Раздел 3. Историческа карта
Категория за географски преглед на ключови исторически и археологически обекти в България.
Интерактивни карти показват тракийски светилища, римски градове, средновековни крепости и праисторически селища. Всеки обект е маркиран с координати, кратко описание, снимки и връзки към свързани статии. От Рилския манастир до Никополис ад Иструм – визуален гид за пътешествия във времето. Идеално за туристи, ученици и любители на историята, които искат да планират маршрути или да изучават миналото ни на картата на страната.
Съдържание на раздела:
- Глава 3.1. Териториална динамика и геополитическо развитие на Одриското царство в периода V – средата на IV в. пр. Хр.: От Терес I до Котис I
- Глава 3.2. Пространствени и икономически параметри на понтийската хора: Модели на териториална организация на западнопонтийските полиси
- Глава 3.3. Пространствен модел на археологическите комплекси в Централно- и Източнобалканския регион: Хронологически срезове и териториален обхват
- Глава 3.4. Картографски анализ и пространствена дистрибуция на мегалитните паметници в Странджа, Сакар и Източните Родопи
- Глава 3.5. Картографиране и пространствен анализ на енеолитните медни рудници в района на Айбунар и Мечи кладенец
- Глава 3.6. Енеолитният ландшафт на Горнотракийската низина: Пространствен модел на селищните могили
Глава 3.1. Териториална динамика и геополитическо развитие на Одриското царство в периода V – средата на IV в. пр. Хр.: От Терес I до Котис I
Автор: Рада Евтимова | Дата: вторник, 21 април 2026 г.
1. Увод
Одриското царство заема централно място в политическата история на Балканския полуостров през класическата епоха. Географското ядро на одриската власт се формира около долното поречие на р. Хеброс (дн. Марица) и нейните притоци — Тонзос (дн. Тунджа) и Арда, в пространство, отговарящо приблизително на централна и югоизточна България, по терминологията на съвременната историческа наука (Archibald 1998: 78–80). От тази сърцевина одриската власт се разпростира в посока север — към Дунав, изток — към Черно море и Пропонтида, юг — към Егейското крайбрежие и запад — към р. Струма.
Административният статус на Одриското царство не може да бъде изравнен нито с гръчката полис-традиция, нито с персийската сатрапийна система. То представлява своеобразна надплеменна политическа формация, основана на лична вярност към царя, трибутни отношения и военна хегемония. Античните автори Тукидид и Херодот фиксират тракийското население като изключително многобройно (Herod. 5.3; Thuc. 2.97), а самото царство — като политически субект с тежест, съпоставима с тази на Атина.
Настоящото изследване си поставя за цел да анализира степента, в която периодът от Терес I до Котис I свидетелства за качествена трансформация на одриската държавна идея от военно-федеративна хегемония към административно структурирана власт, чрез детайлно съпоставяне на изворовите данни с наличния археологически материал.
2. История на проучванията
Научното изучаване на Одриското царство преминава през няколко фазиса. Основите на съвременната тракология се поставят в България през втората половина на ХХ в., когато Александър Фол публикува своята монография върху политическата история на траките (Фол 1972). Трудът представлява пионерски опит за синтез на античните извори с тогава наличния археологически материал и утвърждава терминологичната рамка, ползвана от следващите поколения учени.
Паралелно Маргарита Тачева разработва просопографски подход към историята на одриските царе. Нейният труд The Kings of Ancient Thrace (Tacheva 2006) представлява задълбочен анализ на хронологията и генеалогията на одриската династия, като оспорва редица традиционни датировки и атрибуции. По-специално Тачева поставя под съмнение участието на Ификрат в издигането на Котис I на престола — теза, застъпена от редица по-ранни изследователи (Tacheva 2006: 146).
В международен план монографията на Зоси Архибалд (Archibald 1998) бележи преломен момент. Изследването интегрира за първи път систематично резултатите от мащабни разкопки в България и Северна Гърция с критичен прочит на писмените извори. Архибалд демонстрира как одриската аристокрация усвоява елементи от атическата материална култура, без да губи своята самобитна идентичност — процес, описван в литературата като културна акултурация (Archibald 1998: 261–295).
Откритието на Пистироския надпис (Ветренски надпис) през 1990 г. от проф. Мечислав Домарадзки при разкопките на емпория Пистирос открива нова изворова база за периода на Котис I (Velkov, Domaradzka 1994; Chankowski, Domaradzka 1999). Надписът се превръща в обект на интензивни дискусии относно статута на гръцките търговски общности в тракийска територия. Сред участниците в международни изследвания на обекта са екипи от Нациоаналния археологически институт с музей (НАИМ–БАН), Университета в Ливърпул, Карловия университет в Прага и Атинската археологическа школа.
В по-ново време Петър Делев повдига фундаменталния въпрос дали въобще може да се говори за "Късно Одриско царство" като непрекъсната политическа традиция след Котис I, аргументирайки се, че свидетелствата за такъв субект след средата на IV в. пр. Хр. са ограничени и неясни (Delev 2015). Тезата предизвиква продуктивна дискусия в тракологическата общност.
3. Методология
Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ историческа текстология, нумизматика, епиграфска верификация и интерпретация на археологически материал. Приоритет се отдава на данни, верифицирани от повече от един независим изворов тип.
Работата с писмените извори следва йерархичен принцип: на първо място стоят съвременните на събитията или непосредствено следващите ги автори — Тукидид (История на Пелопонеската война, особено кн. 2.95–101), Ксенофонт (Анабасис, кн. 7) и Демостен (реч 23, Против Аристократ). По-ранните свидетелства на Херодот и по-късните на Диодор Сицилийски и Полиен се третират с необходимото критично дистанциране, доколкото те предават информация, отдалечена хронологически или опосредствана от вторични традиции.
Нумизматичният материал — монетосеченето на Котис I, Амадок I и Амадок II, Кершеблепт и Терес II от разкопките на Пистирос — служи като независим индикатор за териториално присъствие и административен контрол (Paunov 2015: 282, цит. по Bondzhev 2025). При работата с епиграфски паметници се използват установените издания и коментари: IGBulg V 5557 ter; SEG XLIII 486; Chankowski, Domaradzka 1999.
Методологическото разграничение между федеративна и административна териториалност, приложено в настоящия текст, следва концептуалния апарат, очертан от Archibald (1998: 100–115) при анализа на одриската пътна инфраструктура и трибутна система. Областите, в които данните са недостатъчни или противоречиви, са маркирани изрично, без да се предлагат хипотетични запълвания.
4. Основни резултати
4.1. Терес I и основаването на Одриското царство (ок. 480 – ок. 445 г. пр. Хр.)
Тукидид определя Терес I като "първия мощен цар на одрисите", посочвайки, че ще той "пръв основал голямото одриско царство, което разпространил върху голяма част от Тракия, макар много тракийски племена да останали независими" (Thuc. 2.29.3). Тази формулировка е от ключово значение: тя изключва тезата за пълно обединение на траките и потвърждава, че одриската власт е по своя характер хегемониална, а не тотална.
Политическият вакуум, създаден от провала на персийското нашествие в Гърция (480–479 г. пр. Хр.), открива възможност за Терес да консолидира надмощие над съседни племена. Персийското присъствие в Тракия отслабва постепенно — последните персийски гарнизони в Дорискос са изолирани около 465 г. пр. Хр. — и одрисите се утвърждават в пространството по средното поречие на Хеброс, между Балканите и Родопите (Archibald 1998: 83–87).
Данните за брачната дипломация на Терес включват сведение за родство с тракийски царски домове, но конкретни верифицирани детайли относно конкретни скитски бракове остават предмет на научна дискусия. Тукидид споменава конфликт между Терес и племето на Тините, от когото одриският цар претърпял неуспех (Thuc. 2.29.3) — данни, свидетелстващи за реалните ограничения на ранната одриска власт.
4.2. Ситалк и максималното разширение (431–424 г. пр. Хр.)
При Ситалк Одриското царство достига своя максимален териториален обхват. Тукидид описва пространството под одриска власт като простиращо се от р. Струма и Искър на запад до Черно море и Пропонтида на изток, и от Егейското крайбрежие на юг до устието на Дунав на север (Thuc. 2.96–97). Ситалк описва себе си като "цар на траките" (Thuc. 2.97.6) — титла, отразяваща претенция за надплеменна легитимност.
Финансовото измерение на одриската власт при наследника Севт I е документирано от Тукидид: данъкът, събиран от поданиците — варварски племена и гръчки полиси — достига 400 таланта злато и сребро годишно, плюс равностойни приноси под формата на дарове (Thuc. 2.97.3–4). Тази сума превишава приходите на Атина от Делоския съюз за редица години. Пътната инфраструктура, изградена под егидата на одриските царе и позволяваща придвижването на армии и поддържането на административен контрол, е определена от Архибалд като вероятно ключов фактор за политическия и финансов успех на царството (Archibald 1998: 111–112).
Военната кампания на Ситалк срещу Македония (429 г. пр. Хр.) — осъществена в изпълнение на атинско-одриски съюз срещу Пердика II — е описана от Тукидид като масирана операция с многоплеменна армия, включваща независими тракийски и пеонийски сили (Thuc. 2.98.3–4). Въпреки широкия ѝ обхват, кампанията не постига трайни териториални придобивки поради логистични трудности и ранното настъпване на зима. Резултатът демонстрира ключово ограничение на одриската военна мощ: невъзможността да поддържа трайна проекция на сила извън тракийската територия.
4.3. Периодът на нестабилност (ок. 400–384 г. пр. Хр.)
Около 400 г. пр. Хр. Одриското царство показва признаци на фрагментация. Едновременното управление на Амадок I и Севт II свидетелства за центробежни тенденции (Xen. Anab. 7.2–7). Ксенофонт документира в Анабасис преговорите на Севт II с гръцките наемници — свидетелство за отслабена централна власт, прибягваща до наемни сили за вътрешна консолидация. Именно в Ксенофонт се открива важна информация за практиката на царски банкетни дарения като механизъм за поддържане на лоялност сред одриската аристокрация (Xen. Anab. 7.3.15–33).
4.4. Котис I и последният разцвет (384/383–360/359 г. пр. Хр.)
Котис I встъпва в управление около 384/383 г. пр. Хр. — датировка, основана на свидетелството на Харпократион за 24-годишно царуване (Harpocr. s.v. Котис), и умира насилствена смърт в 360/359 г. пр. Хр. Съвременният германски историк Михаел Зарнт определя Котис като "точния човек за укрепването на изтощеното одриско царство — жизнен и изкусен дипломат" (Zahrnt 2015: 44, цит. по Bondzhev 2025).
Брачната дипломация на Котис включва омъжването на дъщеря му за атинския стратег Ификрат — съюз, чрез който Котис си осигурява военна компетентност на гръцко ниво и легитимност в отношенията с Атина (Tacheva 2006: 143–146). Синът на Ификрат и одриската принцеса, Менестей, по-късно сам се издига до ранг на стратег (356/355 г. пр. Хр.), което свидетелства за трайния характер на тази дипломатическа връзка.
Борбата за Херсонес Тракийски (дн. Галиполски полуостров) е главната геополитическа ос на управлението на Котис I. Полуостровът представлява ключово стратегиеско пространство: той контролира прохода от Егейско към Черно море, по който минавала зърнената търговия, жизненоважна за Атина. Ранен опит за настъпление (367 г. пр. Хр.) е отблъснат с атинска помощ, но в 363/362 г. пр. Хр. Котис постига значителни успехи и овладява по-голямата част от полуострова (Bondzhev 2025). Към 359 г. пр. Хр. цялата Херсонеска територия е под одриски контрол. Убийството на Котис е организирано от двама граждани на Енос — Питон и Хераклид, описвани в изворите като ученици на Платон — по стимули, чиято истинска природа остава неустановена.
