Раздел 7. Старите българи (прабългари) и Великата България
Корените на нашата държавност
Старите българи, известни като прабългари, са номадски воини от Централна Азия, които създават Велика България (632–668 г.) и полагат основата на българската държава. Техният произход, култура и религия са обект на археологически изследвания, а Плиска, Мадара и Преслав са ключови свидетели на тяхното наследство. В този преглед ще разгледаме тези аспекти.
Прабългарите произхождат от тюркско-алтайски племена, свързани с хуните и оногурдите. Според „Именник на българските ханове“, родът Дуло управлява от V век. Велика България на хан Кубрат обхваща степите между Черно и Каспийско море, с център Фанагория. Археологическите следи включват некрополи с конски погребения, юрти и оръжия – като тези в Вознесенка (Украйна). Културата им е военна: юрти, стремена, композитни лъкове и рунически надписи. Религията е тенгрианска – поклонение на небето (Тангра), слънцето и предците, с жертвоприношения на коне. Златни и сребърни съдове от Малая Перешчепина (съкровището на Кубрат) показват богатство и контакти с Византия и Персия. Според проф. Веселин Бешевлиев, прабългарите носят степна демокрация с курултай и титли като кавхан и багатур.
След разпадането на Велика България от хазарите, хан Аспарух води племената на юг и основава Дунавска България през 681 г. Плиска е първата столица – огромен лагер от 23 км² с землени валове, каменни дворци и аули (шатри). Разкопките на братя Шкорпил и Рашен Джамбас откриват Голямата базилика и езически храмове с кръгли олтари. Мадара, на 20 км от Плиска, е свещен център с Мадарския конник – релеф на триумфиращ владетел от VIII век, вписан в ЮНЕСКО. Той символизира тенгрианската вяра и победи над врагове. Преслав, преместена от цар Симеон (893–927), е втората столица с каменни стени, керамични икони и златни съкровища. Археолозите намират прабългарски руни и протокирилски надписи, доказващи езиковия преход към славянския.
Прабългарите се сливат със славяни и траки, създавайки уникална култура. Покръстването през 865 г. заменя Тангра с християнството, но елементи като конника остават в фолклора. Днес ДНК анализи потвърждават азиатски генетичен принос в българите.
Старите българи и Великата България са фундамент на нашата история – от степни воини до държавотворци. Археологията в Плиска, Мадара и Преслав продължава да разкрива тяхната сила и дух.
Съдържание на раздела:
- Глава 7.1. Племенната структура на Велика България: оногури, кутригури и утигури
- Глава 7.2. Епиграфски паметници от Ранното средновековие: Систематизация и състояние на проучванията на прабългарските надписи
- Глава 7.3. Културно-историческо наследство на Стара Велика България: Анализ на находките от Малая Перешчепина
- Глава 7.4. Календарната терминология в Именника на българските владетели и хронологичните традиции на Централна Азия
- Глава 7.5. Структура и терминология на 12-годишния цикъл в прабългарската календарна традиция
- Глава 7.6. Властови структури и административен апарат в първото Българско царство: Институция на кавхана
Глава 7.1. Племенната структура на Велика България: оногури, кутригури и утигури
Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 22 февруари 2026 г.
Велика България като племенна конфедерация
Велика България, известна в научната литература и като Стара Велика България, представлява номадска империя, просъществувала в Северното Причерноморие и степите около Азовско море приблизително от 630-те до 650-те години на VII век. Тя не е държава в модерния смисъл на думата, а йерархично организирано обединение от сродни племенни групи под върховната власт на единен владетел. Степните конфедерации от този тип се крепят на мобилност, военна организация и способността на водещото племе да интегрира останалите под обща политическа рамка. Основните племенни групи — оногури, кутригури и утигури — са сродни общности с общ езиков и културен корен, чиито пътища временно са се разделили в резултат на миграции, натиск от съседни народи и византийска намеса.
