приписвани на Исихий Йерусалимски. Ръкописът е създаден в охридската книжовна орбита, като датировката (1230–1241 г.) се основава на приписката на преписвача Тихота, споменаваща цар Иван Асен II.

2. История на проучванията

Научното изследване на паметника преминава през три етапа. Първият (1907 г.) е белязан от критичното издание на Ватрослав Ягич, който установява среднобългарския характер на ръкописа. Вторият етап е свързан с фототипното издание на акад. Иван Дуйчев (1968), което систематизира данните за произхода и съдържанието. Третият етап включва съвременни интердисциплинарни изследвания върху тератологичния стил на украсата и дигитализацията на ръкописа, осигурила международен достъп до паметника.

3. Методология

Изследването прилага комплексен метод, включващ палеографски анализ на уставното писмо, кодикологично описание на пергаментния кодекс и текстологична съпоставка с паралелни псалтирни текстове. Епиграфският анализ на приписките е критичен за установяване на авторството, условията на създаване и социокултурната среда на преписвачите.

4. Основни резултати

Кодексът се състои от 264 пергаментни листа с двуколонно оформление. Художествената украса включва тератологични инициали — преплетени с животински и фантастични елементи букви, характерни за балканската книжовна традиция. Приписките разкриват, че преписвачите Йосиф, Тихота и Белослав са били миряни, което доказва функционирането на светски скриптории. Езиковите особености демонстрират среднобългарски иновации (окончания за 3 л. мн. ч. и 1 л. мн. ч. сегашно време) на фона на архаичната охридска правописна норма.

Фиг. 11.1.2. Тератологичен стил в ръкописа

5. Анализ и интерпретация

Датировката (1230–1241 г.) съответства на включването на Охрид в пределите на Второто българско царство. Тълковният жанр на ръкописа подчертава образователната роля на книгата в православния свят. Документираният светски статус на преписвачите е ключов за разбирането на книжовната практика, демонстрирайки, че просветната дейност не е била монопол на монашеските общности.

6. Сравнителен анализ

В контекста на среднобългарската традиция, Болонският псалтир се нарежда сред паметници като Радомировия и Норовия псалтир, запазващи архаичната кирило-методиевска текстова база. Тератологичният стил го свързва с общобалканската художествена норма от XIII–XIV век, докато отсъствието на миниатюри го разграничава от по-късните илюстровани псалтири на Търновската книжовна школа.

7. Научен дискурс и заключение

Болонският псалтир документира синтеза между охридската книжовна традиция и новите езикови норми на XIII век. Паметникът е един от най-важните хронологични репери за българската медиевистика. Бъдещите проучвания следва да използват мултиспектрален анализ за по-прецизна документация на кодикологичните характеристики и по-задълбочена текстологична съпоставка с паралелни ръкописи.

Библиография

1. Гюзелев, В. (1985). Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII–XIV в. София: Наука и изкуство.
2. Джурова, А. (1990). Томичов псалтир. Т. 1–2. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
3. Дуйчев, И. (1968). Болонски псалтир: Български книжовен паметник от XIII век. София: БАН.
4. Карачорова, И. (1985). Некоторые особенности славянских псалтирей на материале XI–XVI вв. Polata Knigopisnaia, 14–15, с. 25–46.
5. Мирчев, К. (1978). Историческа граматика на българския език. София: Наука и изкуство.
6. Щепкин, В. Н. (1906). Болонская псалтырь. Санкт-Петербург: Императорская Академия наук.
7. Ягич, В. (1907). Psalterium Bononiense. Vindobonae. Wien: Alfred Hölder.

Глава 11.2. Скалният паметник при Мадара в контекста на ранносредновековната българска епиграфска традиция: Историко-филологически преглед

Автор: Рада Евтимова | Дата: четвъртък, 19 март 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване представя аналитичен преглед на първобългарските епиграфски паметници, разположени около Мадарския конник. Изследването разглежда трите основни надписни пласта (от времето на владетелите Тервел, Кормисош и Омуртаг) като единен документален корпус, отразяващ държавнополитическата и дипломатическа идеология на Дунавска България през VIII—IX в. Чрез прилагане на епиграфски и филологически методи, базирани на школата на Веселин Бешевлиев, се дефинира жанровата принадлежност на надписите към летописната традиция res gestae. Уникалният синтез между средногръцкия административен език и прабългарската политическа титулатура поставя паметника в ключова позиция за разбирането на ранносредновековната европейска епиграфика и дипломатическа практика.