5. Анализ и интерпретация
5.1. Два модела на териториален контрол
Сравнението между ранния период (Терес I, Ситалк) и управлението на Котис I разкрива качествена разлика в характера на одриската власт. При Терес I и Ситалк отношенията с подчинените племена и гръцките полиси се основават предимно на военна хегемония и трибутни задължения: племената запазват вътрешна автономия в замяна на даване на войска и данък. Архибалд описва тази структура като "федеративен тип" с широки, несигурни граници (Archibald 1998: 100–103).
При Котис I се наблюдава стремеж към по-плътно административно усвояване. Договорното уреждане на статута на Пистирос — засвидетелствано от Ветренския надпис — представлява юридически акт, предполагащ функционираща царска канцелария с писмена практика. Надписът документира задълженията на одриския цар да гарантира живота, имуществото и дейностите на търговците от Маронея, Тасос и Аполония в рамките на емпория (IGBulg V 5557 ter). Това е качествено различна форма на власт — основана на договор и писмен ред, а не само на военна принуда.
5.2. Сферата на влияние като алтернатива на фиксираната граница
Науката е категорична, че понятието "граница" в съвременния смисъл е неприложимо към одриската политическа география. Одриските царе "не упражнявали суверенитет над цяла Тракия" — контролът варирал в зависимост от племенните отношения (Archibald 1998: 79). По-адекватен е терминът "сфера на влияние": пространство, в което одриската власт е признавана и упражнявана в различна степен в зависимост от отдалечеността от ядрото. Тази характеристика обяснява видимото противоречие между огромния териториален обхват при Ситалк и невъзможността да се задържи Македония под натиска на 150-хилядната армия.
5.3. Икономическите основи на одриската власт
Финансовата мощ на Одриското царство почива на три основни стълба: трибутна система над подчинените племена; данъчно облагане или договорни вземания от гръцките полиси и емпории в рамките на одриското пространство; контрол върху търговските пътища и минните ресурси на Тракия. Нумизматичните находки от Пистирос — монети на Амадок I, Котис I, Амадок II, Терес II и Кершеблепт — свидетелстват за интензивна монетарна икономика, функционираща под одриска политическа закрила (разкопки на НАИМ–БАН).
6. Сравнителен анализ
В рамките на регионалния контекст Одриското царство може да бъде сравнено с македонската монархия, с която то се припокрива географски и хронологически. И двете формации се основават на военна аристокрация и лично вглъбяване на царя в управлението. Разликата се изразява в по-развитата градска традиция на Македония и наличието на постоянен административен център. Одриските царе нямамат постоянна столица — властта следва царя и неговия двор (Archibald 1998: 84–85).
В международен план аналогии могат да бъдат търсени в персийската сатрапийна система, с чиято периферия одриските царе влизат в контакт. Данните за персийско влияние върху одриската придворна култура са документирани: Котис I се описва в изворите като любящ разкош и поддържащ паркове с дървета и водни пътища по персийски образец (Rehm 2010: 146). Тез елементи не трябва да се четат като директна зависимост, а по-скоро като акултурационни процеси в среда на интензивни контакти.
Тукидид предлага най-авторитетната антична оценка на одриската мощ при Ситалк: тя превъзхождала в приходи и общо благосъстояние всички народи на Европа между Йонийско и Черно море (Thuc. 2.97.5). Диодор Сицилийски (12.50) закръглява общия трибутен приход на Ситалк до 1000 таланта — сума, чийто точен размер е дискутиран в науката, но която свидетелства за значими финансови ресурси.
7. Специфики и научен контекст
7.1. Пистироският надпис като правен документ
Ветренският надпис (известен и като Пистироски надпис; IGBulg V 5557 ter; SEG XLIII 486), открит при разкопки на Пистирос — единствения достоверно идентифициран гръцки емпорий дълбоко в тракийската вътрешност — е гранитна стела с 45 реда гръцки текст, датирана около 359–352 г. пр. Хр. Тя документира привилегиите и гаранциите, предоставени от одриски цар наследник на Котис I на търговците от Тасос, Маронея и Аполония, установени в Пистирос. Споменаването на Котис I като автор на първоначалното споразумение прави надписа най-ранния познат документ от канцеларията на Одриското царство (Chankowski, Domaradzka 1999: 247–248). Той свидетелства за развита правна практика и изградена институционална рамка — характеристики, несъвместими с образа на варварско царство без държавна зрялост.
7.2. Царски резиденции (тюрзиси) като териториални маркери
В науката е установено, че одриските царе нямат постоянна столица. Вместо нея те изграждат мрежа от укрепени царски резиденции — тюрзиси (tyrsis, мн.ч. tyrseis). Тези обекти функционират като административни и представителни центрове, материализиращи одриската власт в различни части на териториалното пространство (Archibald 1998: 84). Те са не само архитектурни факти, но и политически символи: установяването на тюрзис в дадена територия обозначава претенция за административен контрол над нея.
7.3. Нумизматика и административно присъствие
Монетосеченето на одриските царе е сред малкото преки свидетелства за тяхната самопредставителност. Сребърен обол на Котис I с тегло 1,03 г., анализиран от Паунов (Paunov 2015: 282, цит. по Bondzhev 2025), е пример за монетарна практика, функционираща паралелно с тази на гръцките полиси. Местата на монетарно производство остават дискутирани: наличието на гръчки специалисти-гравьори в тракийска среда е вероятно, без да е окончателно потвърдено от изворите.
8. Интегративен научен дискурс
Анализът на периода V – средата на IV в. пр. Хр. разкрива Одриското царство като политическо образование в постоянна трансформация. Трите основни оси на тази трансформация са: териториална, административна и дипломатическа.
В териториално отношение кулминацията настъпва при Ситалк в 429 г. пр. Хр. и не е достигната отново след смъртта му. Последвалата фрагментация около 400 г. пр. Хр. не е просто политическа катастрофа — тя е структурно следствие от особеностите на одриската власт, разчитаща на лична лоялност, а не на административна машина.
В административно отношение Котис I представлява качествен скок: договорните отношения с Пистирос, мрежата от тюрзиси и ефективният контрол над Херсонес Тракийски показват царство, способно да поддържа трайни институции. Именно в тази степен на институционализация трябва да се търси обяснението на поразителния успех на Котис при защитата на вътрешната си власт срещу атинско-подкрепения метеж на Милтокит (361 г. пр. Хр.).
В дипломатическо отношение одриските царе демонстрират последователен прагматизъм: от атинско-одриския съюз при Ситалк, презаверен при Котис I чрез брачна дипломация с Ификрат, до последвалата война с Атина за Херсонес. Всяка от тези политики се обяснява не с непоследователност, а с ясна стратегическа логика: осигуряване на сфера на търговско и военно влияние, достигаща до Пропонтида.
9. Заключение
Периодът от Терес I до Котис I представлява завършен цикъл в историята на Одриското царство: от основаването върху политическия вакуум след персийското отстъпление, през максималното териториално разширение при Ситалк, до институционалния апогей и геополитическата амбиция при Котис I. Изследователският въпрос — дали се наблюдава качествена трансформация на одриската държавна идея — получава положителен отговор: при Котис I одриската власт надхвърля модела на хегемонно надмощие и се приближава до административно структурирана монархия, способна да поддържа писмени договори, монетарна икономика и трайни дипломатически отношения.
Тази трансформация не е внезапна: тя е подготвена от финансовата система на Севт I, от пътната инфраструктура на Ситалк и от постепенното усвояване на гръцки административни практики. Пистироският надпис е материалният израз на тази зрялост.
Убийството на Котис (360/359 г. пр. Хр.) — паралелно с издигането на Филип II Македонски — прекъсва тази траектория. Последвалото разпадане на царството на три съперничещи си части (Кершеблепт на изток, Амадок II в центъра, Берисад на запад) открива пространство за македонската експанзия. Бъдещите изследвания в областта на нумизматиката и епиграфиката — по-специално по-нататъшното проучване на Пистирос и потенциалното идентифициране на нови обекти с тюрзисна функция — биха могли да доуточнят картината на административното развитие на царството.
10. Използвани източници и библиография
I. Институционална база
Национален археологически институт с музей към Българската академия на науките (НАИМ–БАН), София; Регионален исторически музей, Пазарджик; Балканска фондация за наследство; Университет в Ливърпул, Катедра по археология, класика и египтология; Карлов университет, Прага; Атинска френска археологическа школа.
II. Дигитални платформи
Oxford Academic (academic.oup.com); Bryn Mawr Classical Review (bmcr.brynmawr.edu); Academia.edu; Balkan Heritage Foundation (balkanheritage.org); Archaeology in Bulgaria (archaeologyinbulgaria.com); HAL Open Science (shs.hal.science).
III. Библиография
- Archibald, Z. H. (1998). The Odrysian Kingdom of Thrace: Orpheus Unmasked. Oxford: Clarendon Press / Oxford University Press. (Oxford Monographs on Classical Archaeology).
- Bondzhev, A. (2025). "The Heyday of the Odrysian Kingdom: Cotys I, his Foreign Policy Towards Athens and the Inevitable War for the Thracian Chersonese." Open Journal for Anthropological Studies 9 (1): 1–10.
- Bouzek, J., Domaradzka, L., Archibald, Z. H. (eds.) (1996). Pistiros I: Excavations and Studies. Prague: Charles University.
- Bouzek, J., Domaradzka, L., Archibald, Z. H. (eds.) (2002). Pistiros II: Excavations and Studies. Prague: Charles University.
- Chankowski, V., Domaradzka, L. (1999). "Réédition de l'inscription de Pistiros et problèmes d'interprétation." Bulletin de Correspondance Hellénique 123: 247–258.
- Delev, P. (2015). "Thrace from the Assassination of Kotys I to Koroupedion (360–281 BCE)." In: J. Valeva, E. Nankov, D. Graninger (eds.), A Companion to Ancient Thrace. Oxford: Wiley-Blackwell, 48–58.
- Folia, Al. (1972). Политическа история на траките. София: Наука и изкуство.
- Mitrev, G., Iliev, Y. (2024). "The Oldest Printed History Books on Ancient Thrace: The Odrysian King Teres I and his Military Campaign Towards the Propontis." [Academia.edu].
- Rehm, E. (2010). "The Impact of the Achaemenids on Thrace: A Historical Review." In: J. Nieling, E. Rehm (Hrsg.), Achaemenid Impact in the Black Sea – Communication of Powers (Black Sea Studies 11). Aarhus: Aarhus University Press, 137–160.
- Tacheva, M. (2006). The Kings of Ancient Thrace. Book One. Sofia.
- Thucydides. History of the Peloponnesian War, кн. 2.29; 2.95–101.
- Velkov, V., Domaradzka, L. (1994). "Kotys I (383/359 av. J.-C.) et l'emporion Pistiros de Thrace." Bulletin de Correspondance Hellénique 118: 1–15.
- Veligianni-Terzi, Chr. (2004). Oi Ellênides poleis kai to basileio tôn Odrusôn. Thessaloniki: Aristotelian University. [BMCR 2005.07.84].
- Xenophon. Anabasis, кн. 7.
- Zahrnt, M. (2015). Цит. по Bondzhev 2025: 44.
Глава 3.2. Пространствени и икономически параметри на понтийската хора: Модели на териториална организация на западнопонтийските полиси
Автор: Рада Евтимова | Дата: сряда, 18 март 2026 г.
1. Увод
Западното черноморско крайбрежие представлява един от регионите с най-ранно и интензивно гръцко колониално присъствие в Понтийския басейн. Процесът на колонизация, осъществен предимно от Милет и Мегара в периода VII–VI в. пр.н.е., не е само демографско явление — той се съпровожда от постепенното усвояване на прилежащата земеделска и пасторална територия, позната в гръцката урбанистична традиция като хора (chora — селска територия, принадлежаща на градската община). Терминът означава селската територия около полиса, предназначена за аграрна експлоатация, погребване и икономическо снабдяване на гражданската общност (Guldager Bilde & Stolba 2006: 8).