Оногурите — ядрото на държавата
Оногурите, известни също като оногундури, са племенната група, около която се изгражда Велика България. Тяхното присъствие в евразийските степи е документирано от V–VI век, като се счита, че именно те формират аристократичното ядро на прабългарската конфедерация и династичния носител на властта, от който произлиза Кубрат. Названието „оногури“ вероятно означава „десет племена“ или „десет стрели“, което е метафора за обединена военна сила в тюркската и прабългарската именна традиция. Тяхната политическа роля е стерженът, без който Велика България не би могла да се консолидира като държавна единица.
Кутригури и утигури — геополитическото разделение
Кутригурите са западният клон на прабългарските племена, населяващи степите на запад от река Дон. Поради близостта си до византийските балкански провинции, те често влизат в конфликти с Империята или сключват военни съюзи с аварите. Утигурите от своя страна заемат териториите на изток от река Дон, около река Кубан и Азовско море. Те често влизат в съюзнически отношения с Византия, която умело използва географското им положение, за да ги насъсква срещу кутригурите. Историческите сведения, включително тези на Прокопий Кесарийски, потвърждават, че двата народа говорят един и същи език и споделят идентични обичаи, което доказва техния общ произход въпреки изкуствено поддържаното от Византия разделение.
Византийската дипломация и принципът „разделяй и владей"
Взаимоотношенията между степните племена са силно повлияни от византийската геополитика. Константинопол систематично прилага принципа „разделяй и владей“, финансирайки едни групи, за да неутрализира заплахите от други. Тази политика на взаимно изтощение е документирана от историци като Агатий Миринейски и Прокопий Кесарийски. Дългосрочното следствие е отслабване на племенните структури, което улеснява по-късния аварски натиск, но същевременно подготвя обективната нужда от обединителния проект на Кубрат.
Кубрат като обединител
Около 632 г. хан Кубрат успява да обедини разпокъсаните племенни групи, скъсвайки с Аварския хаганат и провъзгласявайки независима държава. Този процес не е просто военна акция, а сложен политически проект, при който оногурската династия поема върховенството, а останалите групи се вписват в йерархията на конфедерацията. Важен елемент от неговата биография е престоят му в Константинопол като почетен заложник, което му дава възможност да познае механизмите на византийската политика отвътре. Високият статус на Кубрат се потвърждава от открития гроб в Перешчепина, съдържащ значителни златни и сребърни съкровища. Въпреки че конфедерацията се разпада след неговата смърт под хазарски натиск, нейните структури дават началото на три значими политически единици: Аспарухова България, Волжка България и кубанските прабългари.
Библиография
- Ангелов, Д. (1971). Образуване на българската народност. София: Наука и изкуство.
- Гюзелев, В. (с.а.). Хан Кубрат и неговата държава. София: БАН.
- История на България (1981). Том 2. София: БАН.
- Рашев, Р. (2004). Прабългарите през V–VII век. Велико Търново: Абагар.
Глава 7.2. Епиграфски паметници от Ранното средновековие: Систематизация и състояние на проучванията на прабългарските надписи
Автор: Рада Евтимова | Дата: събота, 7 февруари 2026 г.
Въведение
Епиграфските паметници от епохата на Първото българско царство са първични археологически източници, отразяващи културните и обществените процеси в периода VII–X в. Те обхващат корпус от буквени текстове с автентична лексика, както и специфични линеарни знаци (графити), открити в административните и култови центрове на българската държава. Този масив от данни служи като директно свидетелство за административната организация и духовния живот. Настоящата работа предлага систематизация на тези паметници въз основа на тяхното местоположение, материал и техника на изпълнение, разглеждайки епиграфското наследство като неразделна част от монументалната архитектура и държавната легитимация.
Систематизация на паметниците
Класификацията на епиграфските паметници от епохата на Първото българско царство се основава на комплексен подход, включващ топографски, материални и технологични критерии. Тази методология позволява разграничаването на официалната държавна епиграфика от частните битови надписи, анализирайки артефактите като част от монументалната комуникация на епохата.