Фиг. 11.2.1. Мадарски конник и прилежащи надписи

1. Увод

Мадарският конник е монументален скален барелеф, изсечен върху отвесна пясъчникова скала на височина 23 м от нейната основа, в близост до съвременното село Мадара. Изображението, представящо конник с куче и прободен лъв, е обект на световното културно наследство под егидата на ЮНЕСКО. Около фигурата са издълбани поредица от надписи на гръцки език, които функционират като исторически документ за управлението на хановете Тервел, Кормисош и Омуртаг. Тези епиграфски свидетелства са от фундаментално значение за разкриване на българската дипломатическа практика и административна писменост през VIII—IX в.

2. История на научните проучвания

Първите документирани описания на паметника са дело на Феликс Каниц (1872 г.), последвани от систематичните проучвания на братята Херменегилд и Карел Шкорпил в края на XIX век. През 1905 г. е изготвена гипсова отливка, а Геза Фехер публикува първите по-мащабни интерпретации на надписите. Епохално значение за науката имат изследванията на Веселин Бешевлиев, чиято публикация „Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа“ (1956) и по-късният труд „Първобългарски надписи“ (1979) установяват методологическия стандарт, използван от съвременната медиевистика.

3. Описание на паметника и епиграфски корпус

Барелефът представлява единствен по рода си ранносредновековен скален монумент в Европа. Епиграфският корпус е съставен от множество фрагментирани надписи, които съвременната наука структурира в три хронологически пласта. Тези надписи не са просто декоративни елементи, а официални административни текстове, целящи да легитимират властта на българските ханове в контекста на отношенията им с Византийската империя.

Фиг. 11.2.2. Епиграфски фрагменти около скалния релеф

4. Надпис I: Тервел (705—707 г.)

Най-ранният надписен пласт документира съюзните отношения с император Юстиниан II. В надписа се описва оказаната военна помощ от Тервел, довела до възвръщането на императорския престол, и последвалото удостояване на българския владетел с титлата „кесар“. Тези данни съответстват на историческите сведения в хрониките на Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, потвърждавайки автентичността на епиграфския текст като исторически извор.

5. Надпис II: Кормисош

Вторият надписен пласт, свързан с управлението на Кормисош, е значително по-повреден, което ограничава възможностите за пълна филологическа реконструкция. Въпреки това, наличните фрагменти потвърждават приемствеността в традицията за летописно документиране на държавните дела.

6. Надпис III: Омуртаг

Надписът на Омуртаг се отличава с прякото упоменаване на бог Тангра, което представлява изключителен факт за религиозните представи на прабългарите. Текстът се вписва в мащабната строителна програма на владетеля, като паралелите с надписите от района на Плиска и по поречието на Дунав доказват единството на българската административна практика през IX век.

Фиг. 11.2.3. Структура на надписния корпус

7. Езикови и филологически характеристики

Използването на средногръцкия език (византийско койне) е продиктувано от неговия статут на универсален дипломатически инструмент в региона. Уникалността на надписите се състои в системното вграждане на прабългарски титли като канас субиги, боила и таркан, транслитерирани на гръцко писмо. Този синтез определя жанра на текстовете като res gestae (деяния), целящи да увековечат официалната история на владетелите.

8. Сравнителен епиграфски контекст

Мадарският надписен корпус е неразривно свързан с епиграфиката от дворцовите центрове в Плиска и Преслав. В сравнение с тях, Мадарският конник притежава уникална характеристика: съчетаването на изобразително изкуство и писмено слово върху единен скален монумент, което превръща обекта в своеобразен кумулативен държавен архив.

Фиг. 11.2.4. Епиграфски паралели с Плиска и Преслав

9. Заключение

Мадарските надписи представляват безценен исторически източник, който чрез своята жанрова принадлежност към res gestae, осигурява надеждна рамка за изучаване на ранносредновековната българска държавност. Синтезът между византийската писмена традиция и прабългарската държавна доктрина, отразен в епиграфския текст, остава уникално филологическо явление. Бъдещите научни усилия следва да се фокусират върху по-нататъшната интеграция на данните от този корпус със съвременните археологически проучвания в района на Плиска и Преслав.