Географски, трите разглеждани полиса са разпределени по цялото протежение на днешния български черноморски бряг: Аполония Понтика е разположена на полуостров в крайната южна зона около Бургаския залив; Месамбрия заема скален полуостров в централната зона; Одесос се е намирал при удобно пристанище в северната зона, около съвременния Варненски залив. Трите центъра са отдалечени помежду си приблизително на 60–80 km по брегова линия, което обуславя частично припокриване на зоните им на икономическо влияние и поражда въпроса за конкурентното съвместно съществуване на техните хори.
Административно, в класическия и елинистическия период трите полиса функционират като самостоятелни политически единици с народно събрание, съвет и магистратури. Страбон, описвайки западнопонтийския бряг (Strab. 7.6.1), идентифицира ясно Одесос като милетска колония, Месамбрия като мегарска, а Аполония Понтика — също като основана от Милет. Тези данни са верифицирани чрез нумизматичен и епиграфски анализ.
Настоящото изследване анализира съществуването на структурно различни модели на формиране и организация на хората при западнопонтийските полиси, като очертава техните специфични пространствени и икономически параметри.
2. История на проучванията
Системното научно изследване на западнопонтийските полиси и техните територии преминава през няколко ясно обособени фази. Ранните проучвания от XIX и началото на XX в. са съсредоточени предимно около видимите архитектурни и епиграфски паметници на самите градове. Посещението на руския натуралист Карл Хаблиц (K. Hablitz) в края на XVIII в. и наблюденията му върху разпределението на земеделската дейност около Херсонес Таврийски поставят основите на по-широко разбиране за структурата на античните хори в Черноморския регион (Baralis, Panayotova et al. 2016: 153).
Систематичните разкопки в Аполония Понтика датират от 1904 г., когато френският консул Александър Дегран провежда първите задокументирани теренни проучвания. Следват кампании на НАИМ–БАН и Археологическия музей в Созопол, сред чиито ръководители са Кръстина Панайотова и Димитър Недев. От 2002 г. стартира съвместната Франко-Българска мисия под ръководството на Антоан Ермари и Кръстина Панайотова, а от 2010 г. — програмата под ръководството на Александър Баралис (Université Aix-Marseille) в сътрудничество с НАИМ–БАН и Румънската академия на науките, насочена към проучването на хората на Аполония Понтика и Оргаме (Baralis, Panayotova et al. 2016: 153–154).
В Месамбрия Понтика подводно-археологическите проучвания са инициирани от Люба Огненова-Маринова от БАН в периода 1961–1972 г. в рамките на шест кампании, позволили идентифицирането на пет хронологични периода на урбанизация на полуострова (Ognenova-Marinova 1961–1972). Съвременните теренни издирвания в прилежащата хора са свързани с Анита Бозкова, Петя Кияшкина и Живко Узунов (Bozhkova et al. 2018).
Проучванията в района на Одесос са интензивни вследствие непрекъснатото обитаване на Варна, което ограничава достъпа до стратиграфски чисти контексти. Ключови изследователи са Александър Минчев (РИМ Варна) и Валери Йотов. Нумизматичните данни и епиграфските паметници на Одесос са систематизирани в Inscriptiones Graecae in Bulgaria Repertae (IGBulg.), под редакцията на Г. Михайлов (1970).
На международно ниво проблематиката на черноморските хори добива обобщаващо академично изражение в колективния том Surveying the Greek Chora. The Black Sea Region in a Comparative Perspective, редактиран от Пиа Гулдагер Билде и Владимир Столба (Aarhus University Press, 2006), включващ приносни студии от Александру Аврам за Истрос и Калатис, от Алоун Думан за хинтерланда на черноморските пристанища и от Джон Бинтлиф за икономическото разбиране на хората.
3. Methodology
Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ анализ на писмени антични източници, теренна и ландшафтна археология, нумизматика и епиграфика.
На равнище теренни методи данните се основават на резултатите от теренни издирвания (surface survey) и сондажни разкопки около Аполония Понтика (м. Месарите, м. Каваците, п-в Буджака), публикувани от Баралис, Панайотова и сътрудници (2014–2022). Прилагани са фотограметрия (метод SfM — Structure from Motion), GPS/GNSS заснемане и геоархеологически сонди в прилежащите заливи.
Методите на геоархеологията са ключови за разбирането на палеоекологичния контекст: промените в бреговата линия, морската трансгресия и палеоландшафтните реконструкции. По отношение на Аполония Понтика сондажи, проведени от Баралис, Девийе, Марине и Морханж (2012), показват геоморфологичната еволюция на Созополския залив и положението на античните пристанища. Подобни методи са приложени и за Месамбрия, при която значителна интрамурална площ е потопена на дълбочина от 1.5 до 6 метра вследствие на морска трансгресия, абразия и земетресения (Preshlenov 2010).
На равнище нумизматичен анализ разпространението на монетни емисии е индикатор за икономическите зони на влияние. За Месамбрия нумизматичните данни са систематизирани от Карайотов (1994а; 1994б; 2009), а монетното разпространение е проследено в пространствен контекст, показващ обхвата на икономическите контакти на полиса. За Истрос и Калатис Пенару Бордеа (2001) проследява монетното разпространение от VI до I в. пр.н.е. в техните територии.
На равнище епиграфски източници ключови са декретите на полисите, в които термините „хора" и „простхорос" (proschoros — прилежаща територия) фигурират в контекст на поземлени права. Аврам (2006: 60–61) цитира надпис от Истрос (I. Histriae 18), в който понятието proschoros обозначава категория земи извън ядрото на хората — по-широка зона на влияние, без пряк административен контрол.
Валидацията на данните се осъществява чрез съпоставка на различните категории източници: съвпадението между топографски, нумизматични и писмени данни осигурява по-висока степен на надеждност на изводите.
4. Основни резултати
Резултатите от изследването са структурирани отделно за всеки от трите полиса, след което се обобщават в сравнителен план.
4.1. Аполония Понтика
Аполония Понтика е основана в края на VII в. пр.н.е. или в началото на VI в. пр.н.е. от колонисти от Милет (Strab. 7.6.1; Псевдо-Скимнос, Periegesis, 730). Градът е разположен на скален полуостров в южния край на Бургаския залив, с малък остров (дн. о. Свети Кирик) непосредствено пред него, където е бил разположен главният теменос, посветен на Аполон. Изследователите от Франко-Българската мисия установиха, че хората на Аполония Понтика се е разпростирала от двете страни на Бургаския залив, включвайки хълмовете на Месарите, Свети Илия и Света Марина (Baralis, Panayotova et al. 2016: 158–165). Разкопките в м. Месарите разкриват земеделски постройки и следи от лозарство от класическия период. В м. Каваците Панайотова установява лозарски насаждения с две последователни ориентации (89° и 79° С.И.), указващи динамично развитие на аграрната организация (Baralis, Panayotova et al. 2016: 165).
Ключово наблюдение е, че земеделските постройки в м. Месарите са изгубили първоначалната си функция в третата четвърт на IV в. пр.н.е., след което са трансформирани в погребални огради. Некрополът в Калфата постепенно запада, а крайбрежната постройка в м. Света Марина е опожарена, което свидетелства за структурна криза от ранноелинистическата епоха (Baralis, Gyuzelev, Panayotova 2021: 99–110).
Страбон (7.6.1) споменава Анхиале като „малък град, принадлежащ на аполониатите" (Anchiale, komarion ton Apolloniaton), което служи като пряко свидетелство за контролирана от полиса периферна точка по крайбрежието.
4.2. Месамбрия
Месамбрия е основана в края на VI в. пр.н.е. от колонисти от Мегара, Византион и Халкедон, явявайки се единственият дорийски полис по западнопонтийското крайбрежие (Strab. 7.6.1; Стефан Византийски, Ethnika, s.v. „Месамбрия"). Полисът заема скален полуостров с площ около 0.5 кв. km, свързан с материка посредством тесен провлак. Данните показват съществуването на два антични пристана — северен и южен. Хората на Месамбрия е реконструирана от Карайотов (1994б) въз основа на нумизматични и археологически данни: тя обхваща зоната от долното течение на р. Хаджийска на запад до проходите на Емине Балкан на север и Бургаския залив на юг. Пространственото разпространение на емисиите от Месамбрия документира ефективния икономически обхват на полиса. Тракийският топоним „брия" в наименованието потвърждава наличието на предхождащо местно селище — протополис, чиито укрепителни следи са проследени под водата в северния сектор на полуострова.
Месамбрия достига апогея на просперитета си в III–II в. пр.н.е., когато сече собствени златни монети (Karayotov 1994а). Тази нумизматична данна е ясен индикатор за значителна икономическа мощ, предполагаща ефективна аграрна и търговска експлоатация на хората.
4.3. Одесос
Одесос е основан от колонисти от Милет в края на VII или началото на VI в. пр.н.е. върху терена на по-ранно тракийско селище от племето кробизи, чийто топоним е запазен от колонистите (Strab. 7.6.1: „Odessus, kolonia ton Milesion"). Археологическите материали от ранния пласт датират от около 600–575 г. пр.н.е. Хората на Одесос е проучена фрагментарно поради непрекъснатото съвременно обитаване на Варна. По отношение на Одесос Минчев (2003) синтезира наличните археологически данни за полиса и прилежащата му аграрна зона. Нумизматичните данни сочат автономна монетна дейност от V в. пр.н.е. нататък. Одесос е емитирал сребърни монети в класическия период, а от IV–II в. пр.н.е. — бронзови автономни емисии с легенда ΟΔΗCΙΤΩΝ (засвидетелствани в AMNG 2183, 2200), изобразяващи Аполон и речно божество. Тези нумизматични данни документират трайна полисна институционалност и икономическа независимост в рамките на разглеждания хронологичен обхват (Minchev 2003: 209–278).
Историческите сведения показват, че около 339 г. пр.н.е. Одесос е обсаден, но не превзет от Филип II Македонски, а след 335 г. пр.н.е. е включен в границите на Македонското царство. Събитията от IV–III в. пр.н.е. отбелязват значителна динамика в политическия статус на полиса и рефлектират върху структурата на неговата територия.
5. Анализ и интерпретация
Анализът на данните разкрива три принципно различни модела на хора при разглежданите полиси, детерминирани от геоморфологията, колонизационния субстрат и икономическата специализация.
При Аполония Понтика хората е формирана около обширен залив, което позволява едновременен контрол над морски и сухоземни ресурси. Тракийският хинтерланд е активно интегриран в икономическия кръговрат на полиса. Разпространението на аполонийски сребърни монети дълбоко в Тракия (Baralis, Panayotova et al. 2016: 156) свидетелства за ролята на Аполония Понтика като основен икономически посредник между черноморския и вътрешнотракийския свят. Кризата от ранноелинистическата епоха, документирана чрез изоставяне на земеделски постройки и опожаряване, се дължи на политически конфликти в региона, а не на природни или екологични фактори (Baralis, Gyuzelev, Panayotova 2021).
При Месамбрия ограниченият размер на полуострова налага ранна и интензивна аграрна експлоатация на материковата хора. Нумизматичният анализ на Карайотов (1994б) показва, че хората е функционирала в граници, обусловени от естествените теренни препятствия — балканските проходи на север и съседните полиси на юг. Доримски надписи от Месамбрия свидетелстват за активна политическа система с народно събрание, декрети и почетни надписи за граждани, в някои от които фигурира дарение на средства в полза на полиса, което служи като индиректен маркер за икономическата жизненост на територията.
При Одесос хората е по-трудно реконструируема на терен. Сравнението с размерите на Олбийската хора, оценена от Бинтлиф (2006: 14) на около 440–480 кв. km за Олбия, предполага, че и по-малките западнопонтийски полиси са контролирали десетки квадратни километра земеделска земя. Липсата на системни интензивни теренни издирвания около Варна ограничава прецизирането на тези пространствени оценки.