По местоположение
Географският ареал обхваща основните политически и религиозни центрове на държавата:
- Плиска и Преслав: Тук доминират графити върху строителна керамика, които количествено превъзхождат по-редките лапидарни надписи. Знакът IYI е широко разпространен и се интерпретира като символ с родова или защитна функция, чието присъствие върху фортификационни съоръжения подчертава официалния му статут като маркер за административна приемственост.
- Басараб (Мурфатлар): Обектът представя уникална концентрация от линеарни знаци в скален манастирски комплекс. Това е ключово място за изследване на културната дифузия, където се наблюдава синкретизъм в Мурфатлар — графити, съчетаващи християнска символика (кръстове) с надписи, използващи термини от автентичната календарна система. Този паралелизъм е пряко доказателство за постепенната трансформация на светогледа при прехода към християнството.
- Чаталар: Тук е открита триумфалната колона на владетеля Омуртаг. Текстът е на гръцки език, което отразява официалната канцеларска норма и стремежа за културен паралел с византийската епиграфска традиция. Монументалността на надписа не само фиксира географски река Тича, но и описва мащабна архитектурна програма, целяща да легитимира мощта на владетеля чрез епиграфска фиксация на неговите дела.
По материал и техника
Изборът на материал пряко кореспондира с предназначението на надписа:
- Лапидарни обекти: Официални надписи върху камък, които следват античната традиция за монументалност. Изборът на траен материал като варовик или гранит цели увековечаване на държавните актове (т.нар. „res gestae“).
- Керамични и метални артефакти: Графити върху битова керамика и лични вещи, изпълнени предимно чрез врязване (incisio). Разликата в дълбочината на врязване ясно очертава социалния контекст и по-неформалния характер на тези записи в сравнение с официалното каменоделство.
Методи на проучване и датиране
Изследването на паметниците интегрира археологическа стратиграфия, палеографски анализ и съвременни технологии. При обекти като Плиска и Велики Преслав водещ е археологическият контекст, където датирането се извършва спрямо хронологията на строителните хоризонти. В комплекси като Басараб (Мурфатлар) проучването включва фотограметрия и 3D сканиране, които позволяват прецизна документация върху мека варовикова основа, без да се застрашава физическото състояние на паметниците. Комбинацията от неинвазивни методи и сравнението с исторически датирани артефакти позволява обосновано отнасяне на обектите към периода VII–X в.
Състояние на проучванията
Научният интерес към епиграфиката на Първото българско царство се развива интензивно през втората половина на XX век. Фундаментално значение има корпусният труд на Васил Бешевлиев „Прабългарски епиграфски паметници“ (1981), който остава еталон за критично издание на изворите. Изследванията на Стамен Михайлов (1987) и Казимир Попконстантинов (1993) въвеждат систематични палеографски критерии, които позволяват по-ясно разграничаване на отделните графични традиции. Съвременният етап е белязан от преход към интердисциплинарен подход, при който усилията са насочени към дигитална документация, 3D визуализация и интегриране на артефактите в глобални дигитални бази данни, което осигурява тяхната по-добра видимост и дългосрочно съхранение.
Заключение
Епиграфските паметници от епохата на Първото българско царство представляват фундаментален извор за разбирането на културните и обществените процеси в периода VII–X в. Направената систематизация доказва, че епиграфското наследство не е изолирано явление, а неразделна част от държавната администрация и културната идентичност на епохата. Бъдещото развитие на интердисциплинарните методи и дигиталната епиграфика ще продължи да обогатява научните представи за ранносредновековното писмено наследство и неговото място в европейския културен контекст.
Библиография
- Археологически музей Варна. (2024). Дигитален каталог на епиграфски паметници. Варна: АМ Варна.