Библиография

1. Бешевлиев, В. (1931—1932). Надписите около Мадарския конник. Известия на историческото дружество, 11—12, с. 1—32.
2. Бешевлиев, В. (1934). Zu den Inschriften des Reiterreliefs von Madara. Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher, 9, с. 1—35.
3. Бешевлиев, В. (1956). Надписите около Мадарския конник. В: Велков, В. (ред.), Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа. София: БАН, с. 51—113.
4. Бешевлиев, В. (1979). Първобългарски надписи. София: БАН.
5. Велков, В., Михайлов, Г., Бешевлиев, В., Герасимов, Т. (1956). Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа. София: БАН.
6. Никифор Патриарх. (1960). Кратко историческо изложение [Breviarium]. В: Гръцки извори за българската история, Т. III. София: БАН.
7. Рашев, Р. (1998). Мадарският конник: стари и нови въпроси. Исторически преглед, 54(3—4), с. 192—204.
8. Теофан Изповедник. (1960). Хронография [Chronographia]. В: Гръцки извори за българската история, Т. III. София: БАН.
9. Фехер, Г. (1925). Мадарският конник. София.
10. Фехер, Г. (1928). Надписът на Мадарския конник. София.
11. Шкорпил, К. (1905). Мадарски надписи. ИРАИК, 10, с. 400—402.
12. Шкорпил, К. (1932). Материали за Мадарското плато. Byzantinoslavica, 4, с. 124—128.

Глава 11.3. Търновската палея и средновековното българско право: Сравнителен анализ на библейските правни норми и източноправославната юридическа традиция (XIII – XIV в.)

Автор: Рада Евтимова | Дата: четвъртък, 29 януари 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване разглежда Тълковната палея като значим екзегетичен кодекс, който функционира като нормативен ориентир в правното съзнание на средновековна България през XIII–XIV век. Чрез анализ на библейските текстове и техните херменевтични коментари, авторът изследва как старозаветните императиви са пречупени през призмата на византино-славянската правна традиция. Статията подчертава ролята на Палеята като дидактическо помагало за владетеля и държавния елит, интегриращо универсалните християнски ценности в административната практика на Второто българско царство и установяващо тясна връзка между моралната етика и юридическата санкция в контекста на Slavia Orthodoxa.

Фиг. 11.3.1. Търновската палея

1. Въведение в Търновската палея и нейния контекст

Тълковната палея е интегрална част от източноправославната книжовна сфера, фокусирана върху българските редакции и тяхното функционално приложение в правното съзнание на XIII–XIV век. Този паметник, представителен за Търновската книжовна школа, функционира като екзегетичен кодекс, съдържащ старозаветни текстове, допълнени от коментари с морално-юридически характер. Текстът представлява творческа рецепция, която преосмисля библейския канон спрямо нуждите на българската държавност и защитата на православието срещу еретически учения.

2. Исторически и културен контекст – Slavia Orthodoxa

През XIII–XIV век България е водещ субект в Slavia Orthodoxa – концепция, подчертаваща споделената идентичност на славянските православни култури с византийската традиция. Търново се утвърждава като духовен център, извършващ мащабна трансформация на библейските императиви спрямо държавната администрация. Идеологическата сакрализация на царската власт чрез старозаветни архетипи, като образите на Давид и Соломон, утвърждава принципа за богоустановеността на самодържавието, стоящ в основата на българското правосъдие.

3. Съдържание и особености на Търновската палея

Тълковната палея съчетава наративи от Петокнижието до пророческите книги с аналитични тълкувания, насочени към морално-юридическо наставляване. За разлика от чисто историческите палеи, тя акцентира върху аксиологичната рамка на обществото, регулираща социалните интеракции, семейните отношения и концепцията за наказателно възмездие. Важни преписи на паметника се съхраняват в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, като текстологичният им анализ разкрива, че Палеята често е копирана заедно с исторически хронографи, свързвайки библейското тълкуване с политическото съзнание на епохата.

4. Сравнителен анализ с източноправославните правни източници

Търновската палея функционира в органична връзка с основни правни паметници, конституиращи нормативната рамка на средновековната държава:

• Еклога: Трансформира библейските етични принципи в позитивни правни норми. Например, деветата заповед срещу лъжесвидетелството намира юридическа проекция в санкциите на Еклогата, където моралният грях е инкриминиран чрез физически наказания или имуществени глоби.
• Земеделски закон: Регулира собствеността в аграрния бит, допълвайки етичните насоки на Палеята с практически разпоредби.
• Синтагмата на Матей Властар (XIV в.): Систематизира каноничното и светското право, осигурявайки догматична подкрепа на екзегетичните анализи в Палеята.

Корелацията между библейския императив и практическите санкции показва как Палеята формира правосъзнанието, докато правните сборници институционализират нормата, превръщайки греха в правно наказуемо деяние.