Функционалният анализ на хората на теоретично ниво разграничава три зони: 1) хора stricto sensu — земеделска земя, пряко контролирана и разпределена между гражданите; 2) зона на икономическо влияние (dominio di influenza) — по-широко пространство, в което полисът упражнява търговски и политически натиск без пряк административен контрол; 3) граничните зони на съприкосновение с тракийските общности — пространства на активно икономическо взаимодействие (Avram 2006: 60).
6. Сравнителен анализ
Сравнителното изследване на западнопонтийските хори поставя тези структури в по-широкия черноморски и средиземноморски контекст. Ключово е съпоставянето с проучванията на хорите на другите черноморски полиси — Истрос и Калатис в Добруджа. Аврам (2006: 59–80) установява, че при Истрос хората се е формирала около две-три поколения след основаването на полиса, а организираното усвояване на територията около Калатис започва едва в началото на IV в. пр.н.е., въпреки по-ранното основаване на самия полис. Тези данни показва, че изграждането на хората не е автоматично следствие от основаването на колонията, а представлява сложен исторически процес, зависещ от демографски, политически и икономически фактори (Avram 2006: 67).
Паралелното сравнение с хорите на Метапонт в Южна Италия, изследвано подробно от Джоузеф Картър (Carter 2006: 175–205), показва значителни регионални различия. Черноморските хори срещат по-сложен местен контекст (тракийски и скитски популации) в сравнение с южноиталианските, което обуславя по-комплексни модели на взаимодействие. Докато Картър (2006: 196) разграничава черноморските територии по по-интензивния външен предизвикателствен фактор, изследванията на Франко-Българската мисия показва, че в случая на Аполония Понтика взаимодействието с тракийските общности е предимно икономически насочено, а не конфликтно по своята природа. Гулдагер Билде и Столба (2006: 11–12) обобщават, че в по-голямата си част хорите около черноморските полиси са обитавани от етнически смесени популации, съжителстващи относително мирно — констатация, която напълно съответства на данните от трите разглеждани западнопонтийски случая.
Що се отнася до античните писмени източници, Страбон (7.6.1) остава основен извор за структурата на западнопонтийското крайбрежие. Псевдо-Скимнос (Periegesis, vv. 730; 760–763) предоставя важни данни за основаването на Аполония Понтика и Калатис, а Плиний Стари (Naturalis Historia) съдържа ценни сведения за отдалечени точки от западнопонтийската брегова линия. Тези антични свидетелства съставляват незаменим пласт от доказателствената база.
7. Специфики и научен контекст
Западнопонтийските хори притежават редица специфики, отличаващи ги от хорите на полисите в Северното Черноморие и от средиземноморските паралели.
Първо, геоморфологичната специфика на западния бряг — скалисти полуострови, плитки заливи, обширни крайбрежни блата и делтообразни устия на реки — оказва непосредствено влияние върху формата и границите на териториите. Аполония Понтика и Месамбрия са основани на полуостровни образувания, предлагащи естествена защита, но ограничаващи разширяването на хората в прекия хинтерланд. Одесос, напротив, разполага с по-обширен равнинен хинтерланд (Варненската низина и Провадийско-Роякското плато), което осигурява значителен аграрен потенциал.
Второ, общата криза от първата половина на III в. пр.н.е., документирана за хорите на множество черноморски полиси и свързана с движението на номадски групи, е установена и за западния бряг. Гулдагер Билде и Столба (2006: 11) посочват, че в резултат на тази криза повечето хори са изоставени, а градските укрепления са засилени. Данните от Аполония Понтика изцяло потвърждават тази картина за ранноелинистическия период.
Трето, дорийският характер на Месамбрия — за разлика от останалите западнопонтийски полиси, основани от йонийски Милет — показва как различното колониално наследство рефлектира в специфични модели на икономическо развитие. Наличието на собствено златна монетосечене от III в. пр.н.е. и епиграфските данни за богата политическа дейност утвърждават Месамбрия като напълно автономен и силен териториален и стопански субект.
8. Интегративен научен дискурс
Обобщавайки представените данни, може да се констатира, че хората на западнопонтийските полиси не е монолитна структура с единен модел, а съвкупност от диференцирани пространствени и икономически системи. Конкретната им форма е обусловена от четири ключови фактора: (1) геоморфологията на прилежащия крайбрежен и континентален релеф; (2) хронологията на колонизацията и темпото на разширяване на аграрния контрол; (3) характера и интензивността на взаимодействие с местните тракийски популации; (4) икономическата специализация на самия полис като търговски посредник, рибен ресурс или аграрен производител. Именно тези фактори обясняват защо Аполония Понтика развива ориентирана към залива хора с активна тракийска интеграция, Месамбрия — компактна континентална хора с подчертано нумизматично измерение, а Одесос — трудно документируема, но потенциално обширна хора в условията на богат равнинен хинтерланд. Разбирането на тези специфики е задължителна предпоставка за по-нататъшни сравнителни изследвания в регионален контекст.
9. Заключение
Настоящото изследване показа, че пространствените и икономическите параметри на хората при западнопонтийските полиси — Аполония Понтика, Месамбрия и Одесос — отразяват структурно различни модели на териториална организация, детерминирани от местните геоморфоложки, исторически и икономически условия. Тезата за съществуването на диференцирани модели се подкрепя от конвергентни данни от теренни проучвания, нумизматичен анализ, епиграфски свидетелства и антични писмени източници.
Изследователският въпрос за наличието на структурно различни модели получава положителен отговор: хората на тези полиси се е формирала в зависимост от специфичния локален контекст, а не по единен шаблон, наложен от техните метрополии. Тракийският субстрат — предхождащото местно население — не е бил просто изместен или маргинализиран, а в значителна степен интегриран в икономическото функциониране на хорите.
От методологична гледна точка се установява, че западнопонтийските хори са изследвани в по-малка степен в сравнение с териториите на полисите от Северното Черноморие (Олбия, Херсонес Таврийски). Подновените интензивни проучвания около Аполония Понтика от 2010 г. насам, реализирани от Франко-Българската мисия, представляват качествен пробив в запълването на тази научна лакуна.
Бъдещите перспективи на изследването изискват провеждането на системни теренни издирвания около Одесос и Месамбрия с интегриране на геофизични и геоархеологически методи, задълбочен нумизматично-пространствен анализ и разширяване на сравнителната рамка към хорите на Истрос и Калатис с цел цялостна реконструкция на западнопонтийската колониална система.
10. Използвани източници и библиография
I. Институционална база
- Национален археологически институт с музей — Българска академия на науките (НАИМ–БАН), София
- Регионален исторически музей (РИМ) — Варна
- Археологически музей — Созопол
- Université Aix-Marseille (UAM) — Département d'archéologie
- Centre for Black Sea Studies, Aarhus University (Danish National Research Foundation)
- Румънска академия на науките — Институт за археология „Васил Първан", Букурещ
II. Дигитални платформи
- Academia.edu — профили на Александру Аврам, Александър Баралис, Кръстина Панайотова
- Bryn Mawr Classical Review (BMCR) — bmr.brynmawr.edu
- LacusCurtius (Penelope, University of Chicago) — penelope.uchicago.edu
- ResearchGate — профили на Pia Guldager Bilde, Vladimir F. Stolba
- Balkan Heritage Foundation — balkanheritage.org
III. Библиография
- Avram, A. (2006). The Territories of Istros and Kallatis. — In: Guldager Bilde, P., Stolba, V. F. (eds.), Surveying the Greek Chora. The Black Sea Region in a Comparative Perspective (Black Sea Studies 4). Aarhus: Aarhus University Press, 59–80.
- Avram, A. (2001). Les territories d'Istros et de Callatis. — In: Stazio, A. (ed.), Problemi della chora coloniale dall'Occidente al Mar Nero. Napoli, 593–632.
- Baralis, A., Gyuzelev, M., Panayotova, K. (2021). Between Crisis and Conflicts: the Territory of Apollonia Pontica in the Early Hellenistic Period. — In: Tsetskhladze, G. R., Avram, A., Hargrave, J. (eds.), The Greeks and Romans in the Black Sea and the Importance of the Pontic Region for the Graeco-Roman World (7th century BC–5th century AD). Oxford: Archaeopress, 99–110.
- Baralis, A., Panayotova, K., Bogdanova, T., Gyuzelev, M., Nedev, D., Gospodinov, K. (2016). Apollonia Pontica (Sozopol, Bulgaria): the results of the Franco-Bulgarian archaeological mission. — In: Manoledakis, M. (ed.), The Black Sea in the Light of New Archaeological Data and Theoretical Approaches. Oxford: Archaeopress, 153–179.
- Baralis, A., Devillers, B., Marriner, N., Morhange, C., Hermary, A. (2012). Coastal geoarchaeology of Apollonia Pontica (Bulgaria). — Méditerranée 117, 103–110.
- Bintliff, J. (2006). Issues in the Economic and Ecological Understanding of the Chora of the Classical Polis in its Social Context: A View from the Intensive Survey Tradition of the Greek Homeland. — In: Guldager Bilde, P., Stolba, V. F. (eds.), Surveying the Greek Chora. The Black Sea Region in a Comparative Perspective (Black Sea Studies 4). Aarhus: Aarhus University Press, 13–26.
- Bozhkova, A., Uzunov, Zh., Kiyashkina, P., Tonkova, E., Yordanova, K. (2018). Terenni izdirvaniya v obshtini Pomorie i Nesebŭr. — Arkheologicheski otkritiya i razkopki prez 2017. Sofia.
- Carter, J. C. (2006). Towards a Comparative Study of Chorai West and East: Metapontion and Chersonesos. — In: Guldager Bilde, P., Stolba, V. F. (eds.), Surveying the Greek Chora. Aarhus: Aarhus University Press, 175–205.
- Damyanov, M. (2015). The Greek Colonists. — In: Valeva, J., Nankov, E., Graninger, D. (eds.), A Companion to Ancient Thrace. Oxford: Wiley-Blackwell, 295–307.
- Dimanidou, M. (2015). Urban planning in the ancient Greek colonies from their foundation until the Roman conquest in the western and northwestern Black Sea region. MA Thesis. International Hellenic University (IHU).
- Guldager Bilde, P., Stolba, V. F. (eds.) (2006). Surveying the Greek Chora. The Black Sea Region in a Comparative Perspective (Black Sea Studies 4). Aarhus: Aarhus University Press.
- Hermary, A., Panayotova, K., Baralis, A., Damyanov, M., Riapov, A. (eds.) (2010). Apollonia du Pont (Sozopol). La nécropole de Kalfata (Ve–IIIe s. av. J.-C.) (BIAMA 5). Paris: Errance.
- Karayotov, I. (1994а). The Coinage of Mesambria. Vol. I: Silver and Gold Coins of Mesambria. Sozopol.
- Karayotov, I. (1994б). La χώρα de Mesambria Pontica d'après les données archéologiques et numismatiques. — In: Draganov, D. (ed.), Settlement Life in Ancient Thrace. IIIrd International Symposium "Cabyle". Jambol, 283–292.
- Karayotov, I. (2009). The Coinage of Mesambria. Vol. II: Bronze Coins of Mesambria. Burgas.
- Mihailov, G. (1970). Inscriptiones Graecae in Bulgaria Repertae, Vol. I². Inscriptiones orae Ponti Euxini. Sofia: Academia Litterarum Bulgarica.
- Minchev, A. (2003). Odessos. — In: Grammenos, D. V., Petropoulos, E. K. (eds.), Ancient Greek Colonies in the Black Sea, vol. 1. Thessaloniki: Publication of the Archaeological Institute of Northern Greece, 209–278.
- Nedev, D., Panayotova, K. (2003). Apollonia Pontica (end of the 7th–1st centuries BC). — In: Grammenos, D. V., Petropoulos, E. K. (eds.), Ancient Greek Colonies in the Black Sea, vol. 1. Thessaloniki, 95–155.