- Археологически музей Велики Преслав. (2021). Каталог „Велики Преслав – величие и разкош“. Велики Преслав: АМ Велики Преслав.
- Атанасов, Г. (2016). Мурфатлар: Нов поглед към скалните надписи. Археология, 57, 112–130.
- Бешевлиев, В. (1981). Прабългарски епиграфски паметници. София: Издателство на ОФ.
- Георгиев, П. (2015). Плиска: Археологически проучвания. София: БАН.
- Михайлов, С. (1987). Прабългарските знаци в Плиска и Преслав: Произход и функции. Известия на Народния музей във Варна, 23, 92–95.
- Минчев, Г. (2025). Интердисциплинарни подходи в датирането. Археометрия в България, 200–215.
- Попконстантинов, К. (1993). Рунически надписи от Средновековна България. В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia (с. 141–165). София: БАН.
- Попконстантинов, К. (2020). Съвременни методи в епиграфиката. Известия на НАИМ-БАН, 12, 89–105.
- Рашев, Р. (2005). Прабългарите през V-VII век. София: ИК Орбел.
- Станилов, С. (2012). Прабългарски знаци и символи. София: БАН.
- Стойкова, А. (2023). Дигитализация на прабългарски паметници. Традиции и приемственост, 150–170.
Глава 7.3. Културно-историческо наследство на Стара Велика България: Анализ на находките от Малая Перешчепина
Автор: Рада Евтимова | Дата: понеделник, 2 февруари 2026 г.
Исторически контекст на Стара Велика България
Военно-политическото обединение, известно като Стара Велика България, се консолидира през първата половина на VII век в понтийските степи. Основните писмени извори, сред които хрониките на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, свързват разцвета на държавата с управлението на Кубрат (632 – 665 г.). В системата на международните отношения през VII век държавата заема ролята на стратегически съюзник на Византия срещу Аварския и Персийския хаганат. Находката от Малая Перешчепина е най-значимото потвърждение за присъствието на висшата българска аристокрация в тези територии, като инвентарът отразява високия дипломатически ранг на владетеля, удостоен с титлата „патриций“, което доказва интегрирането на българската държавност в сферата на влияние на християнската цивилизация.
Откритие на находката през 1912 година
Археологическият комплекс е разкрит през юни 1912 г. край село Малая Перешчепина. Макар първоначалното намиране от местни жители да води до частична загуба на стратиграфския контекст, своевременната намеса на специалисти от Императорската археологическа комисия позволява фиксация на обекта. От 1914 г. колекцията се съхранява в Държавния Ермитаж в Санкт Петербург. Ансамбълът включва над 800 артефакта с общо тегло от около 21 кг злато и 50 кг сребро, което го определя като най-богатия ранен средновековен комплекс в Източна Европа. Важно е да се отбележи, че през 2019 г., по време на изложба в София, оригиналните инсигнии бяха експонирани извън Русия за пръв път, подчертавайки държавническата традиция на Кубрат.
Класификация и описание на находките
Инвентарът от Перешчепина се диференцира в няколко основни групи, които реконструират престижния бит на елита в Стара Велика България:
- Торевтика и византийски съдове: Колекцията включва луксозни съдове с държавни контролни марки, доказателство за тяхното производство в императорските работилници на Константинопол и използването им като дипломатически дарове.
- Парадно въоръжение: Централно място заема меч със златен обков (94 см), символ на висок военен статус в степната аристокрация.
- Лични инсигнии и накити: Трите масивни златни пръстена-печати са от решаващо значение. Чрез епиграфски анализ монограмите им са дешифрирани като „на Кубрат“, „на патриция Кубрат“ и „на патриция Органа“. Тези артефакти превръщат комплекса в паметник с конкретен държавнически адрес, свързан с рода Дуло.
- Нумизматичен материал: Наличието на 69 златни солида от времето на император Ираклий позволява прецизна датировка на комплекса в периода 640–660 г. сл. Хр.