5. Адаптация в българското средновековно право

Българската държавна и духовна власт реализират творческа адаптация на библейските норми. Социалната етика и концепцията за властовия легитимитет намират отражение в работата на патриаршеските съдилища. В някои преписи са запазени маргиналии на книжовници, които дефинират текста като „наставление за владетеля и аристокрацията“, потвърждавайки ролята на Палеята като дидактическо помагало за държавния елит. Отношението към нарушенията на канона, като прелюбодеянието, придобива политически измерения, засягащи династическата легитимност, което съответства на наказателните норми в светското право.

Фиг. 11.3.2. Ръкописна традиция и правна мисъл

6. Институционална база и източници

Изследването на средновековния правен етос се подпомага от архиви като НБКМ и Центъра „Проф. Иван Дуйчев“, които съхраняват ключови преписи на Тълковната палея. Дигиталните ресурси на Кирило-Методиевския научен център и сп. „Palaeobulgarica“ предлагат критични студии върху херменевтиката на паметника. Материални доказателства за връзката между царска власт и библейска легитимация се верифицират чрез обектите на Регионалния исторически музей – Велико Търново, включително църквата „Св. 40 мъченици“, където епиграфският материал демонстрира прилагането на старозаветна реторика в държавната идеология.

7. Заключение

Тълковната палея е ключов инструмент за идеологическа легитимация на българската държавност през XIII–XIV в. Чрез херменевтичен прочит на старозаветните текстове, тя превръща библейските архетипи в правни ориентири за владетеля и държавния елит. Синтезът между канонични предписания и държавна практика разкрива правото като висш етичен регулатор, превръщайки този паметник в незаменим източник за разбиране на българския правен етос и неговата способност да вгражда универсалните християнски ценности в специфичната социално-политическа реалност.

Библиография

1. Андреев, М. (2015). История на българската държава и право. София.
2. Бакалов, Г. (1995). Средновековният български владетел: Титулатура и инсигнии. София.
3. Билярски, И. (1998). Институциите на средновековна България: Второ българско царство (XII–XIV век). София.
4. Гюзелев, В. (1981). Българското средновековие в светлината на нови извори. София.
5. Дуйчев, И. (1944). Из старата българска книжнина. Т. I-II, София.
6. Милтенова, А. (2002). Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина. София.
7. Милтенова, А. (2003). Тълковната палея – проблеми и решения. Palaeobulgarica, 2.
8. Павлов, П., Лазаров, И. (2008). История на България (1185–1396). Велико Търново.
9. Петканова, Д. (1982). Стара българска литература. Апокрифи. София.
10. Пикио, Р. (1993). Православното славянство и старобългарската културна традиция. София.
11. Стефанов, П. (1994). Тълковната палея като паметник на средновековната българска мисъл. В: Търновска книжовна школа, Т. 5, с. 491-501. Велико Търново.
12. Торков, К. (1992). Средновековното българско право. София.

Глава 11.4. Книжовното наследство на Второто българско царство в манастира Ватопед: Палеографски и исторически аспекти

Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 25 януари 2026 г.

Резюме: Настоящото изследване анализира книжовното наследство на Второто българско царство, съхранено в манастира Ватопед на Света гора. Фокусът е поставен върху хрисовула на цар Иван Асен II от 1230 г. и Codex Vatopedi 937, които служат като ключови свидетелства за политическите, икономическите и културните връзки между Търновград и Атон през XIII–XIV век. Чрез палеографски и стилов анализ се изследва ролята на манастира като духовно средище, съхранило търновските книжовни традиции и подпомогнало разпространението на среднобългарската писмена култура в общоправославното пространство. Изследването очертава приемствеността на българското духовно присъствие и значението на тези ръкописи за историята на средновековната българска държавност.

Фиг. 11.4.1. Българското наследство във Ватопед

1. Исторически връзки на Ватопед с българския двор

Документираните връзки между манастира Ватопед и българските владетели датират от XIII век. Хрисовулът на цар Иван Асен II (1218–1241) от 1230 г. потвърждава дарения и привилегии за обителта и е един от малкото запазени актове от Второто българско царство в атонски архив. В науката документът се разглежда като най-близкият препис до изгубения оригинал и е ключов извор за политическите и духовните отношения между Търновград и Атон. Архивът на манастира, проучен подробно от проф. Кирил Павликянов, съдържа уникални данни за административната и църковната история на Балканите, включително документи за манастирските имоти на българските и сръбските владения.

През XIV век подкрепата за манастира продължава чрез материални дарения и трансфер на книжовни паметници, подсилени от ктиторската дейност на цар Иван Александър. В този период манастирът се утвърждава като духовен център, в който търновските калиграфски традиции се адаптират към общовизантийското културно пространство, което се разпознава в палеографските особености на ръкописи от края на XIV – началото на XV век. Трайната традиция на даренията се илюстрира и от съхранявания в манастира напрестолен кръст, дарен от цар Георги I Тертер.

2. Ватопедското четвероевангелие (Codex Vatopedi 937)

Codex Vatopedi 937 е тетраевангелие на пергамент, съхранявано в библиотеката на манастира Ватопед, датирано към XIV век. Ръкописът се определя като представителен пример за българска книжовна продукция, тясно свързана с Търновската школа. Кодексът вероятно е възникнал в скрипторий с връзки към царския двор или патриаршеската среда по времето на цар Иван Александър. За разлика от по-късните Евтимиеви паметници, Codex 937 съхранява езиковите особености на среднобългарския език от средата на XIV век, което го прави важен ориентир за изследване на прехода към правописната реформа.

3. Палеографски и стилови особености

Писмото на ръкописа представлява търновски полуустав от XIV век с характерни белези: равномерност, серлифи и специфични изписвания на буквите. Орнаментиката съчетава тератологичен стил със зооморфни и плетенични мотиви, типични за кръга на цар Иван Александър. Кодексът съдържа златни плетеници и растителни орнаменти, близки до тези в Лондонското четвероевангелие, което позволява атрибуцията му към „царските ръкописи“. Палеографският анализ разкрива системна употреба на среднобългарските „юсове“ (ѫ, ѧ), което е значим индикатор за неговата принадлежност към Търновската редакция непосредствено преди официалното утвърждаване на Евтимиевата реформа.

4. Влияние на реформата на патриарх Евтимий

Правописните особености на ръкописа отразяват преходни тенденции към унификация на среднобългарския език, които подготвят почвата за дейността на патриарх Евтимий Търновски. Codex 937 демонстрира високата филологическа култура, стабилизирането на графичните норми и последователната употреба на правописните правила, които впоследствие биват систематизирани в книжовната реформа. Присъствието на такива ръкописи в атонски манастири потвърждава, че Търново функционира като централен модел за разпространение на книжовни стандарти в православния свят. Според манастирски предания, част от тези ръкописи са използвани в ежедневната литургия на славянски език, което свидетелства за устойчивата културна обмяна в Атон през XIV–XV век.

5. Заключение

Книжовното наследство на Второто българско царство в манастира Ватопед подчертава ролята на Търново като значим център на православната книжнина. Палеографските и историческите аспекти свидетелстват за интензивен културен обмен и очертават Атон като важно средище за съхранение на българската традиция след 1393 г. Ватопедските ръкописи не са само религиозни паметници, но и исторически свидетелства за държавния престиж на Българското царство. Съвременните проучвания, подкрепени от международни дигитални ресурси като тези на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и Dumbarton Oaks, продължават да разкриват връзките между българските скриптории и атонските обители.

Библиография

1. Иванова, К. (ред.). Българската книжнина на Атон. София.
2. Павликянов, К. (2018). Средновековният славянски (български и сръбски) архив на светогорския манастир Ватопед (1230–1610).
3. Εὐστρατιάδης, Σ. (1924). Κατάλογος τῶν κωδίκων τῆς Μονῆς Βατοπεδίου. Ἅγιον Ὄρος.
4. Pelekanidis, S. et al. (1991). The Treasures of Mount Athos. Illuminated Manuscripts, vol. 4: Vatopedi Monastery. Athens.
5. Dumbarton Oaks Medieval Manuscript Database. (2026). Mount Athos, Vatopedi Monastery, 937. (doaks.org).
6. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Дигитален отдел. (nbkm.bg).

Глава 11.5. Рилската глаголическа традиция: Палеографски и текстологични свидетелства от X век

Автор: Рада Евтимова | Дата: сряда, 14 януари 2026 г.

Резюме: Рилските глаголически листове (Folia Glagolitica Rilaensia) представляват фундаментален старобългарски паметник от X–XI век, съдържащ поучения на св. Ефрем Сирин. Ръкописът, състоящ се от 11 фрагмента, служи като ключов извор за палеографските практики на Охридската книжовна школа. Анализът разкрива архаичната „обла“ глаголица, характерна за югозападните български говори, и свидетелства за високата преводаческа култура на Първата българска държава. Чрез интегриране на палеографски, текстологични и езикови доказателства, настоящата глава изследва ролята на паметника за реконструкцията на ранната славянска писменост и аскетичната традиция в монашеския център на Рилската обител.

Фиг. 11.5.1. Рилски глаголически листове

Въведение

Рилските глаголически листове (Folia Glagolitica Rilaensia) се утвърждават като значим паметник на старобългарската книжнина, датиран от втората половина на X или началото на XI век. Те представляват един от най-ранните запазени глаголически ръкописи, съхраняващи спецификите на т.нар. „обла“ глаголица, характерна за югозападните български земи. Фрагментарният характер на паметника, свързан пряко с историята на Рилския манастир, предоставя фундаментални данни за книжовната дейност в условията на Самуилова България и влиянието на Охридската школа.

Откритие и описание

Паметникът се състои от 11 листа, включващи 8 цялостни страници и 3 фрагмента, първоначално част от по-обширен кодекс с поучения на св. Ефрем Сирин. Уникален аспект на тяхната история е практиката на средновековните книжовници да използват стари пергаменти като макулатура за подвързване на по-нови кирилски ръкописи, като например „Владиславовия панегирик“. Това „преизползване“ е спасило листовете от унищожение. Процесът на откриване е поетапен, включващ приносите на Александър Хилфердинг (1845), Константин Иречек (1880) и Йордан Иванов (1905), които идентифицират фрагментите като ценен източник за реконструкцията на ранни славянски текстове.

Палеографски и графични особености

Писмото в Рилските листове е класическа кръгла висяща глаголица, организирана в две колони, което е характерно за богослужебни ръкописи от Златния век. Графичните елементи, включително специфичните вертикални клинчета (ункуси) в завършеците на буквите, свидетелстват за зрял етап на глаголическото писмо. Палеографският анализ потвърждава, че паметникът следва строга графична дисциплина без лигатури, което гарантира висока четливост и калиграфска прецизност. Липсата на отклонения в изписването на буквите за предно и непредно „и“ подчертава архаичността на ръкописа и неговата езикова чистота, типична за традициите на Охридското книжовно огнище.

Текстологичен и езиков анализ

Листовете представляват представителна извадка от „Паренезис“ (Назидателни поучения) на св. Ефрем Сирин. Езиковата система е класически старобългарска, отличаваща се с пълно отсъствие на смесване между носовките (ѧ и ѫ) и правилна употреба на еровете. Текстологичните изследвания, водени от авторитети като Иван Гошев и Боряна Велчева, доказват, че преводът е независим и съхранява оригинални синтактични конструкции, липсващи в по-късните редакции. Уникалността на превода се подчертава и от включената покайна молитва, която не е идентифицирана в други източници, което предполага висока степен на оригиналност в книжовната работа на българските скриптории.

Духовно съдържание и контекст

Тематиката на ръкописа е фокусирана върху аскетичните стълбове на ранното християнство: покаянието, божествения съд и християнската любов. Текстовете функционират като практически напътствия за духовно пречистване, приложими в монашеския живот на Рилската обител през X–XI век. Въпреки че св. Иван Рилски не е автор на превода, присъствието на тези поучения в библиотеката му потвърждава духовната приемственост на обителта и нейния стремеж към усвояване на класическата християнска мъдрост чрез утвърдените преводни традиции.

Научна рецепция

Проучването на паметника преминава през ключови етапи – от ранните издания на И. И. Срезневски и Ватрослав Ягич до фундаменталния труд на Иван Гошев (1956). Съвременната наука, представена от изследванията на Анисава Милтенова и приносите на Хелмут Миклас, продължава да прецизира четенето на фрагментите. Благодарение на дигитални инициативи като платформата SESDIVA, днес Рилските глаголически листове са достъпни за детайлно сравнително изучаване в международен контекст, затвърждавайки мястото си в корпуса на най-важните паметници на старобългарската писменост.

Библиография

1. Велчева, Б. (1977). За Рилските глаголически листове. Български език, 1.
2. Гошев, И. (1956). Рилски глаголически листове. София: Българска академия на науките.
3. Иванов, Й. (1905). Рилските глаголически листове. София.
4. Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 2 (1995) и Т. 3 (2003). София: Издателство на БАН.
5. Милтенова, А. (ред.) (2009). Средновековна българска литература: Енциклопедичен речник. София: Изток-Запад.
6. SESDIVA (Shared European Digital Initiative for Vibrant Art). Рилски глаголически текстове. (sesdiva.eu).