- Panayotova, K., Baralis, A., Nedev, D. (2006). Les fouilles franco-bulgares de la nécropole classique et hellénistique d'Apollonia du Pont (2002–2004): résultats préliminaires. — Pontica 39, 95–122.
- Poenaru Bordea, G. (2001). La diffusion des monnaies d'Istros, Callatis et Tomis du VIe au Ier siècle av. J.-C. dans leurs territoires, zones d'influence et ailleurs. — In: Stazio, A. (ed.), Presenza e fonzioni della moneta nelle chorai delle colonie greche dall'Iberia al Mar Nero. Napoli.
- Preshlenov, H. (2010). Coastal Instability and Urban Changes — the Case of the Nessebar Peninsula. — Geologica Balcanica 39, 1–2, 325.
- Preshlenov, H. (2008). Withdrawing Coasts. Geomorphology, Bathymetry and Archeological Cartography in Nessebar. — In: Karayotov, I. (ed.), Bulgaria Pontica Medii Aevi VI–VII. Mesambria Pontica. Burgas, 51–67.
- Preshlenov, H. (2003). Mesambria. — In: Grammenos, D. V., Petropoulos, E. K. (eds.), Ancient Greek Colonies in the Black Sea, vol. 1. Thessaloniki, 157–208.
- Strabo. Geographica, VII.6.1 (ed. Jones, H. L. 1924. Cambridge MA: Harvard University Press / London: Heinemann [Loeb Classical Library]).
Глава 3.3. Пространствен модел на археологическите комплекси в Централно- и Източнобалканския регион: Хронологически срезове и териториална обхват
Автор: Рада Евтимова | Дата: вторник, 10 февруари 2026 г.
Проучването на монументалната куполна архитектура в археологическия резерват „Сборяново“ (Свещари) от 1982 г. насам маркира преломен момент в анализа на материалната култура и териториалната организация през I хил. пр. Хр. Обектът се дефинира като централен възел в комплексна мрежа от структури, чието пространствено разположение обективира икономическите и социални процеси в региона. Реконструкцията на териториалния обхват на локалните общности изисква прецизна диференциация на хронологическите срезове и критичен преглед на пространствените взаимодействия в Централно- и Източнобалканския ареал. Системният подход към тези комплекси позволява превъзмогване на описателния метод и преминаване към структурно моделиране на ландшафта, базирано на устойчиви археологически индикатори и геопространствена логика.
Дефиниции на обектите в международни платформи
Прилагането на международни таксономии, съгласно стандартите на Pleiades Gazetteer, е ключов методологически инструмент за преодоляване на субективните етно-исторически интерпретации. Чрез въвеждането на стриктна функционална и топографска класификация, акцентът се измества върху археологическите структури като първични индикатори за териториална динамика и йерархизация.
Основни категории в интегрирания модел
Интегрираният модел оперира със следните категории:
- Settlement: Маркер за устойчива демографска структура и социална диференциация.
- Fortification: Архитектурен израз на стратегическата доминация и контрола върху ресурсните потоци.
- Tumulus / Burial: Ландшафтен референт с висока степен на консервативност, дефиниращ ареала на локалните групи.
- Findspot: Минимална аналитична единица за проследяване на междурегионалните икономически взаимодействия.
Парадигматичен пример за този таксономичен подход е микрорегионът „Сборяново“. Високата плътност на структурите тук се интерпретира като комплексен териториален масив с полифункционален характер. Специфичната монументална куполна архитектура свидетелства за пренос на напреднали инженерни технологии и тяхното адаптиране към локалните нужди на елита през I хил. пр. Хр. Този тип архитектурно планиране е пряко доказателство за съществуването на организиран социален модел, който надхвърля рамките на простата селищна структура. Комплексът в Сборяново се дефинира като ясна парадигма за културен обмен, където локалните традиции се интегрират с елинистическия канон. Свещарската куполна архитектура бележи точката на среща между средиземноморските строителни традиции и локалните нужди от монументално представяне, превръщайки се в целенасочен инженерно-архитектурен синтез, обслужващ социалната йерархия.
Основни характеристики на пространствените модели в региона
Пространствената конфигурация на археологическите обекти в Балканския ареал е функция на комплексното взаимодействие между географската среда и социалните структури. Дунавската хидрографска система, в качеството си на трансконтинентален комуникационен вектор, и Хемус (Haemus), като преходна зона, дефинират разпределението на селищните и фортификационните системи. Този динамичен процес се проследява от ранножелязната епоха до включването на региона в римския провинциален модел. В този контекст Долнодунавският басейн се утвърждава като специфична „зона на контакт“ (contact zone), където речната система улеснява не само търговията, но и технологичната дифузия между Атлантическия и Понтийския ареал.
Индикатори за териториална стабилност и динамика:
- Погребални паметници (Tumuli): Като най-устойчиви маркери в ландшафта, могилните некрополи служат за демаркация на териториалния обхват. Техният анализ позволява обективна реконструкция на ареалите на обитаване, независима от често противоречивите сведения на античната традиция. Гъстотата на погребалните съоръжения в Североизточния Балкански регион трансформира естествената среда в антропогенна система, при която тумули-маркерите функционират като визуален код за легитимиране на териториално владение.
- Технологични маркери: Керамичните комплекси (специално сивата керамика, изработена на колело) функционират като хронологически референти за културна дифузия. Наблюдаваната концентрация на фортифицирани обекти по долното течение на Дунав, спрямо дисперсните структури във вътрешността, отразява различните стратегии за контрол на пространството.
- Културен синкретизъм и икономика на престижа: Периодът III–I в. пр. Хр. се характеризира с интензивна хибридизация на материалната култура, свидетелстваща за устойчив обмен между локалните традиции и външните влияния в единна археологическа среда. Важно системно доказателство за функциониращите икономически механизми и политически съюзи в ареала на трибалите е Рогозенското съкровище, което документира контролираната дифузия на благородни метали и надхвърля рамките на тясното изкуствоведско изследване.
- Археогенетика и биокултурен субстрат: Интегрирането на съвременни палеогенетични данни позволява по-дълбоко разбиране на миграционните процеси от Бронзовата епоха насам, като предоставя стабилна биологична база за изследване на културната приемственост в региона.
Използването на ГИС-базирани модели (анализ на видимостта – viewshed и анализ на достъпността – cost-distance analysis) превръща изследването на ландшафта в точна дисциплина. Този подход обективира разбирането за рационалната експлоатация на ресурсите и стратегическото планиране на жизненото пространство.
Източници и литература за изследване
Обективната реконструкция на пространствените модели се опира на интегрален корпус от източници, реферирани в международни научни бази данни. Актуалните изследвания в областта на ландшафтната археология (Landscape Archaeology), достъпни чрез платформи като JSTOR и Oxford Academic, поставят акцент върху картографирането на селищните системи и погребалните комплекси в Югоизточна Европа. Анализите на З. Арчибалд (Archibald, 2014) и Я. Боузек (Bouzek, 2018) са основополагащи за разбирането на ландшафтните трансформации през първото хилядолетие пр. Хр.
Ключови приноси и терминологична рамка:
- Регионални изследвания: Трудовете на проф. Диана Гергова представляват фундаментален източник за района на Сборяново. Нейният прецизен стратиграфски подход и типологични анализи върху некрополите служат за база при дефинирането на локалните културни групи.
- Геопространствена дескрипция: За избягване на анахронични интерпретации, съвременната наука прилага неутрални дескриптори като „Долноподунавски басейн“ или „Източнобалкански ареал“. Това позволява изследване на социалните структури преди формирането на римската провинциална система (Moesia), фокусирайки се върху материалните доказателства за икономически обмен.
- Методологическа приемственост: Синтезът между утвърдената българска археологическа школа и съвременните англосаксонски и централноевропейски модели осигурява балансирана научна позиция, отдалечена от крайни националистични или хиперкритични теории.
Заключение
Изследването на пространствените модели в региона потвърждава наличието на високоорганизирана система, в която локалните структури адаптират външните културни вектори към нуждите на своята социална йерархия. Прилагането на хронологически срезове и пространствени таксономии трансформира географските фактори в обективни параметри за териториална реконструкция. Този подход утвърждава ландшафтната археология като фундаментален инструмент за анализ на икономическата стратификация. Интеграцията на GIS и палеогенетика полага основите на нова научна парадигма, базирана на фактологична устойчивост и академична обективност.
Използвани източници и институционална база
I. Институционална база и архивни фондове
- Национален археологически институт с музей – БАН (НАИМ-БАН): Архивните фондове и специализираната библиотека за периодичните издания „Археология“ и „Известия на...“.
- Археологически резерват „Сборяново“: Теренна документация и планове на разкопките (Исторически музей – Исперих).
- Регионален исторически музей – Разград: Фонд „Античност“ за верификация на находките от Североизточния Балкански регион.
II. Специализирани дигитални проекти
- Pleiades Gazetteer of Past Places: Геопространствена идентификация и таксономия на античните обекти.
- JSTOR / Database for Balkan Archaeology: Платформа за рецензирани изследвания върху Желязната епоха и Елинистическия период.
- DART-Europe E-theses Portal: Справки с дисертационни трудове в областта на ландшафтната археология.
Библиография
- Archibald, Z. H. (1998). The Odrysian Kingdom of Thrace: Orpheus Unmasked. Oxford Monographs on Classical Archaeology, Clarendon Press.
- Bouzek, J. (1985). The Aegean, Anatolia and Europe: Cultural Interrelations in the Second Millennium BC. Studies in Mediterranean Archaeology, Vol. 77.
- Bouzek, J. (2014–2016). New Studies in Black Sea and Balkan Archaeology. — Pallas: Revue d'études antiques.
- Gergova, D. (2004). Sboryanovo – Sacred Land of the Getae. Bulgarian Bestseller, Sofia.
- Gergova, D. (2011). The Celtic Presence in Thrace during the 3rd Century BC. — In: Guštin, M. & Jevtić, M. (Eds.), The Western Balkans in the Late Iron Age.
- Gergova, D. (2017). Thracians and Celts in the Religious and Political Center of the Getae in Sboryanovo. — In: Studii Thraco-Dacice, Vol. VII.
- Hadjisavvas, S. (2019). Archaeology in Macedonia and Thrace: Iron Age to Hellenistic (2014–2019). — Archaeological Reports, Cambridge University Press.
- Pleiades Gazetteer. (n.d.). Digital Atlas of the Ancient World. Site records: Sboryanovo Historical and Archaeological Reserve; Sveshtari. pleiades.stoa.org
- Тачева, М. (1997). История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. УИ „Св. Климент Охридски“, София.
- Triantafyllos, D. (2015). The Archaeology of the Greek Uplands: The Early Iron Age Site of Tsouka in the Rhodope Mountains. — Annual of the British School at Athens.
Глава 3.4. Картографски анализ и пространствена дистрибуция на мегалитните паметници в Странджа, Сакар и Източните Родопи
Автор: Рада Евтимова | Дата: вторник, 3 февруари 2026 г.
В своите полеви бележки от 1932 г. археологът Богдан Филов прозорливо отбелязва, че „каменните паметници често говорят по-ясно чрез мястото си, отколкото чрез формата си“. Това прозрение, изказано десетилетия преди масовото навлизане на Географските информационни системи (ГИС), днес стои в основата на съвременната ландшафтна археология. Именно пространствената дистрибуция на мегалитите, изчистена от непроизводителни митологични интерпретации, се оказва най-валидният инструмент за дешифриране на техните функции и териториален обхват.
Предмет и цели на изследването
Основният предмет на настоящото изследване е пространствената дистрибуция на мегалитните структури в Югоизточна Тракия (Странджа, Сакар и Източните Родопи), анализирана чрез съвременни картографски инструменти. Фокусът се концентрира върху интердисциплинарната връзка между геоморфоложките характеристики (релеф и надморска височина), литологичната база (наличието на специфична геоложка основа като детерминант за мегалитното строителство) и социокултурния контекст (тракийските обредни практики в периода XII – VI в. пр. Хр.).