Културно-историческо значение
Комплексът от Малая Перешчепина е еталон за изучаване на материалната култура на степната аристокрация. В художествено отношение находките демонстрират синкретична форма, съчетаваща константинополската златарска традиция със специфични стилови елементи на степните култури. Този художествен синтез създава „придворен стил“, който легитимира мощта на българските владетели. Фундаменталният труд на Йоахим Вернер (1984) слага край на научните дебати, категорично свързвайки находката с българския исторически контекст от VII век. Съвременни изследвания, като монографията на д-р Мариела Инкова (2023), задълбочават разбирането за технологичните детайли и символиката на владетелските знаци.
Библиография
- Атанасов, Г. (2015). Йоахим Вернер и съкровището на Кубрат в Малая Перешчепина. Велико Търново.
- Государственный Эрмитаж (2007). Византия и славяне. Сокровища хана Кубрата. Санкт-Петербург: Славия.
- Инкова, М. (2023). Скъпоценностите на владетеля Кубрат. София: Национален исторически музей.
- Маршак, Б. И., & Скалон, К. М. (1972). Перещепинский клад. Ленинград: Аврора.
- Михайлов, В. (2018). Древните българи в понтийските степи: Археологически паралели. София: БАН.
- Рашев, Р. (2005). Прабългарите през V–VII век. София: Орбел.
- Bobrinsky, A. A. (1914). Перещепинский клад. Материалы по археологии России, № 34. Петроград.
- Sokolova, I. V. (2000). Byzantine seals from the Pereshchepina find. St. Petersburg: State Hermitage.
- Werner, J. (1984). Der Grabfund von Malaja Pereščepina und Kuvrat, Fürst der Bulgaren. München: Verlag der Bayerischen Akademie der Wissenschaften.
- Zalesskaya, V. N. (Ed.) (1997). Сокровища хана Кубрата: Перещепинский клад. Санкт-Петербург: Государственный Ермитаж.
Глава 7.4. Календарната терминология в Именника на българските владетели и хронологичните традиции на Централна Азия
Автор: Рада Евтимова | Дата: четвъртък, 15 януари 2026 г.
Въведение в извора
„Именникът на българските владетели“ е фундаментален извор за ранната българска държавност, станал достъпен за науката през 1866 г. след публикуването му от Александър Попов в летописния сборник „Елински и римски летописец“. Текстът е запазен в три основни преписа – Уваровски, Погодинов и Синодален (Московски). Макар и достигнали до нас на църковнославянски език, преписите съдържат автентични прабългарски календарни формули, които легитимират приемствеността на българската власт от VIII–IX век.
Структура на календарната система в Именника
Всяка дата в паметника е изградена чрез календарен бином: име на годината, базирано на 12-годишен животински цикъл, и месец, означен с прабългарско редно числително. Примери като „дилом твирем“ (Година на Змията, девети месец) и „верени алем“ (Година на Дракона, първи месец) потвърждават типологичното съответствие с централноазиатските хронологични системи, свързани с циклите на Юпитер.
Термини за годините и месеците
Прабългарската календарна терминология отразява сложна система от лексеми, анализирани от изследователи като Омелян Притсак и Веселин Бешевлиев. Прецизността на използвания юпитеров цикъл е демонстрирана чрез повторението на дати като „шегор вечем“ при владетелите Курт и Безмер, което свидетелства за строго спазване на административното времеизмерване.
Хронологични традиции и историческо значение
Прабългарският календар не представлява заемка от китайската система, а самостоятелна научна конструкция, дълбоко вкоренена в езиковата и държавна традиция на българите. Споменатите в летописа 515 години управление „от другата страна на Дунав“ подчертават древността на държавните традиции и историческото самосъзнание на прабългарите, поставяйки ранната българска държава в контекста на общоевразийските хронологични практики.
Основни научни интерпретации
Съвременните познания за календара се опират на фундаментални трудове:
- Васил Златарски: Поставя основите на българската календарна хронология чрез критичен анализ в своята „История на българската държава през средните векове“.