Целта е да се дефинира моделът на заселване и организация на пространството през ранножелязната епоха. Анализът се стреми да докаже, че разположението на паметниците не е инцидентно, а представлява планирана мрежа, която интегрира природните дадености в единен сакрален ландшафт.
Географски обхват на изследването
Обхватът на изследването се концентрира върху Югоизточна България – територия с най-висока плътност на паметници от мегалитен тип на Балканския полуостров. Анализът диференцира три основни зони със специфични ландшафтни и архитектурни характеристики:
- Сакар планина: Характеризира се с висока концентрация на долмени, ситуирани предимно по билата и полегатите склонове. Тук пространствената дистрибуция следва логиката на вододелните линии, което улеснява визуалната комуникация между отделните обекти.
- Странджа: Регион, в който мегалитната традиция е представена както от класически долмени, така и от преходни форми към подмогилни гробни съоръжения. Локализацията им често е обвързана с доминиращи над околния терен възвишения.
- Източни Родопи: Тази зона се отличава със сложна морфология на релефа, където мегалитните структури са органично интегрирани в скалните масиви. Наблюдава се симбиоза между градени съоръжения и скално-изсечени форми (ниши, шарапани, светилища), което предпоставя специфичен модел на пространствено усвояване в сравнение с равнинно-хълмистия релеф на Сакар.
Картографски метод и използвани данни
Методологическата рамка на изследването се опира на крос-референтен анализ, съчетаващ класическите археологически методи със съвременните геоинформационни технологии. Процесът включва източници от фундаменталните публикации на Ив. Кулов и Г. Нехризов (НАИМ-БАН), които полагат основата на научната картография на долмените. Важна роля играе и дигиталният архив „Балкански мегалити“, поддържан от Любомир Цонев, който служи като независима база за верификация на координатите.
Използването на софтуерни платформи за географски информационни системи позволява наслагването на археологическите данни върху цифрови модели на релефа (DEM) и геоложките карти. Това разкрива закономерности, които остават скрити при конвенционалното картографиране. На този етап се прилагат методите на анализ на близостта (Proximity analysis) и анализ на видимостта (Viewshed analysis), чрез които се установява функционалната свързаност между отделните мегалитни групи.
Примери за мегалитни обекти с координати
За илюстриране на изведените пространствени модели се посочват три представителни обекта, които демонстрират логиката на ситуиране в различните географски зони:
- Долмен в м. „Няголова чука“ (с. Хлябово, Сакар): Координати: 42.006° N, 26.465° E. Ландшафтен контекст: Обектът е разположен на слънчев южен склон в непосредствена близост до вододелната линия. Тази локация е стратегически избрана, за да осигури доминантно положение над околния терен и визуална връзка с останалите паметници от „хлябовската група“.
- Долменна група край с. Българи (Странджа): Координати: 42.084° N, 27.664° E. Ландшафтен контекст: Наблюдава се клъстерно разположение на паметниците. Тяхната изохипсна дистрибуция (на близка надморска височина) и идентичната ориентация на фасадните отвори към югоизток потвърждават тезата за обща ритуално-планировъчна концепция.
- Кромлех при с. Долни Главанак (Източни Родопи): Координати: 41.804° N, 26.060° E. Ландшафтен контекст: Изграден от вертикално побити гнайсови блокове върху естествена тераса. Изборът на мястото е пряко обусловен от наличието на локални находища на суровината, което минимизира логистичните усилия при изграждането на сакралния център.
Пространствени закономерности
Прилагането на ГИС-базиран анализ върху масива от данни разкрива няколко устойчиви модела в дистрибуцията на мегалитните обекти:
- Астрономическа ориентация: Картографирането потвърждава строга доминанта на южното и югоизточното изложение на фасадните части и входовете на долмените. Тази соларна ориентация не е случайна, а е в пряка корелация с религиозните доктрини на раннотракийското общество, в които слънчевият изгрев заема централно място. В съвременната научна литература се налага прецизен подход към тези интерпретации: докато соларната насоченост към слънцестоенето и равноденствието е емпирично доказана, назоваването на паметниците с модерния термин „обсерватория“ представлява анахронизъм. По-правилно е те да се дефинират като инструменти на сакралния календар, обслужващи конкретния ритуален цикъл на общността.
- Топографска селекция и изохипсна дистрибуция: Налице е системно избягване на ниските речни тераси и затворените котловини. Изборът на високи, панорамни точки (била и склонове) цели осигуряването на максимална интервизибилност (взаимна видимост) между паметниците. Картографските данни за Сакар разкриват, че по-голямата част от долмените са ситуирани в тесен диапазон на надморската височина. Това изохипсно подреждане не е продиктувано от липса на ресурси, а от стремеж към изграждане на устойчива панорамна мрежа, позволяваща визуален контрол над пътищата и съседните родови територии.
- Регулярност на дистрибуцията и континуитет: Относително равномерното разстояние между големите мегалитни групи подсказва за целенасочена организация на социокултурното пространство. Паметниците функционират не само като гробни съоръжения, но и като териториални маркери (landmarks), които очертават ареала на влияние на отделните аристократични родове. Тези обекти притежават изключителна трайност в ландшафта, като археологическите проучвания документират тяхното преоткриване и повторна употреба в Късната античност като пространствени ориентири или преосмислени сакрални центрове.
Типология и хронология
Архитектурното разнообразие на мегалитите в Югоизточна Тракия позволява извеждането на ясна типологична еволюция. В рамките на изследвания регион се различават няколко основни конструктивни типа:
- Еднокамерни долмени: Най-простите структури, съставени от четири вертикални плочи и един покривен блок.
- Двукамерни съоръжения: Състоящи се от главна камера и преддверие, които демонстрират усложняване на погребалния ритуал.
- Сложни конструкции с дромос: Долмени, при които е добавен коридор (дромос), отвеждащ към камерите. Те често притежават монументални фасади, оформени чрез внимателна обработка на каменните плочи.
Научният консенсус, подкрепен от проучванията на Г. Нехризов, фиксира функционирането на тези обекти в широкия диапазон на ранножелязната епоха (XII – VI в. пр. Хр.). Началната фаза е пряко свързана с миграционните процеси в края на II хил. пр. Хр., докато финалният етап (VII – VI в. пр. Хр.) бележи прехода към изграждането на подмогилни куполни гробници, които наследяват идейната концепция на мегалитите, но я реализират с нови строителни техники.
Културен и природен контекст
Разбирането на мегалитния феномен изисква цялостен поглед, който интегрира духовната култура с физическата среда. Анализът се фокусира върху две основни направления:
- Сакрален ландшафт и социална йерархия: Според концепцията на проф. Валерия Фол, мегалитите не са изолирани обекти, а възли в една сложна мрежа на „свещеното пространство“. Те служат за легитимиране на властта на местната тракийска аристокрация, като съчетават функцията на фамилни гробници с места за периодични възпоменателни обреди. Пространственото им ситуиране е съзнателен акт на „окултуряване“ на природата.
- Геологическа обусловеност (Археоминералогия): Изследванията на проф. Руслан Костов внасят критична емпирична тежест в темата. Той доказва пряка корелация между литоложката основа на Сакар, Странджа и Родопите и мегалитното строителство. Използването на местни ресурси – предимно гранити, гнайси и амфиболити – обяснява защо концентрацията на паметници спира рязко там, където геоложката основа се променя (например преходът към седиментни скали в Тракийската низина).
Тази „зависимост от ресурса“ (resource dependency) е ключов фактор за прецизното картографиране: мегалитният ареал практически съвпада с разкритията на кристалната основа на Родопския масив.
Заключение
Пространственият анализ на мегалитните паметници в Югоизточна България категорично доказва наличието на строго структурирана и закономерна дистрибуция. Прилагането на ГИС-моделирането позволява на изследователите да „разчетат“ логиката на древните общества чрез езика на ландшафта – възможност, която класическите текстови източници за траките често не предоставят поради своята фрагментарност.
Интегрирането на данни от полеви наблюдения, геоложки анализи и цифрови модели на релефа утвърждава мегалитите не като случайни обекти, а като прецизно планирани елементи на една по-широка социална и култова мрежа. В този смисъл, дигиталната картография се налага като водещ инструмент в съвременната археология, способен да верифицира хипотези и да реконструира тракийския сакрален ландшафт с висока степен на научна обективност.
Използвани източници и институционална база
I. Институционална база и архивни фондове
- Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН): Използвани са научните архиви на поредицата „Археологически открития и разкопки“ (АОР). Те предоставят първичната документация и официалните отчети за теренните проучвания на мегалитни обекти в Югоизточна България.
- Институт за балкански изследвания с Център по тракология „Проф. Александър Фол“: Основен ресурс за теоретичната рамка на изследването. Центърът съхранява фундаменталните анализи върху сакралния ландшафт и духовната култура на древните траки.
- Регионален исторически музей – Хасково: Ключов източник за данни от локални теренни обходи и специализирани фондове, обхващащи районите на Сакар и Източните Родопи. Музеят поддържа детайлна документация за долмените в Югоизточна Тракия.
II. Специализирани дигитални проекти
- Проект „Балкански мегалити“ (ръководител Л. Цонев): Независим дигитален архив (balkanmegaliths.bg), използван като инструмент за GPS верификация. Проектът предоставя систематизирани координати, фотограметрични заснемания и сравнителни данни за нуждите на картографирането.
- ГИС-базирани археологически карти: Използвани са съвременни софтуерни платформи за наслагване на археологическите координати върху цифрови модели на релефа (DEM). Този метод позволява визуализация на пространствените закономерности и анализ на интервизибилността между паметниците.
Библиография
- Костов, Р. И. (2012). Геология и мекалитно строителство в България. София: Унив. изд. „Св. Иван Рилски“.
- Кулов, И., Г. Нехризов. (2008). Мегалитните паметници в Югоизточна България. — Списание Археология, кн. 1–2. София: НАИМ-БАН.
- Нехризов, Г. (2015). Долмените в Сакар и Странджа. — Археологически открития и разкопки през 2014 г. София: Издателство на НАИМ-БАН.
- Фол, В. (2003). Тракийската сакрална архитектура. София: Институт по тракология, БАН.
- Цонев, Л. (2019). Балкански мегалити – дигитален архив и теренна документация. balkanmegaliths.bg
Глава 3.5. Картографиране и пространствен анализ на енеолитните медни рудници в района на Айбунар и Мечи кладенец
Автор: Рада Евтимова | Дата: сряда, 28 януари 2026 г.
Енеолитните медни рудници в района на Айбунар и Мечи кладенец край Стара Загора са сред най-важните археометалургични центрове в рамките на Балкано-Карпатската металургична провинция. Датирани към V хил. пр. Хр. (епохата на Късния енеолит), те демонстрират организиран добив на медна руда в мащаб, уникален за праисторическа Европа. Проучванията, базирани на фундаменталните изследвания на Е. Н. Черних, показват линейно разположение на траншеи и шахти по рудните жили, следващи разкритията на окисната зона (малахит и азурит). Това разположение следва геоложката структура на Старозагорските възвишения, което позволява прецизен пространствен анализ на експлоатационната стратегия на древното население в контекста на локалния ландшафт.
Увод
Районът на Айбунар и Мечи кладенец, разположен на около 7–8 км северозападно от Стара Загора, съхранява един от най-ранните известни комплекси за добив на мед в Европа. Рудниците датират от средата и втората половина на V хил. пр. Хр. (развит и късен халколит, култури Караново VI–Гумелница). Те включват открити траншеи и шахти, следващи естествените окисни рудни жили в карбонатните скали на Сърнена Средна гора. Проучванията показват значително количество извлечена медна руда (малахит и азурит), разпространявана в Горнотракийската низина и по-широкия балкански регион. Този мащабен производствен център е ключов елемент от Балкано-Карпатската металургична провинция и е пряко свързан с икономическия възход на обществото, създало Варненския некропол, като основен доставчик на суровина за престижните метални изделия.
Целта на изследването е картографиране на известните рудни съоръжения и пространствен анализ на тяхното разположение спрямо геоложкия контекст, релефа, водните източници и близките енеолитни селища. Анализът се основава на архивни данни от класическите проучвания, публикации на Регионалния исторически музей – Стара Загора и съвременни ГИС методи. Въпреки фундаменталния характер на проучванията от 70-те години на XX в., съвременният пространствен анализ позволява нов поглед върху организацията на рудодобива и неговата логистична обвързаност со селищната мрежа в микрорайона, отчитайки фактори като оптимален транспортен достъп и ресурсно обезпечаване на металургичния цикъл.
История на проучванията
Първите сведения за наличието на древни рудодобивни изработки в района идват от местния краевед Желязко Вълев, чиито наблюдения привличат вниманието на научната общност. Впоследствие, рудниците са детайлно идентифицирани и проучени от мащабна българо-съветска експедиция под ръководството на Евгений Н. Черних. Основните кампании са проведени през 1971, 1972 и 1974 г., като са документирани и картографирани 11 основни добивни траншеи. В тях са открити категорични археологически индикатори за хронологията на обекта: енеолитна керамика, каменни чукове, клинове от еленски рог и фрагменти от малахит и азурит, които потвърждават експлоатацията на находището в синхрон с късноенеолитната култура Караново VI. Рудниците се определят като едно от най-ранните доказателства за високо специализиран труд и комплексна социална организация в праисторическа Европа, базирана на ясно изразено разделение на труда.
По-късни проучвания, включително спасителни разкопки през 2022 г. и следващите години, са организирани от Регионалния исторически музей – Стара Загора. Те потвърждават мащаба на добива и интердисциплинарната връзка с близките селищни могили (като Берекетската и Азмашката могила). Тези съвременни проучвания обогатяват архивните данни на Черних, поставяйки Айбунар в контекста на нови въпроси за социалната йерархия на ранните рудари и териториалния обхват на техните икономически контакти. Днес паметникът е изложен на интензивна ерозия и е застрашен от съвременни антропогенни дейности (например кариери), което налага провеждането на постоянни спасителни разкопки от екипа на РИМ – Стара Загора с цел съхраняването на този археометалургичен център с глобално значение.
Геоложки контекст
Рудниците се намират в южните склонове на Сърнена Средна гора, където карбонатните скали съдържат висока концентрация от окисни медни минерали – предимно малахит и азурит. Рудните жили следват естествени разломи в терена, което определя линейното разположение на добивните съоръжения, дефинирано в литературата като „траншеен тип“. Спецификата на тези изработки и тяхната стратиграфия са детайлно илюстрирани чрез профилите на проучените траншеи. Този тип окисни руди са били предпочитани, тъй като тяхната металургична преработка изисква значително по-ниска температура в сравнение със сулфидните руди. Това е позволявало директна металургична редукция на метала в примитивни металургични съдове (тигли).
Технологичната база на енеолита все още не позволява масово производство на метални сечива за минното дело, поради което инструментите за експлоатация на скалните масиви са изработвани предимно от твърди скали (чукове от диорит и гнайс) и еленски рог (костени клинове). Изборът на диорит показва отлично праисторическо познаване на физическите свойства на материалите. Районът е близо до минерални извори, което вероятно е улеснявало обогатяването на рудата и снабдяването с вода на работните екипи, създавайки оптимални условия за функционирането на затворен производствен цикъл в рамките на микрорайона.
Картографиране на рудните находища
Картографирането се основава на оригиналните ситуационни планове и геодезични заснемания от проучванията на Черних (1971–1974), ревизирани чрез по-късни GPS измервания и теренни обхождания. Извеждат се и важни количествени данни: изчисленията сочат, че от изкопаната в комплекса руда е било възможно да се добият между 800 и 1000 тона чист метал. Това безпрецедентно количество за V хил. пр. Хр. доказва индустриалния мащаб на добива, който многократно надхвърля тесните потребности на локалното население и предполага интензивни външнотърговски контакти.
Известни са групи от траншеи и шахти с дълбочина, достигаща в определени участъци до 15–20 метра (напр. Траншея №2), разположени линейно по протежение на рудните жили в ивица с дължина около 1.5 км. Съвременните ГИС карти (създадени с QGIS или ArcGIS) интегрират топографска основа, хипсометрични данни и координати на обектите, позволявайки прецизно визуализиране на комплекса върху площ от няколко квадратни километра. Този интегриран подход позволява наслагването на архивните археологически схеми върху актуални цифрови модели на релефа (DEM), разкривайки прецизността, с която енеолитните рудари са следвали повърхностните разкрития на рудните тела, демонстрирайки задълбочено познаване на местната геология и морфология на терена.
Пространствен анализ
Чрез прилагането на съвременни ГИС методи, пространственият анализ разкрива стратегическото разположение на рудниците. Прилагането на буферен анализ (Buffer analysis, със зони от 500 м до 5 км) показва близост до постоянни водни източници и естествени пътища по поречието на река Сазлийка. Kernel Density анализът подчертава концентрацията по рудните жили, а Viewshed анализът – потенциалната видимост от околните възвишения за контрол на добива, което подсказва за организирана социална структура и йерархия в управлението на ресурсите. Рудниците са на кратко разстояние от енеолитни селища (напр. Берекетската и Азмашката могила), което предполага ефективна логистика за транспорт на рудата. Сравнението с други балкански обекти като Рудна Глава (Сърбия) показва сходни модели на експлоатация, но Айбунар се отличава с по-висока производствена интензивност, характерна за Късния енеолит на Източните Балкани, превръщайки го в най-значимия източник на мед за цялата Балкано-Карпатска металургична провинция.
Значение и връзки с регионални обекти
Медта от Айбунар и Мечи кладенец е идентифицирана в артефакти от Варненския некропол и други значими центрове чрез анализи на оловните изотопи (lead isotope analysis) и микроелементен състав (trace element analysis). Това подкрепя хипотезата за широка дистрибуционна мрежа в балканския регион през халколита, functioning в рамките на мащабната Балкано-Карпатска металургична провинция, като доказва автохтонния характер на металодобива. Обектът е ключов за разбиране на социалната организация, възникването на йерархични структури и технологичния преход към металната епоха в Югоизточна Европа. Ролята на Айбунар като основен суровинен донор превръща Старозагорския регион в икономическо ядро на най-ранната металургична цивилизация в света, утвърждавайки го като първична металургична зона с трансрегионално значение.
Заключение
Картографирането и пространственият анализ на енеолитните медни рудници в района на Айбунар и Мечи кладенец подчертават тяхната централна роля в ранната европейска металургия и формирането на първите сложни общества. Те демонстрират не только технологични умения, но и организирана експлоатация на природни ресурси в микрорегионален мащаб, базирана на отлично познаване на геоложката среда. Тези находища продължават да предлагат нови перспективи за изследване на социалните и икономическите процеси през V хил. пр. Хр. — бъдещото ГИС моделиране и детайлни теренни проучвания могат да разкрият още детайли относно логистичните връзки между минните центрове и селищните агломерации в Горнотракийската низина, утвърждавайки Старозагорския регион като ключов епицентър на праисторическите иновации в Стария свят.
Използвани източници и институционална база
I. Институционална база и архивни фондове
- Регионален исторически музей – Стара Загора: Основен съхранител на артефактите от Айбунар и документацията от спасителните разкопки (2022–2025), осигуряващ достъп до първичните данни за теренните проучвания.
- Национален археологически институт с музей (НАИМ-БАН): Научен архив и координация на теренните проучвания в рамките на националния регистър (АКБ).
- Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“: Експертиза в областта на геоложките проучвания и минералогичния състав на находищата, ключова за интердисциплинарния характер на изследването.
II. Специализирани дигитални проекти
- Cambridge Core (Proceedings of the Prehistoric Society): Дигитална платформа за достъп до международните публикации на Е. Н. Черних.
- GeoKniga: Геологически портал за дигитален достъп до фундаментални монографии в областта на палеометалургията.
- GIS-Archaeo-Portal: База данни за пространствен анализ и картографиране на праисторически обекти в Югоизточна Европа.
Библиография
- Димитров, Ст. (1960). Геоложки проучвания в района на Старозагорските медни рудници. София.
- НАИМ-БАН. Дигитален регистър на археологическите обекти – записи за Айбунар / Мечи кладенец. naim.bg
- Регионален исторически музей – Стара Загора. (2022–2025). Отчети за спасителни разкопки в местността Мечи кладенец / Айбунар.
- Тодорова, Х. (1981). Каменно-медната епоха в България (V хил. пр. Хр.). София: Наука и изкуство.
- Черних, Е. Н. (1978). Горное дело и металлургия в древнейшей Болгарии. София: Издателство на БАН.
- Chapman, J. (2008). The Early Balkan Metallurgy Network. In: Metallurgy: Understanding How, Learning whY. Belgrade.
- Chernykh, E. N. (1978). Aibunar – a Balkan copper mine of the fourth millennium BC. — Proceedings of the Prehistoric Society, 44, 203–217. (Забележка: В съвременната научна литература калибрираните данни отнасят обекта към V хил. пр. Хр.). cambridge.org
- Gale, N. H., Stos-Gale, Z. (1990). Lead Isotope Analysis of Copper Ores from Aibunar.
- Pernicka, E. et al. (1997). Prehistoric Copper Production in Southeast Europe. In: Prehistoric Gold in Europe.
- Popov, I. (2025). The Ancient Copper Mines near Aybunar, the Stara Zagora Area. — Annual of University of Mining and Geology “St. Ivan Rilski”. mgu.bg
- Radivojević, M. et al. (2021). The Rise of Metallurgy in Eurasia: The Archaeology of Early Mining and Smelting in the Balkans. — Journal of Archaeological Science. sciencedirect.com
- Radivojević, M., Rehren, T. (2016). Paint it black: The rise of metallurgy in the Balkans. — Journal of Archaeological Method and Theory. springer.com
- Todorova, H. (1978). The Eneolithic Period in Bulgaria in the Light of New Discoveries. Oxford: British Archaeological Reports, International Series 49.
Глава 3.6. Енеолитният ландшафт на Горнотракийската низина: Пространствен модел на селищните могили
Автор: Рада Евтимова | Дата: петък, 23 януари 2026 г.
През 1976 г. започват системни разкопки на селищната могила Юнаците (Плоската могила), където екипът на Национaлния археологически институт с музей (НАИМ-БАН) и Регионален исторически музей – Пазарджик разкрива дебел културен пласт от енеолитния период. Проучванията показват, че селищната могила достига височина от 12 м и диаметър 110 м. Нейните енеолитни нива съдържат поне шест строителни хоризонта от късния енеолит (култура Караново VI), проучвани чрез дългогодишно международно сътрудничество между НАИМ-БАН и Balkan Heritage Foundation, които представляват един от най-добре документираните стратиграфски комплекси в региона. Това представлява категорично доказателство за продължително, стационарно обитаване през V хилядолетие пр. Хр. и успешна социално-икономическа адаптация към ресурсите на плодородната тракийска равнина и към динамиката на локалната природна среда. Обектът е ключов елемент в териториалната структура на региона и е определян от изследователи като Явор Бояджиев като протоградски център с ранна фортификация и висока степен на вътрешна организация.
Въведение в енеолитния ландшафт на Горнотракийската низина
Горнотракийската низина – обширната равнинна област между Стара планина, Родопите, Сакар и Странджа – през енеолита (халколита, ок. 4900–4100 г. пр. Хр.) представлява един от най-интензивно обитаваните региони на Балканския полуостров. Тук се развива културният комплекс Караново VI – Гумелница – Коджадермен, отличаващ се с напреднала медна металургия, висококачествена керамика, сложна социална структура и ясно изразена йерархизация на селищната мрежа. Това е период на най-висок разцвет на праисторическата цивилизация в българските земи и на формиране на устойчиви регионални центрове. В научната литература е прието, че този културен комплекс е част от по-широкия Югоизточноевропейски енеолитен културен ареал.
Основната форма на постоянно селище е селищната могила (tell), образувана чрез последователно натрупване на строителни хоризонти на едно и също място в продължение на столетия – процес, известен като вертикална стратиграфия. Тази устойчивост се дължи на стабилната аграрна икономика, дългосрочната привързаност към обработваемите земи и стратегическото значение на речните тераси. Изследването на пространствения модел на тези селищни могили се основава на теренните проучвания на НАИМ-БАН и данните от Регионален археологически музей – Пловдив. Селищните могили в региона са ключов индикатор за дълготрайността на заселването и за взаимодействието между човешките общности и природната среда.
Основни културни групи
В Горнотракийската низина преобладава комплексът Караново VI, който представлява южния ареал на големия културен блок Гумелница – Коджадермен – Караново VI (ГКК). Това е една от най-добре проучените енеолитни културни системи в Югоизточна Европа. Тези култури споделят сходни модели на селищно устройство: компактно и планирано застрояване с правоъгълни къщи от дървено-плетена конструкция, покрити с масивна глинена обмазка. Жилищата често са преизграждани след пожари или при планово обновяване, като всеки нов строителен хоризонт се наслоява върху предходния и допринася за постепенното издигане на селищния конус. Инженерните иновации на енеолитните строители включват полагането на масивни глинени платформи за нивелация преди изграждането на нов хоризонт. Това представлява ранен аналог на съвременните фундаментни техники, осигуряващ стабилност на постройките и равномерно разпределение на натоварването върху по-старите слоеве. Този процес на вертикално натрупване, подробно изследван от проф. Красимир Лещаков (2007) и проф. Васил Николов (2002), стои в основата на формирането на характерната морфология на селищните могили в Горнотракийската низина и е ключов за разбирането на социалната устойчивост и пространствената организация на енеолитните общности.
Характеристики на селищните могили през енеолита
Типичната енеолитна селищна могила в Горнотракийската низина има диаметър между 80 и 150 м и височина 6–12 м над околния терен. Натрупването на културен пласт достига средно 8–10 м за енеолитния период, което предполага бавно, но устойчиво нарастване от приблизително 1–1.2 см годишно в резултат на продължително и непрекъснато обитаване (Николов 1997). Това натрупване включва строителни отпадъци, разрушени подови нива, обмазка, пепел и битови материали. Процесът е следствие от цикличното разрушаване, изравняване и преизграждане на глинените конструкции, което постепенно повишава нивото на терена и оформя характерния конусовиден профил на могилата.
Основните специфики включват:
- Многослойност – обикновено 6–12 строителни хоризонта, като в някои по-големи могили са регистрирани и повече от 12. В определени паметници се наблюдава прекъснато обитаване (хиатус), където след период на изоставяне селището е основавано наново върху по-старите руини, което служи като индикатор за периодични промени в околната среда или социалната организация.
- Плътна застроеност – къщи, разположени на 1–2 м една от друга, често в успоредни редици, като тази плътност свидетелства за добре организирана вътрешна структура и ограничено свободно пространство.
- Чести пожари – основен фактор за преизграждане на хоризонтите. Феноменът на опожарените хоризонти е характерен за много селищни могили, като следите от мащабни пожари се интерпретират в научната литература или като резултат от външна агресия в края на каменно-медната епоха, или като специфични ритуални практики за „умъртвяване“ на дома преди ново строителство — хипотеза, подкрепена от силно изпечените подови нива.
- Богат инвентар – високотехнологична керамика, антропоморфна пластика, медни предмети и разнообразни оръдия от кремък, кост и рог, съхранявани във фондовете на РАМ Пловдив и РИМ Стара Загора; инвентарът е ключов индикатор за социалната структура, технологичния напредък и културните практики на енеолитните общности.
Пространствено разпределение и териториален модел на селищата
Пространственият модел на енеолитните селищни могили в Горнотракийската низина се отличава с висока плътност в плодородните алувиални равнини. Селищата са разположени на средно 2–5 км едно от друго, което според д-р Явор Бояджиев (2004) съответства на капацитета на обработваемата земя и на необходимостта от ефективно управление на ресурсите. Те следват поречията на Марица, Тунджа, Сазлийка и техните притоци (Тодорова 1995; Бояджиев 2004). Това разпределение е типично за аграрни общества, зависещи от водни ресурси и плодородни почви.
Основните модели на разпределение включват:
- Линеен модел – селища, разположени по речни долини, улесняващи комуникацията, обмена и транспорта на ресурси и осигуряващи постоянен достъп до вода.
- Клъстерен модел – групи от 3–5 или повече могили, формиращи микрорегиони. Демографският пик в Стара Загора и околностите му показва, че този район е сред най-интензивно населените в праисторическа Европа. Над 130 регистрирани обекта, проучвани от РИМ Стара Загора, доказват уникалната концентрация на живот през енеолита и очертават ясно изразен микрорегионален център, като новите теренни проучвания продължават да увеличават този брой.
- Йерархичен модел – наличие на доминиращи центрове като Караново и Юнаците, около които се групират по-малки периферни селища; тази йерархия е индикатор за социална стратификация и регионална организация.
Този пространствен модел отразява интензивно земеделие, зависимост от постоянни водни източници и стремеж към защита от сезонни наводнения чрез избор на естествено или леко издигнати места (Лещаков 2016). Селищната мрежа превръща региона в един от най-стабилните културни ареали на Балканите, като демонстрира дълготрайни икономически и социални структури, характерни за развити енеолитни общества.
Геоморфологични и хидрографски фактори за избора на местоположение
Изборът на местоположение за изграждане на енеолитните селища в Горнотракийската низина не е случаен, а е строго детерминиран от природната среда. Той се определя от няколко ключови елемента:
- Близост до високопродуктивни почвени ресурси – предимно смолници и алувиално-ливадни почви, подходящи за ранно аграрно земеделие, което е основата на енеолитната икономика.
- Достъп до постоянни водни източници – непосредствена близост до главните речни артерии и техните притоци, осигуряващи питейна вода, транспортни възможности и условия за напояване, макар и индиректно засвидетелствани.
- Геоморфологична защита – предпочитание към леко издигнати първи надзаливни речни тераси, които предпазват селищата от сезонни разливи, заблатяване и осигуряват по-добра дренируемост на почвата.
- Стратегическа локация – контрол над естествените комуникационни пътища и близост до критични ресурси, като медните находища в рудник „Ай Бунар“ (Старозагорско), един от най-значимите праисторически центрове за добив на мед в Югоизточна Европа, както и находищата на висококачествен кремък.
Тези фактори формират устойчива селищна система, подробно картографирана в проучванията на НАИМ-БАН и представена в експозициите на РИМ Стара Загора, като ясно се открояват концентрации около речните тераси и ресурсните зони.
Съвременни методи за изследване на пространствения модел
Приложението на Географските информационни системи (ГИС), LiDAR сканирането, аерофотоснимките и сателитните данни позволява прецизно картографиране на стотици обекти в техния автентичен ландшафтен контекст. В Горнотракийската низина са регистрирани значителен брой енеолитни селищни могили, които формират гръбнака на праисторическата селищна система и дават възможност за реконструкция на пространствената динамика на региона.
Ключови примери включват:
- Юнаците (височина ок. 12 м, диаметър ок. 110 м, енеолитни нива с поне 6 хоризонта от култура Караново VI);
- Караново (еталонен обект за стратиграфията на Тракия и основна референтна точка за хронологията на енеолита);
- Берекетска могила и Стара Загора – Окръжна болница (ключови за клъстерния модел в Старозагорско и за проследяване на локалните взаимодействия между селищата);
- Мъдрец (Гюдюрме) и Гълъбово (важни центрове в източната част на низината с добре запазени стратиграфски последователности).
Тези обекти са системно проучвани от Националния археологически институт с музей (НАИМ-БАН) и регионалните археологически музеи в Пазарджик и Стара Загора. Резултатите от тези изследвания, синтезирани в трудовете на Явор Бояджиев (2004) и Васил Николов (1998), доказват съществуването на сложна и устойчива териториална организация през каменно-медната епоха и очертават ясно структурирана мрежа от центрове и периферни селища.
Заключение
Енеолитният ландшафт на Горнотракийската низина, доминиран от гъсто разположени селищни могили, свидетелства за общество с високо развито земеделие, металургия и сложна социална организация. Пространственият модел – линеен по речните долини и клъстерен в плодородните котловини – демонстрира рационална адаптация към околната среда и икономическите нужди и разкрива устойчиви стратегии за управление на ресурсите.
Проучванията на НАИМ-БАН и регионалните музеи класически доказват, че през V хилядолетие пр. Хр. в този регион е съществувала една от най-стабилните и комплексни селищни системи в Европа. Тези резултати отварят академична дискусия за дългосрочната устойчивост на пред-индустриалните земеделски общества и тяхната висока степен на организация, което е предмет на бъдещи интердисциплинарни изследвания и допринася за по-широкото разбиране на социалната еволюция в праисторическа Европа.
Използвани източници и институционална база
I. Институционална база и архивни фондове
- НАИМ-БАН (Национален археологически институт с музей) – база данни „Археологическа карта на България“ (АКБ): основен източник за официална регистрация, научен статут и актулална степен на проученост на селищните могили.
- НИНКН (Национален институт за недвижимо културно наследство) – Национaлен публичен регистър: за справки относно законовия статут, границите на охранителните зони и категорията на обектите по Закона за културното наследство.
- РИМ – Пазарджик – Научен архив: предоставя достъп до първична документация от проучванията на селищна могила Юнаците и свързаните стратиграфски материали.
- РИМ – Стара Загора – Специализирана документация за праисторическите обекти и рудници в Горнотракийската низина, включително материали от Ай Бунар и Берекетска могила.
II. Специализирани дигитални ресурси
- Academia.edu – Дигитален архив на водещи изследователи (В. Николов, Я. Бояджиев, К. Лещаков), предоставящ съвременни пространствени модели, ГИС анализи и достъп до публикации и теренни отчети.
- Дигитална библиотека на НАИМ-БАН – за достъп до научните поредици „Разкопки и проучвания“ и други ключови издания, свързани с праисторическите изследвания в България.
Библиография
- Бояджиев, Я. (2004). The Neolithic and Chalcolithic Periods in Northern Thrace. Sofia: Bulgarian Academy of Sciences.
- Краус, Р. и др. (изд.) (2021). Chronological Modelling of the Chalcolithic Settlement Layers at Tell Yunatsite, Southern Bulgaria. — Documenta Praehistorica, Vol. 48.
- Лещаков, К. (2007). Preliminary Report on the Salvage Archaeological Excavations in the Maritsa Valley. — Anatolica, 33, 1–20.
- Лещаков, К. (2016). Caesurae in the Bronze Age Chronology of Eastern Bulgaria. — HAL Archives.
- Николов, В. (1997). Two Dwellings and Their Pottery Assemblages from the Karanovo III Layer in Tell Karanovo. — Archaeology in Bulgaria, 1, 15–22.
- Николов, В. (1998). The Neolithic Period in Thrace. Sofia: Bulgarian Academy of Sciences.
- Тодорова, Х. (1981). The Eneolithic Period in Bulgaria in the Fifth Millennium B.C. Sofia: Bulgarian Academy of Sciences.
- Тодорова, Х., Вайсов, И. (1993). The Neolithic Period in Bulgaria. Sofia: Nauka i Izkustvo.
Няма коментари:
Публикуване на коментар