- Омелян Притсак: Неговото изследване от 1955 г. остава еталон за лингвистичното разчитане на календарните формули.
- Луи Базен: Допринася за разбирането на астрономическите аспекти и паралелите с източните системи.
- Веселин Бешевлиев: Интегрира данните от епиграфските паметници в културно-историческия контекст на Първото българско царство.
Заключение
Календарната терминология в „Именника“ е ключово доказателство за сложните взаимодействия между степните цивилизации. Макар реконструкцията на системата да остава частична поради естеството на късните преписи, календарните биноми остават безспорно свидетелство за мястото на ранната българска държава в световната хронологична традиция.
Библиография
- Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Том I, Част 1. София, 1918.
- Pritsak, O. Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden, 1955.
- Bazin, L. Les systèmes chronologiques dans le monde turc ancien. Paris, 1991.
- Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981.
- Институт за исторически изследвания към БАН. Извори за българската история.
Глава 7.5. Структура и терминология на 12-годишния цикъл в прабългарската календарна традиция
Автор: Рада Евтимова | Дата: понеделник, 5 януари 2026 г.
Основни източници
Най-значимите писмени свидетелства за 12-годишния цикъл се съдържат в „Именника на българските владетели“ – летописен текст, съхранил имената на ранните български владетели и датите на тяхното управление чрез специфични прабългарски термини. Въпреки преписваческата традиция на църковнославянски език, терминологията демонстрира висока степен на стабилност.
Важни допълнителни данни предоставят епиграфски паметници като Чаталарския надпис на хан Омуртаг, който потвърждава използването на календара в официалната държавна документация. Приписката на монах Тудор Доксов от началото на X век служи като ценно свързващо звено, илюстриращо прехода между езическата и християнската хронологична традиция. Научната интерпретация на тези извори е базирана на фундаменталните изследвания на проф. Веселин Бешевлиев, проф. Моско Москов и проф. Омелян Прицак.
Обща структура на 12-годишния цикъл
Прабългарската календарна система е базирана на 12-годишен цикъл, при който всяка година носи уникално зооморфно название. Тази структура е типологически близка до ранносредновековните култури в Централна Азия, като същевременно функционира като самостоятелна единица. Липсват доказателства за използването на елементи (петте стихии), характерни за по-късните далекоизточни модели, което подкрепя тезата за специфично прабългарско развитие. Административната организация на държавата е подчертана от факта, че термините за година и месец винаги се употребяват в двойка, а паралелното използване на прабългарското и византийското летоброене в официалните надписи показва висока степен на културна адаптивност на държавната канцелария.
Терминология на годините
Реконструкцията на годините е възможна благодарение на сравнително-историческия езиков метод. Термините представляват езикови реликви, чиято етимология е обект на научен дебат:
| Номер | Термин | Значение |
|---|---|---|
| 1 | somor | мишка |
| 2 | šegor | вол |
| 3 | vereni | барс / вълк |
| 4 | dvan | заек |
| 5 | dilom | змия |
| 6 | imen | кон |
| 7 | teku | овен / кон |
| 8 | doks | свиня / куче |
| 9 | tuch | овен / свиня |
| 10 | etχ | петел |
| 11 | ех | куче / овца |
| 12 | pičin | маймуна |
Лингвистичната стойност на тези термини е изключителна, тъй като те са сред най-ранните директно фиксирани лексеми от прабългарския език, предоставяйки материал за етимологични връзки с алтайските и тюркските езикови среди.
Основни характеристики и ограничения на реконструкцията
Съвременната медиевистика приема строго цикличния характер на календара като инструмент на държавната идеология. Важно е да се отбележи, че конкретни астрономически интерпретации или прецизни математически изчисления извън рамките на 12-годишния цикъл често попадат в областта на хипотезите поради фрагментарността на изворите. Изследванията подчертават, че реконструкцията на системата следва да се извършва чрез критичен прочит на източниците, без да се налагат външни модели, неподплатени от епиграфски данни.
Библиография
- Бешевлиев, В. (1981). Първобългарите. История, бит и култура. София: Наука и изкуство.
- Златарски, В. (1918). История на българската държава през средните векове. Том I, Част 1. София.
- Йорданов, И. (2001). Корпус на печатите на средновековна България. София: Агато.
- Касабов, Б. (2004). Календарът на прабългарите. София.
- Москов, М. (1988). Именник на българските владетели (ново тълкуване). София: Д-р Петър Берон.
- Степанов, Ц. (1999). Власт и авторитет в ранносредновековна България. София: Агато.
- Pritsak, O. (1955). Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden: Otto Harrassowitz.
Глава 7.6. Властови структури и административен апарат в Първото българско царство: Институцията на кавхана
Автор: Рада Евтимова | Дата: понеделник, 29 декември 2025 г.
Произход на институцията
Титлата „кавхан“ е с източен произход, засвидетелствана в сходни форми сред редица степни общества, включително авари и тюркски каганати. В българската историография се утвърждава тезата, че тя е привнесена като елемент от традиционната степна държавност, адаптирана към условията на уседналост и изграждане на централизирана столица през периода VIII–IX век. Въпреки липсата на директни извори от времето на Кубрат, приемствеността на тази институция се разглежда като характерна особеност на номадските държавни формации, при които вторият по ранг сановник изпълнява функциите на регент, главнокомандващ и гарант за политическата приемственост.
Функции и компетенции
Епиграфските паметници очертават кавхана като фигура с уникална концентрация на власт. Основните му компетенции включват ръководство на войските в отсъствие на владетеля, управление на вътрешната администрация и контрол върху ресурсите, организиране на мащабни държавни проекти и активно участие в дипломатически мисии. Споменаването му като доверен заместник в надписи от епохата на Маламир подчертава, че кавханът не е просто изпълнител, а политически партньор, чиято фигура осигурява стабилност и контрол върху периферните области на държавата.
Епиграфски свидетелства и археологически контекст
Централно място в разбирането на институцията заемат надписите, свързани с кавхан Исбул – личност, чието име се среща в множество епиграфски паметници, включително строителния надпис за водопровода в Плиска (Шуменски надпис № 55) и надписа от времето на хан Маламир (№ 21). Устойчивостта на тези извори потвърждава изключителния статут на Исбул през първата половина на IX век. Макар конкретна резиденция на кавхана да не е археологически идентифицирана, изследванията на административния център в Плиска (2020–2025 г.) показват, че висшите държавни сановници са имали пряк достъп до монументалния комплекс южно от Тронната палата.
Еволюция и изчезване на институцията
Институцията на кавхана претърпява постепенна трансформация след покръстването (864–865 г.) и преместването на столицата в Преслав (893 г.). С преминаването към християнизирани и византийски административни модели, старата прабългарска титулатура губи функционалната си тежест. Независимо от това, титлата остава устойчива до XI век, като нейни следи се откриват в контекста на антивизантийските въстания, включително при фигури като Георги Войтех. Дълголетието на тази титла свидетелства за дълбоко вкоренените управленски традиции на раннобългарската държава.
Библиография
- Бешевлиев, В. (1979). Първобългарски надписи. София.
- Гюзелев, В. (1966). Кавхани, ичиргу-боили и канаруми. В: Проучвания по българска история и култура. София.
- Гюзелев, В. (2007). Средновековна България в светлината на новите извори. София.
- Златарски, В. (1918/1970). История на българската държава през средните векове. Том I/1. София.
- Georgiev, P. (2023). Administrative buildings south of the Throne Palace in Pliska. Pliska–Preslav, vol. 10, Shumen.
- Рашев, Р. (2008). Плиска. 1300 години след създаването ѝ. София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар