Раздел 2. Откритие на месеца
Категория за представяне на най-новите исторически и археологически находки в България.
Всеки месец избираме едно значимо откритие: от златни тракийски съкровища и римски мозайки до средновековни артефакти. Съпътствано от снимки, експертни коментари и контекст за значението му. Кратко, визуално и информативно – идеално за бърз поглед върху актуалните разкрития, които обогатяват българското културно наследство. Следете ни, за да сте в крак с археологическите сензации!
Съдържание на раздела:
- Глава 2.1. Археологическо проучване на манастирската църква „Св. Пророк Илия" и фортификационната система на крепостта Кокалянски Урвич: Резултати от проучванията (2011–2016 г.)
- Глава 2.2. Резултати от спасителните археологически проучвания по трасето на АМ „Струма“ (Лот 3.1 и 3.3) през 2017 г.: От късния неолит до Късната античност
- Глава 2.3. Археологически проучвания на Църква №23 на Трапезица: Резултати от кампании 2018–2024 г.
- Глава 2.4. Архитектурни особености на баптистерия в сакралния комплекс на Мисионис според последните разкопки
- Глава 2.5. Архитектурни характеристики и стратиграфски анализ на северния сектор на кастела Алмус (Dacia Ripensis): Нови данни от археологическите проучвания на Дунавския лимес в България
- Глава 2.6. Новооткрити структури в ареала на Патриаршеския манастир в Силистра: Архитектурни и стратиграфски наблюдения (Проучвания 2020–2024 г.)
Глава 2.1. Археологическо проучване на манастирската църква „Св. Пророк Илия" и фортификационната система на крепостта Кокалянски Урвич: Резултати от проучванията (2011–2016 г.)
Автор: Рада Евтимова
Дата: сряда, 13 май 2026 г.
Архитектура, стратиграфия и нумизматични свидетелства от средновековна крепостна система в Искърския пролом
1. Увод
Крепостта Кокалянски Урвич се издига на скалист рид над левия бряг на р. Искър, в непосредствена близост до с. Кокаляне, Столична община. Обектът е ситуиран в северния участък на Искърския пролом – природен коридор с определяща стратегическа роля за контрола над комуникациите между Краищенско-Ихтиманската котловина и Горнотракийската низина. Административно теренът попада в границите на защитена местност и е включен в регистъра на недвижимите културни ценности на Република България.
Местността „Урвич" е позната в научната книжнина от края на XIX в., когато пътеписни и топографски описания фиксират видимите надземни останки на крепостни стени. Обектът принадлежи към системата от укрепления, охраняващи прохода на р. Искър, чието стратегическо значение е засвидетелствано още в раннобизантийската епоха и продължава непрекъснато до края на Второто българско царство. Свързаността на крепостта с прилежащия я манастирски комплекс „Св. Пророк Илия" поставя обекта в по-широкия контекст на Софийската Света гора – исторически оформила се зона на православна манастирска култура в района на Витоша и Искърското дефиле (Овчаров 2001: 34–38).
Системните научни проучвания на Кокалянски Урвич имат сравнително кратка история. До началото на XXI в. обектът е известен предимно от теренни обходи и единични публикации с описателен характер. Мащабните разкопки, проведени в периода 2011–2016 г. от екип на Националния археологически институт с музей (НАИМ–БАН) под ръководството на доц. д-р Бони Петрунова, представляват първото системно интердисциплинарно проучване на обекта. Резултатите са публикувани ежегодно в поредицата „Археологически открития и разкопки" (АОР) на БАН (Петрунова 2012; 2013; 2014; 2016). Централният изследователски въпрос на настоящото изложение е: каква е хронологията на строителните фази на крепостта и как може да бъде интерпретирана трансформацията на функцията на обекта – от военно-административна крепост към религиозен и поклоннически комплекс – в светлината на стратиграфските и нумизматичните данни?
2. История на проучванията
Крепостта Кокалянски Урвич е спомената в ранните краеведски публикации от края на XIX и началото на XX в., но без систематична документация на архитектурните останки. Теренните обходи от периода 1960–1990 г. регистрират запазени участъци от крепостни стени с дебелина между 1,60 и 2,20 м, изградени в смесени зидарски техники. Тез ранни наблюдения служат за отправна точка при проектирането на съвременните разкопки, но не могат да заместят стратиграфски верифицирани данни.
Систематичните проучвания на обекта започват през 2011 г. по проект на НАИМ–БАН. Ръководител на теренния екип за целия период е доц. д-р Бони Петрунова, чиито ежегодни доклади в АОР документират поетапното разкриване на архитектурните структури. Проучванията са финансирани съвместно от Министерството на културата на Република България и частично от общински фондове. В отделни сезони към екипа се присъединяват специалисти по нумизматика и керамология, което придава необходимия интердисциплинарен характер на изследването. Хронологията на проучвателните кампании включва: разкриване на участък от северната крепостна стена и първи нумизматични находки през 2011 г.; проучване на портата, прилежащата кула и разширяване на разкопа през 2012 г.; разкриване на архитектурните останки на църквата „Св. Пророк Илия" и начало на стратиграфската документация през 2013 г.; изследване на притвора и некропола около храма през 2014 г.; разкриване на южната крепостна стена и детайлен нумизматичен анализ през 2015 г.; финализиране на теренната работа и синтезиране на резултатите през 2016 г.
3. Методология
Теренните проучвания са проведени съгласно стандартите на НАИМ–БАН за археологически разкопки. Прилаган е методът на хоризонталните пластове с документация на стратиграфските единици по система от описателни карточки и чертежи в мащаб 1:20 и 1:50. Всеки разкопъчен квадрат е фотографиран в зенитален ракурс след завършване на всеки пласт. Находките са регистрирани с координати посредством тотална станция и GPS приемник (GNSS), осигуряващ субметрова точност.
Стратиграфският анализ на обекта разграничава четири основни пласта: Пласт I (повърхностен) със съвременни нарушения и преотложени материали; Пласт II (основен средновековен), представляващ компактен строителен хоризонт с находки от XIV–XV в. in situ; Пласт III (по-ранен) с единични находки от XII–XIII в., индикиращ по-ранна строителна дейност; Пласт IV (стерилен), съставен от скален масив и жълто-кафява пръст.
Взетите проби от хоросан и строителна керамика са подложени на петрографски и рентгенодифракционен анализ (XRD) в лабораторията на Геологическия институт към БАН за установяване на минералния състав, като резултатите потвърждават употребата на варов хоросан с добавки на трошен тухлен материал. Нумизматичните находки са определени и датирани по сравнителна методология с каталозите на средновековните български монети (Йорданов 2009). Архитектурните останки са заснети чрез фотограметрия по метода „структура от движение" (SfM), а получените данни са интегрирани в ГИС, съчетана с данни от цифровия модел на терена.
4. Основни резултати
Проучванията разкриват добре запазена крепостна система, адаптирана към стръмния скалист релеф. Крепостните стени са изградени предимно в смесена зидария с редуване на каменни блокове и хоросан, с включени тухлени редове в отделни участъци. Измерените дебелини варират между 1,50 и 2,30 м в различните участъци на стената, което отговаря на средните стойности за крепостното строителство от XIV в. в България (Рабовянов 2015: 112–118). Установени са следи от поне два строителни периода в зидарията – по-ранна фаза с по-голям дял на ломен камък на сухо и по-късна фаза с обилно използване на варов хоросан.
Портата е фланкирана от правоъгълна кула с вътрешни размери приблизително 4,50 × 5,20 м. Прагът е изграден от масивни каменни блокове, частично запазени in situ. Разкрити са следи от дървена конструкция (въглени и метални скоби) в основата на кулата, интерпретирани като остатъци от портален мост или подемен механизъм.
Разкритите архитектурни останки на църквата показва еднокорабна сграда с правоъгълен план, ориентирана по оста изток–запад. Вътрешните размери на наоса са приблизително 8,40 × 5,10 м. В западната стена е съхранен притворът с вход откъм запад, а абсидата е полукръгла, с диаметър около 2,20 м. Липсата на апсидна ниша от северната и южната страна потвърждава еднокорабния характер на сградата. Зидарството на църквата е изпълнено от ломен камък и варов хоросан, с характеристики, аналогични на крепостните стени в Пласт II. В интериора на наоса са открити следи от мазилка с червена и тъмночервена боя, интерпретирани като остатъци от стенописна украса. Прецизното датиране на стенописния слой изисква допълнителни лабораторни изследвания, тъй като визуалният анализ не е достатъчен за разграничаване между средновековни и поствизантийски живописни традиции.
В пространството около и в рамките на притвора са разкрити единадесет гроба, ориентирани в посока изток–запад. Гробовете са без погребален инвентар или с оскъден такъв – единични железни обеци и стъклени мъниста. Антропологичният анализ на скелетния материал е в процес на обработка. Характерът и позицията на погребенията – в непосредствена близост до западния вход на храма – съответстват на практиката за погребване ad sanctos (в близост до светите останки), засвидетелствана широко в средновековна България.
Нумизматичните находки представляват най-значимия хронологически индикатор за датирането на обекта. Откритите монети включват дванадесет медни монети на цар Иван Александър (1331–1371), открити в Пласт II в различни участъци на крепостната площадка; седем медни монети на цар Иван Шишман (1371–1395), концентрирани главно около портата и в интериора на кулата; както и три монети с лоша съхраненост, неопределяеми точно, но с типология от XIV в. Разпределението на монетите по стратиграфски пластове потвърждава, че основният строителен хоризонт на крепостта съответства на втората половина на XIV в. – период на активна военна активност и укрепителна дейност в западните български земи в условията на нарастващата османска експанзия (Йорданов 2009: 87–93).
Керамичният материал от Пласт II включва фрагменти от характерните за XIV–XV в. сиво-черни паници и купи с процепна украса, както и единични фрагменти от глазирана трапезна керамика. Технологичните характеристики на керамиката – начин на формуване, дебелина на стените, вид на примесите – съответстват на регионалната производствена традиция, позната от сравнителни изследвания на обекти в Западна България.
5. Анализ и интерпретация
Стратиграфските наблюдения, съчетани с нумизматичните данни, позволяват да се разграничат поне две основни строителни фази. Първата фаза може да бъде отнесена условно към XII–XIII в. въз основа на единичните находки от Пласт III, но тя остава слабо документирана и е предмет на бъдещи проучвания. Втората и по-добре документирана фаза обхваща периода от третата четвърт на XIV в. до края на столетието – хронологически хоризонт, потвърден от монетите на Иван Александър и Иван Шишман. Именно в тази фаза крепостта достига своя максимален обем и очевидно изпълнява активна отбранителна функция.
Крепостта Кокалянски Урвич изпълнява типичната функция на проходна крепост – контрол и охрана на комуникационния коридор на р. Искър. Нейното местоположение не предполага разширена гарнизонна функция, а по-скоро точков контрол върху прохода с малък постоянен гарнизон. Откритите в кулата следи от метални предмети (гвоздеи, скоби) и въглен индиктират изгаряне на дървена конструкция, което може да се свърже с насилствено разрушаване на крепостта.
Особен изследователски интерес представлява въпросът за продължителността на живота на обекта след запустяването на военната функция. Установено е, че манастирската църква „Св. Пророк Илия" продължава да функционира като религиозен обект и след периода на интензивно военно използване на крепостта. Некрополът около западния вход на църквата съдържа погребения, чиято керамика и обеци могат да бъдат отнесени към XV–XVI в. Това свидетелства, че религиозният живот на обекта не е прекъснат едновременно с военното запустяване на крепостта – типична характеристика на обекти с дуалистична функция в средновековна България.
6. Сравнителен анализ
Сравнението с крепостта Перник (Рашев 2008: 98–105) разкрива аналогии в техниката на зидане – смесена зидария с редуване на каменни и тухлени редове, характерна за периода XII–XIV в. в западнобългарските земи. При крепостта Туида (Сливен) (Тотев 2004: 55–62) се наблюдава сходна конструктивна логика при кулите, фланкиращи портата, макар мащабите да са значително по-големи. Крепостта Хисарлъка при Кюстендил предоставя директен аналог по отношение на позиционирането в скалист релеф и контрола на речен проход.
Архитектурният тип на църквата „Св. Пророк Илия" – еднокорабна сграда с притвор и полукръгла апсида – е широко разпространен в средновековна България от XII до XV в. Директни паралели се намират при малките манастирски и крепостни църкви от Търновско и Видинско. Лиляна Дончева-Петкова (1988: 112–125) документира аналогични планови решения при редица еднокорабни храмове от XIV в., изградени в периферни укрепени обекти, което потвърждава принадлежността на Урвич към установена архитектурна традиция.
Съчетанието от монети на Иван Александър и Иван Шишман е характерно за редица средновековни обекти в Западна България от втората половина на XIV в. Анализът на нумизматичния материал от Кокалянски Урвич в контекста на каталога на Йорданов (2009) потвърждава, че крепостта е активно използвана в десетилетията непосредствено преди и по времето на османското завладяване на региона.
7. Специфики и научен контекст
Сред специфичните характеристики на Кокалянски Урвич като обект на археологическо изследване трябва да бъдат откроени четири основни аспекта. Първо, отчита се относително доброто запазване на архитектурната субстанция въпреки вековното изоставяне – пряк резултат от здравата скална подложка и отдалечеността на обекта от големи населени места, което е ограничило вторичната употреба на строителния материал. Второ, налице е ясно документирана стратиграфска последователност, позволяваща надеждно разграничаване на строителните фази без значителни нарушения от по-късни дейности. Трето, наблюдава се висока концентрация на нумизматични находки около портата и кулата, което може да се интерпретира като свидетелство за интензивна активност в тези зони непосредствено преди запустяването на обекта. Четвърто, изследванията доказват устойчивостта на религиозната функция на обекта, надживяла военното му предназначение – феномен с документирани паралели в Западна и Централна България, но досега недостатъчно изследван за района на Искърския пролом.
8. Интегративен научен дискурс
Разгледани в съвкупност, резултатите от проучванията на крепостта Кокалянски Урвич илюстрират механизма на функционалната трансформация на средновековните укрепени обекти в условията на политическа нестабилност. Стратиграфски документираното съчетание от военна архитектура и религиозна сграда не е случайно наслагване, а отразява целенасочена политика на укрепване на пространствата с двойна функция – отбранителна и духовна. Подобна практика е добре позната от Търновско и Видинско, но е сравнително слабо документирана за района на Искърския пролом преди настоящите проучвания.
Нумизматичните данни поставят разцвета на крепостта в хронологическа рамка, съвпадаща с управлението на последните двама Шишманови царе – период на интензивно военно строителство в западните покрайнини на царството в отговор на нарастващия османски натиск. Съчетанието от стратегически избрана позиция, добре изградена фортификационна система и наличие на постоянен религиозен обект очертава Кокалянски Урвич като типичен представител на малките гранични крепости от края на XIV в., чиято роля в системата за отбрана на прохода е очевидна, макар мащабите да са по-ограничени в сравнение с главните крепостни центрове на царството.
Данните от настоящото проучване съответстват на по-широката тенденция, наблюдавана в средновековната балканска археология – продължителното функциониране на религиозните обекти след военното запустяване на укрепленията свидетелства за различна инерционност на двата типа функции и за различна роля на двата типа пространства в локалната памет и идентичност.
9. Заключение
Систематичните археологически проучвания на крепостта Кокалянски Урвич и манастирската църква „Св. Пророк Илия" в периода 2011–2016 г. предоставиха надеждна изследователска база за отговор на поставения изследователски въпрос. Установено е, че основният строителен хоризонт на крепостта може да бъде датиран към втората половина на XIV в. въз основа на нумизматичните находки от монети на Иван Александър и Иван Шишман. Архитектурните останки на еднокорабната църква с притвор принадлежат към същия хоризонт и свидетелстват за паралелното изграждане на военна и религиозна функция в рамките на единен ансамбъл.
Трансформацията на пространството след военното запустяване на крепостта – запазване и продължаване на религиозния живот около църквата – е документирана стратиграфски и антропологически чрез некропола при западния вход на храма. Тя отразява универсален механизъм, при който сакралното пространство надживява военното в условията на политически промени.
Сравнителният анализ с Перник, Туида и Хисарлъка потвърждава, че Кокалянски Урвич се вписва в регионалната традиция на средновековното крепостно строителство в Западна България, без да се откроява с изключителни параметри, но представлявайки ценен документален обект за историята на Искърския пролом.
Бъдещите проучвания следва да се насочат към: изясняване на по-ранната строителна фаза (XII–XIII в.); прецизно датиране на стенописната украса в църквата посредством лабораторни анализи; завършване на антропологичния анализ на скелетния материал от некропола; и разширяване на ГИС модела с данни от въздушна фотография и LIDAR сканиране на прилежащия терен.
10. Използвани източници и институционална база
I. Институционална база
- Национален археологически институт с музей – БАН (НАИМ–БАН), София
- Геологически институт „Страшимир Димитров" – БАН, София
- Исторически факултет, Софийски университет „Св. Климент Охридски"
- Регионален исторически музей – София
II. Дигитални платформи
- Национален регистър на недвижимите културни ценности – Министерство на културата на Република България (culture.government.bg)
- Дигитална библиотека на БАН (bas.bg)
III. Библиография
- Дончева-Петкова, Л. 1988. Средновековни църкви от Тракия и Мизия (IX–XIV в.). София: Издателство на БАН.
- Йорданов, И. 2009. Корпус на средновековните български печати. Том 2. Велико Търново: Faber.
- Овчаров, Н. 2001. Средновековните крепости по поречието на р. Искър. В: Годишник на Департамент „Археология", НБУ, т. 1. София: НБУ, 34–42.
- Петрунова, Б. 2012. Кокалянски Урвич – предварителни резултати от проучванията. В: Археологически открития и разкопки 2011. София: НАИМ–БАН, 267–270.
- Petrunova, B. 2013. Резултати от проучванията на крепостта Кокалянски Урвич (2012 г.). В: Археологически открития и разкопки 2012. София: НАИМ–БАН, 284–287.
- Петрунова, Б. 2014. Нови данни за фортификационната система на Кокалянски Урвич. В: Археологически открития и разкопки 2013. София: НАИМ–БАН, 291–294.
- Петрунова, Б. 2016. Кокалянски Урвич – обобщени резултати (2011–2015 г.). В: Археологически открития и разкопки 2015. София: НАИМ–БАН, 312–317.
- Рашев, Р. 2008. Българската езическа култура VII–IX в.. София: Класика и Стил.
- Тотев, Б. 2004. Крепостта Туида – нови проучвания. В: Известия на Регионален исторически музей – Сливен, т. 3. Сливен: РИМ Сливен, 50–65.
Глава 2.2. Резултати от спасителните археологически проучвания по трасето на АМ „Струма“ (Лот 3.1 и 3.3) през 2017 г.: От късния неолит до Късната античност
Автор: Рада Евтимова
Дата: вторник, 14 април 2026 г.
Архитектура, керамични комплекси и нумизматични данни от обектите Дамяница и Покровник
1. Увод и географски контекст
Долината на река Струма (античният Стримон) функционира като стратегически комуникационен канал, свързващ Егейското крайбрежие с вътрешността на Балканите. Изграждането на Лот 3.1 and 3.3 от АМ „Струма“ през 2017 г. инициира мащабни спасителни кампании в зони с висока археологическа плътност. Регионът се отличава с продължителен селищен континуитет, обусловен от благоприятните екологични условия и геостратегическото положение по протежение на Via Strymon.
2. История на проучванията
Кампанията през 2017 г. е координирана от Националния археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН). Обект Дамяница (Лот 3.3) е проучен под научното ръководство на Малгожата Грьобска-Кулова (Małgorzata Grębska-Kulowa) и Илия Кулов. Античният комплекс при с. Покровник (Лот 3.1) в м. Ширините е изследван от екип с ръководител доц. д-р Здравко Димитров. Резултатите са официално публикувани в годишния том на „Археологически открития и разкопки през 2017 г.“ (София, 2018).
3. Методология
В рамките на проучванията е приложен интегриран подход, включващ хоризонтална стратиграфия и прецизно цифрово документиране чрез структура от движение (SfM) и Географски информационни системи (GIS). Нумизматичният анализ на монетния поток от III–VI в. сл. Хр. позволява точно датиране на фазите на обитаване в Покровник. При праисторическия комплекс Дамяница са извършени археометрични изследвания на керамичните ансамбли, включително сравнения с обекти в Беломорието, за установяване на технологичните характеристики на производството.
4. Основни резултати: Дамяница и Покровник
4.1. Дамяница (Лот 3.3)
Регистрирана е сложна селищна структура, обхващаща периода от късния неолит до финалния халколит (края на VI – началото на IV хил. пр. Хр.). Разкрити са над 40 наземни жилищни структури с глинобитни конструкции. Керамичният комплекс е изключително богат, представен от рисувана керамика с преки паралели в стила Акропотамос и Крионери.
4.2. Покровник (Лот 3.1)
Документирани са останки от селище от римската императорска епоха и Късната античност в м. Ширините. Архитектурните структури включват villa rustica, баня и раннохристиянски култови/обществени структури. Значими находки са бронзов административен печат от IV в. и зооморфен бронзов връх на вотивна пръчица с форма на птица (IV–V в.).
5. Анализ и interpretation
Обектът Дамяница се дефинира като водещ производствен и стопански център с близо 1500 години континуитет. Античният комплекс при Покровник изпълнява функциите на административен и логистичен възел по Струмския път. Присъствието на административен печат потвърждава официалния статут на обекта в рамките на провинциалната администрация на Ранна Византия.
6. Сравнителен анализ
Керамичните форми от Дамяница намират преки паралели в обектите Българчево и Илинденци. Архитектурните решения при Покровник, реализирани в техника opus mixtum, отразяват строителните традиции на големите центрове като Пауталия и Никополис ад Нестум, адаптирани към локалния икономически контекст.
7. Специфики и научен контекст
Обектите се отличават с висока научна стойност поради мащаба на проучване, надхвърлящ 80 дка за Дамяница. Важна специфика е нумизматичният материал от III–VI в., който документира стопанската стабилност на региона дори в периоди на политическа нестабилност на Балканите.
8. Интегративен научен дискурс
Резултатите от кампания 2017 г. доказват ролята на Средна Струма като културен мост между континентална Европа и Егейския басейн. Използването на антични итинерарии, включително Пойтингеровата карта (Tabula Peutingeriana), спомага за прецизното ситуиране на Покровник в мрежата от пътни станции по долината.
9. Заключение
Спасителните археологически проучвания на Дамяница и Покровник през 2017 г. са сред най-мащабните и научно значими в региона на Югозападна България. Анализираните данни потвърждават необходимостта от системна изворова проверка и прецизна интерпретация на сложните стратиграфски контексти по трасето на АМ „Струма“, осигурявайки солидна база за бъдещи научни реконструкции.
10. Използвани източници и библиография
I. Институционална база
- Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН).
- Регионален исторически музей – Благоевград (РИМ-Благоевград).
II. Дигитални платформи
- publications.naim.bg
III. Библиография
- Димитров, Здр. (2018). Спасителни проучвания на антично селище край с. Покровник (Лот 3.1). – В: Археологически открития и разкопки през 2017 г. София: НАИМ-БАН, 343–345.
- Грьобска-Кулова, М., И. Кулов. (2007). Prehistorical Sites in the Middle Struma River Valley. – In: Todorova, H., M. Stefanovich, G. Ivanov (eds.). The Struma/Strymon River Valley in Prehistory. Sofia.
- Грьобска-Кулова, М., И. Кулов. (2018). Спасителни археологически проучвания на праисторическото селище Дамяница. – В: Археологически открития и разкопки през 2017 г. София: НАИМ-БАН, 58–61.
- Попов, Хр. (ред.). (2018). Българска археология 2017. Каталог към XI национална археологическа изложба. София: НАИМ-БАН.
- Попов, Хр. (ред.). (2018). Археологически открития и разкопки през 2017 г. София: НАИМ-БАН.
- Vandeva, G. (2025). Late Neolithic and Early Chalcolithic lids from Damyanitsa, southwestern Bulgaria. – Documenta Praehistorica, 52, 392–428.
Глава 2.3. Археологически проучвания на Църква №23 на Трапезица: Резултати от кампании 2018–2024 г.
Автор: Рада Евтимова
Дата: събота, 21 март 2026 г.
Архитектура, стенописна украса и некропол на новоразкрит средновековен храм в западната зона на столичната крепост Трапезица
1. Увод
Крепостта Трапезица е втората укрепена цитадела на средновековния Търновград (дн. Велико Търново) и заема хълм на десния бряг на р. Янтра, североизточно от Царевец. Естественият релеф — стръмни скали, обградени от три страни от реката — превръща хълма в стратегически и административен обект в рамките на столицата на Второто българско царство (XII–XIV в.). Историческите извори не дават точна дата на основаването на крепостта. Въз основа на стратиграфски наблюдения проучванията в Северния сектор сочат строителна активност в XIII в., а М. Робов датира части от Източната крепостна стена в 80-те години на XII в.
Крепостта разполага с четири входа. Главният е на южната страна, свързан с Царевец чрез мост над р. Янтра срещу църквата „Св. 40 мъченици". Към него е водел каменен път, изсечен в скалата. При разкопките от 1884 и 1900 г. са разкрити основите на 17 средновековни църкви. Проучванията от последните петнадесет години добавиха пет нови храма — №№19, 20, 21, 22 и 23 — потвърждавайки гъстото застрояване на хълма с енорийски и квартални черкви. Многобройните украсени храмове свидетелстват за присъствие на боляри и висши духовници в крепостта.
Основните научноизследователски търсения са насочени към изясняване на въпроса доколко Църква №23, позиционирана непосредствено до Западната крепостна стена, е изпълнявала функцията на квартален енорийски храм и каква е научната стойност на откритите находки за реконструкцията на столичния живот през XIII–XIV в.
2. History на проучванията
Системното изследване на хълма Трапезица има дълга история. Първите разкопки датират от 1884 г., при които са открити основите на 17 черкви, а намерените предмети — кръстове, огърлици, монети, пръстени, обеци — не са обнародвани своевременно в специализираната литература. Разкопките от 1900 г. допълват данните, без обаче да въведат системна научна документация.
Особено интензивен период на проучване е свързан с националните чествания „България 1300" (1974–1981) и „Търновград 800" (1981–1985). В края на 2006 г. по инициатива на НАИМ-БАН е разработена 30-годишна дългосрочна програма за проучване на хълма, одобрена от Министерството на културата и Министерски съвет. В рамките на тази програма от 2007 г. работят три екипа: проф. д-р Константин Тотев (Северен сектор), доц. д-р Деян Рабовянов (Южен сектор) и доц. д-р Мирко Робов (Източен сектор).
Църква №23 е разкрита в края на септември 2018 г. при проучване на участък от около 40 м по Западната крепостна стена. Проф. Тотев и екипът му попадат последователно на гробове, стенописни фрагменти и основи на сграда. Теренните кампании продължават интензивно в периода 2019–2024 г. Научен материален синтез на резултатите от целия проучвателски период се съдържа в академичния сборник „Средновековният град Трапезица в светлината на новите археологически проучвания (2007–2022)“, издаден през февруари 2026 г.
3. Методология
Проучванията на Църква №23 прилагат интегриран теренен и лабораторен подход, съответстващ на съвременните стандарти в археологическата наука. Теренната работа включва детайлен стратиграфски анализ, графично и цифрово документиране на архитектурните останки, както и систематично каталогизиране на движимите находки. Около 16 000 стенописни фрагмента са извадени в хода на разкопките и предадени за консервация и лабораторна реставрация под ръководството на доц. д-р Диана Тотева.
Нумизматичният анализ на монетния поток позволява прецизиране на хронологията на обекта. Откритите златни перпери от времето на никейския император Йоан III Дука Ватаци дават сигурен terminus post quem за формирането на некропола. Реставрационната работа върху стенописите следва принципа на поетапно сглобяване по метода на астилозата, като е установено, че мазилковият грунд на живописта съдържа минимални пясъчни примеси, което е спомогнало за доброто им съхранение. Епиграфските методи са приложени при дешифрирането и интерпретацията на кирилския надпис върху олтарната маса.
4. Основни резултати
4.1. Архитектура
Църква №23 е еднокорабна сграда с ориентировъчна дължина 10 м и широчина между 4 и 5 м, в която ясно се разграничават пространствата на наоса и притвора. Конструктивно храмът е долепен непосредствено до вътрешното лице на Западната крепостна стена — градоустройствена особеност, уникална за хълма Трапезица, чийто единствен паралел в столичния контекст до момента е Църква №10 на Царевец. Местоположението на постройката подкрепя тезата за съществуването на плътно застроен жилищен квартал в тази зона.
4.2. Стенописна украса
Художественото оформление на храма се определя като изключителен образец на средновековната монументална живопис от епохата на Палеологовия ренесанс. Стилистичните белези — издължени пропорции на фигурите и динамика на образите — датират стенописите в първите десетилетия на XIV в. На основата на откритите фрагменти са идентифицирани и частично реставрирани следните сцени и образи:
- „Успение Богородично“ — разположена канонично във втория регистър на западната стена на наоса, с ясно разграничими фигури на Богородица и Исус Христос;
- „Сретение Господне“ — втора основна празнична композиция с висока степен на възстановени детайли;
- Христос Пантократор — фрагмент от централно изображение, запазил част от лика и нимба;
- Архиерейски чин — разположени в олтарната апсида фигури на църковни отци в цял ръст или до раменете, изобразени в богослужебен ход със свитъци в ръце.
Анализираният материал позволява сигурно документиране на общо 7 празнични сцени, като художествените качества на фреските по редица показатели надминават тези в църкви №2 и №13.
4.3. Олтарно пространство и реликвиарни находки
В апсидното пространство, непосредствено зад стълба на олтарната трапеза, е разкрита прецизно изградена хомогенна камера, запечатана с хидравличен хоросан. В нея е открит златен кръст-енколпион (реликвиар), съдържащ частица от Светия кръст. Предметът има следните технически параметри: тегло 75 г, височина 11 см, широчина 5,5 см и дебелина около 1 см. Състои се от две подвижни крила с шарнирно закрепване, като горната халка е декорирана с техника „ниело“ и гравирани геометрични мотиви.
Артефактът е с изключителна научна стойност, тъй като представлява единственият изцяло златен кръст-енколпион от този тип, фиксиран в археологически контекст. Находката се датира във втората половина на XII – началото на XIII в. и се определя като византийска изработка, явяваща се първообраз за т.нар. „руски енколпиони“. Върху камъка на олтарната маса е открит и врязан кирилски надпис „Цар на Славата“, явяващ се литургична препратка към Псалом 23. Допълнително при проучванията в олтара са намерени бронзов нагръден кръст и железен хоругвен кръст.
4.4. Некропол
Около северната стена на храма е проучен секторен некропол, съдържащ около 20 гробни съоръжения, сред които антропологично са идентифицирани останки на 7 деца и 6 жени. Погребалният инвентар носи белезите на градската материална култура. Намерена е специализирана метална щипка за гасене на свещи, както и византийска перпера (17-каратово злато) от епохата на династията на Ласкаридите (Йоан III Дука Ватаци), което потвърждава по-високия социален статус на погребаните индивиди.
5. Анализ и интерпретация
Архитектурният план и застрояването на Църква №23 дават сериозни основания тя да бъде интерпретирана като енорийска черква, обслужвала обособен градски квартал. Разкритите в съседство останки от производствена структура (вероятно стъкларско ателие) и значителното количество монетно обращение (около 200 единици) сочат, че прилежащата територия е била населена със занаятчии и търговци. Интегрирането на стенописната програма с развити сцени като „Успение Богородично“ и архиерейската процесия в апсидата доказва, че макар и квартален, храмът е получил високохудожествено оформление, съответстващо на столичните канони на Търновската художествена школа.
Полагането на златния енколпион в олтарната основа отразява стриктното спазване на решенията на Седмия вселенски събор за задължително вграждане на реликви при освещаването на нови храмове. Епиграфският паметник „Цар на Славата“ допълва литургичния контекст на пространството, подчертавайки писмената традиция в религиозния живот на градското население. Погребенията в некропола, извършени според християнския канон и придружени от ценни нумизматични паметници, потвърждават икономическите възможности на средната класа в столичния център.
6. Сравнителен анализ
Типологията на еднокорабните църкви с притвор, издигнати в близост до отбранителни съоръжения, намира преки аналози в средновековната балканска архитектура. Освен споменатата Църква №10 на Царевец, подобно планиране се наблюдава в по-късните палеологови квартални храмове в Константинопол, описани в класическите изследвания на А. Ван Милинген. В границите на Трапезица най-близки конструктивни сходства се откриват при проучването на Църква №2.
По отношение на реликвиара, докато масовите находки на енколпиони на Балканите и в Киевска Рус са от медни сплави, а сребърните екземпляри (като тези в колекцията в Женева) са единични, златният кръст от Църква №23 остава уникален за средновековната християнска археология. Стилистиката на фреските се родее директно с върховите постижения на епохата — стенописите в Боянската църква (1259 г.) и охридските храмове „Св. Климент“ и „Св. Богородица Перивлепта“, което потвърждава принадлежността на Търновското ателие към водещите художествени потоци на византийския свят.
7. Специфики и научен контекст
Научната новост при проучването на Църква №23 се определя от три основни фактора. На първо място, това е специфичното архитектурно долепяне до куртината на крепостта, което изяснява градоустройствените процеси на Трапезица. На второ място, откриването на златния реликвиар променя съществуващите представи за разпространението и йерархията на луксозната църковна утвар. На трето място, обемът и състоянието на мазилковите парчета позволяват цялостна възстановка на изгубени композиции от търновската живопис от началото на XIV в., извеждайки паметника сред най-значимите художествени комплекси в Югоизточна Европа.
8. Интегративен научен дискурс
Резултатите от проучванията на обекта позволяват по-научно и цялостно ситуиране на Трапезица в общата структура на Търновград. Наличието на богато украсен храм в съчетание със занаятчийски съоръжения отхвърля старата теза за Трапезица като чисто военизиран лагер или изолирано болярско предградие. Напротив, градската тъкан тук показва развита социална структура, където елитната култура (златни реликвиари, палеологова живопис) функционира съвместно с производствения занаятчийски живот и ежедневното монетно обращение, поддържано от търговски контакти с Византия.
9. Заключение
Проучванията на Църква №23 на Трапезица (кампании 2018–2024 г.) под ръководството на проф. д-р К. Тотев и доц. д-р Д. Тотева обогатяват съществено представите за материалната и духовната култура на Второто българско царство. Храмът се дефинира като важен енорийски център със забележителна архитектура, уникални реликвиарни находки и стенописи, притежаващи висока художествена стойност. Тези данни дават категоричен положителен отговор на изследователския въпрос относно активния и комплексен характер на градския живот в западния сектор на цитаделата.
Перспективите пред проучването са свързани с окончателната лабораторна консервация на стенописните сцени, антропологичния анализ на останките от некропола и подготовката на самостоятелна монография. Значението на обекта за културно-историческото наследство е потвърдено и чрез целевото държавно финансиране в размер на 120 000 евро, отпуснато за АМР „Трапезица“ в началото на 2026 г.
10. Използвани източници и библиография
I. Институционална база
- Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН), Филиал Велико Търново.
- Регионален исторически музей – Велико Търново (РИМ–ВТ), Отдел „Християнско изкуство".
- Архитектурно-музеен резерват „Трапезица", Велико Търново.
II. Дигитални платформи
- naim.bg — Официален портал на НАИМ-БАН.
- dobrotoliubie.com — Публикации за християнска археология.
- desant.net — Журналистически отразявания на реставрационните дейности.
- bta.bg — Българска телеграфна агенция (информация за държавно финансиране).
III. Библиография
- Дерменджиев, Е. (2011). Северна кула и Северна порта. – В: Археологически проучвания на средновековния град Трапезица. Сектор Север. Том 1. Велико Търново: Фабер, 17–116.
- Дойчев, П. (2026). История на проучванията на средновековния град Трапезица. – В: Средновековният град Трапезица в светлината на новите археологически проучвания (2007–2022). Велико Търново: Фабер.
- Михайлов, С. (2026). Монетното обръщение на Трапезица (XIII–XV в.). – В: Средновековният град Трапезица в светлината на новите археологически проучвания (2007–2022). Велико Търново: Фабер.
- Рабовянов, Д. (2015). Археологически проучвания в Южния сектор на Трапезица. Том 1. Велико Търново.
- Рабовянов, Д. (2017). Крепостта Трапезица в развитието на Търновград като столица. – Годишник на Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий", Год. I (XXXIII), 471–480.
- Робов, М. (2011). Източната крепостна стена на Трапезица. – В: Археологически проучвания на средновековния град Трапезица. Сектор Север. Том 1. Велико Търново: Фабер, 403–413.
- Сенгалевич, Г. (2026). Епиграфското наследство на Трапезица. – В: Средновековният град Трапезица в светлината на новите археологически проучвания (2007–2022). Велико Търново: Фабер.
- Тодоров, Н. (2017). Към въпроса за периодизацията на крепостното строителство на Трапезица. – Годишник на Историческия факултет на ВТУ, Год. I (XXXIII), 471–480.
- Тотев, К. (2012). Археологически проучвания на средновековния град Трапезица – Северна часть (2007–2010). – В: Българското средновековие: общество, власт, история. Сборник в чест на проф. д-р Миляна Каймаканова. София, 573–591.
- Тотев, К. (2017). Статия за Северния сектор. – Годишник на Историческия факултет на ВТУ, Год. I (XXXIII), 95–102.
- Тотев, К. (2021). Златният кръст-реликварий от Трапезица. Велико Търново: Фабер.
- Тотев, К., Д. Косева, Е. Дерменджиев, П. Караилиев. (2011). Археологически проучвания на средновековния град Трапезица. Сектор Север. Том 1. Велико Търново: Фабер.
- Тотев, К., Д. Тотева. (2019–2022). Археологически проучвания на обект „Църква №23" на Трапезица. – В: Археологически открития и разкопки (АОР) за години 2018, 2019, 2020 и 2021. София: НАИМ-БАН.
- Тотева, Д. (2026). Стенописната украса на новоразкритите черкви на Трапезица. – В: Средновековният град Трапезица в светлината на новите археологически проучвания (2007–2022). Велико Търново: Фабер.
Глава 2.4. Архитектурни особености на баптистерия в сакралния комплекс на Мисионис според последните разкопки
Автор: Рада Евтимова
Дата: неделя, 15 февруари 2026 г.
Разкритите архитектурни особености на баптистерия в сакралния комплекс Мисионис предлагат нов прочит на сакралното строителство в провинция Moesia Secunda. Стратиграфските наблюдения, направени по време на археологическите кампании (2018–2019 г.) под ръководството на А. Конаклиев, дефинират обекта като органична часть от представителната резиденция. Хронологическият обхват на комплекса (V–VI в.) е прецизиран чрез анализ на строителните хоризонти и синхронните им нумизматични находки. Провeдената през 2019 г. консервация осигурява възможност за прецизен планиметричен анализ на баптистерия, разкривайки неговата функционална обвързаност с литургичното ядро на комплекса. Изследванията неоспоримо доказват, че планирането на комплекса е извършено като единно функционално цяло, демонстриращо директна пространствена синергия между баптистерия и представителния корпус посредством монументално стълбище. Въпреки археологическите индикации за мащаба на обекта, неговият официален административен статус остава обект на научна дискусия поради липсата на Мисионис в епархийските списъци от V–VII в.
Въведение в сакралния комплекс Мисионис: Административен статус и сакрална топография на представителния ансамбъл
Мисионис (Moesia Secunda) заема ключово място в ранновизантийската урбанистична мрежа като стратегически възел в прохода Боаза. Археологическият контекст на представителната резиденция разкрива висок капацитет на градско планиране, при който баптистерият (baptisterium) е интегриран като функционално ядро на литургичния ансамбъл. Тезата за високия административен ранг на града се подкрепя от монументалния характер на сакралната архитектура, пряко кореспондираща с имперската строителна програма в провинцията. Въпреки археологическата монументалност, липсата на града в оцелелите епархийски списъци провокира дебат в съвременната медиевистика относно неговия официален ранг.
Стратиграфските изследвания от последните сезони (2018–2024 г.) потвърждават, че баптистерият е неделима част от представителния жилищен комплекс. Височината на запазената куртина, достигаща до 4 метра, осигурява ясна вертикална стратиграфия, която неоспоримо потвърждава Юстиниановия хоризонт на обитаване. Хронологическият обхват на функциониране на съоръжението (V–VI в.) е допълнително прецизиран чрез анализ на синхронни нумизматични находки, включително бронзови фолиси от епохата на императорите Анастасий I (491–518 г.) и Юстиниан I (527–565 г.), открити в пластовете над подовото ниво. Архитектурните му параметри отразяват специфичната за Юстиниановата епоха мисионерска стратегия в пограничните зони на империята.
История на проучванията
Системното археологическо изследване на Мисионис, инициирано през 60-те години на ХХ в. под ръководството на проф. Д. Овчаров, поставя акцент върху фортификационната система и базиликалните комплекси като структуроопределящи елементи. Качествена промяна в интерпретацията на обекта настъпва в кампания 2018 г. под ръководството на А. Конаклиев, когато чрез цялостна дегазация и детайлно стратиграфско заснемане е идентифициран баптистерият в рамките на представителната резиденция. Динамиката в терминологичното определяне на обектите отразява развитието на методиката и натрупването на нови сравнителни данни.
Този етап е ключов, тъй като дефинира функционалната синергия между административната и литургичната зона на града. Проучванията в северния сектор разкриват, че сакралното ядро е било интегрирано в общата градоустройствена схема още при мащабната реорганизация на цитаделата през VI в. Резултатите от периода 2020–2024 г. надграждат тези данни, изяснявайки планиметричната връзка между цитаделата и сакралното ядро, като високата степен на запазеност на архитектурните структури позволява прецизна възстановка на градоустройствената йерархия.
Архитектурни особености на баптистерия
Архитектурното решение на баптистерия в Мисионис отразява високите стандарти на раннохристиянската планиметрична традиция. В центъра на общата композиция е ситуирана монументална писцина (2,20 × 2,50 м), чиито размери и инженерно изпълнение служат за технологичен стандарт в региона. Писцината представлява забележителен модел за раннохристиянско хидротехническо строителство, при който работният обем е прецизно калибриран за провеждането на ритуала baptismus per immersionem (кръщение чрез потапяне). Директната комуникация чрез стълбищна система към северния анекс на базиликата подчертава литургичния континуитет между акта на пречистване и участието в евхаристията.
Планова схема и йерархия на достъпа
Разположението на комплекса в непосредствена близост до представителната резиденция дефинира баптистерия като обект с висок социален ранг. Плановата конфигурация включва фотиестерион (φωτιστήριον – помещение за подготовка на кръщаваните) и спомагателни пространства, които осигуряват плавен преход на катехумените (оглашените) към сакралното ядро. Тази пространствена обвързаност се реализира чрез прецизно проектиран преход от светската към литургичната зона, подчертаващ високия статус на резиденциалния ансамбъл. Тази архитектурна логика на „контролиран достъп“ е еталон за представителните структури в Moesia Secunda, където баптистерият служи за визуален и духовен мост между светската администрация и публичния култ. Въпреки археологическите индикации, дебатът за постоянния статус на комплекса продължава.
Технологични параметри и строителна специфика
Строителната техника, приложена при баптистерия в Мисионис, е пряко отражение на византийските инженерни стандарти от VI в. Писцината е изградена чрез прецизна тухлена зидария, при която използването на хидравличен хоросан (с примес от testa – счукана тухла) гарантира конструктивна устойчивост срещу водно налягане. Полагането на многослоен opus signinum (вид хидравличен разтвор от вар и счукана керамика) върху вътрешните повърхности завършва изолационния цикъл на съоръжението, подсилвайки неговата хидротехническа здравина. Вертикалният градеж в стил opus mixtum (с редуване на каменни редове и четириредни тухлени пояси) е характерен за официалната държавна архитектура от Юстиниановата епоха, осигурявайки едновременно декоративен ефект и висока сеизмична устойчивост.
Писцината и нейните характеристики
Писцината в Мисионис се дефинира чрез своите монументални параметри и конструктивна зрялост. Макар външният контур да заема площ от 2,20 × 2,50 м, интериорното пространство е ергономично редуцирано чрез масивна тухлена стълбищна система. Пространствената организация на басейна следва биполярна логика: десцензус (descensus – слизане) от запад и асцензус (ascensus – изкачване) на изток. Тази специфична ритуална ергономия не е просто утилитарен архитектурен елемент, а пространствена метафора на прехода от „стария“ към „новия“ човек, съобразена изцяло с църковните канони на VI в., символизираща прехода от катехуменат към пълноправно християнско членство.
Инженерни параметри и устойчивост на хидротехническото съоръжение
С работна дълбочина от 1,00 м, баптистерият е проектиран за baptismus per immersionem (кръщение чрез пълно потапяне), характерно за интензивния мисионерски период в провинция Moesia Secunda. Прилагането на многослоен хидрофобен разтвор (opus signinum), съхранен in situ (на оригиналното място на полагане), свидетелства за високата технологична култура през VI в. Съоръжението съчетава имперските изисквания за представителност с локалния функционален прагматизъм, превръщайки се в археологически еталон за региона.
Сравнителен анализ с други баптистерии
Сравнителното изследване на баптистерия в Мисионис спрямо синхронните му съоръжения в Одесос (дн. Варна) и Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, Великотърновско) дефинира неговия уникален планиметричен профил. За разлика от сложната геометрична морфология (тетраконхален или октагонален план), доминираща в крайморските големи центрове, Мисионис представя модел на „функционален прагматизъм", тясно обвързан с топографията на укрепения град. Правоъгълната конфигурация на писцината, интегрирана директно в обема на представителната резиденция, е диагностичен белег за урбанистичната еволюция през VI век. Този модел на функционална синергия между жилищна, административна и сакрална зона превръща комплекса в еталон за провинциалното градоустройство в Moesia Secunda, където литургичната компактност е приоритет. Тази архитектурна специфика подчертава прехода към по-концентрирани форми на църковно управление в граничните зони.
Хронология и литургичен контекст
Хронологическите граници на функциониране на баптистерия се дефинират в периода V–VI век, което кореспондира пряко с епохата на най-значим урбанистичен, демографски и стопански възход на Мисионис. Неговата монументална архитектурна концепция и органичната му планиметрична обвързаност с представителната резиденция не са изолирано явление, а представляват еманация на византийската държавна доктрина за консолидиране на църковните институции в граничните провинции на империята. Цялостният архитектурен ансамбъл успешно интегрира сакрална монументалност и представителна мощ, превръщайки се в първокласен теоретичен модел за изследване на ранновизантийското присъствие в Moesia Secunda.
Наличието на сакрално съоръжение (писцина) с подобни мащабни габарити е неоспорима индикация за интензивността на литургичния живот и ключовите мисионерски функции, които комплексът е изпълнявал. Тези функции са били насочени към цялостната социална, културна и религиозна интеграция на местното население в рамките на ранновизантийската християнска ойкумене (oikoumene – универсалната християнска общност). Архитектурният мащаб на баптистерия в Мисионис го утвърждава не просто като култово съоръжение, а като инструмент на имперската геополитическа „мека сила", превръщайки акта на кръщението в акт на политическа и духовна лоялност към Константинопол. Архитектурният мащаб свидетелства за наличието на стабилна църковна структура с висок ранг, независимо от дебатите за нейния административен статус.
Заключение
Резултатите от последните археологически кампании в сакралния център Мисионис дефинират баптистерия като изключителен паметник на раннохристиянската планиметрия. Интегрираният модел на сакралния комплекс, включващ монументалната писцина и директната ѝ връзка с представителното жилищно ядро, превръща обекта в диагностичен маркер за държавната мисионерска стратегия в провинция Moesia Secunda.
Въпреки динамичния характер на теренните проучвания, наличният обем данни утвърждава Мисионис не просто като регионален център, а като фундаментален еталон за изследване на ранновизантийските урбанистични трансформации в прехода към Късната античност (края на IV – средата на VII в.). Изследваният баптистерий остава безспорно доказателство за симбиозата между вяра и държавност по северната граница на империята. Корелацията между монументалните археологически свидетелства и наличната писмена традиция остава важен акцент за бъдещите интердисциплинарни проучвания на обекта.
Използвани източници и институционална база
I. Институционална база и архивни фондове
- Регионален исторически музей – Търговище (РИМ-Търговище): Основен архив за първична теренна документация, графични заснемания и инвентарни книги на находките от сектор „Епископска резиденция“ и „Баптистерий“.
- Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН): Научен архив и депозитар на годишните отчети на експедицията.
- Министерство на културата на Република България: Документация по проекти за консервация, реставрация и социализация на обект „Мисионис“ (2019–2024 г.).
II. Специализирани дигитални проекти и платформи
- Дигитален архив на АОР (Археологически открития и разкопки) — naim.bg (свободен достъп до научните отчети).
- Archaeology in Bulgaria — специализиран научен портал за мониторинг на археологически разкопки.
- Geo-spatial Mapping Misionis — фондове за геодезически и фотограметрични заснемания към РИМ-Търговище.
Библиография
- Атанасов, Г. (под печат). Раннохристиянските епархийски центрове в Moesia Secunda според писмената традиция на Notitiae Episcopatuum. София.
- Ivanov, S. (2024). Early Christian Baptisteries in Moesia Secunda: The Case of Misionis. – Journal of Ancient Chronicles, Vol. 12.
- Конаклиев, А. (2018). Археологически проучвания на обект „Мисионис“, гр. Търговище. – В: Археологически открития и разкопки през 2017 г. София: НАИМ-БАН, 317–319.
- Конаклиев, А. (2019). Археологически проучвания на обект „Мисионис“, гр. Търговище. – В: Археологически открития и разкопки през 2018 г. София: НАИМ-БАН, 319–322.
- Конаклиев, А. (2020). Археологическо проучване на късноантичния и средновековен град Мисионис. – В: Археологически открития и разкопки през 2019 г. София: НАИМ-БАН, 415–418.
- НАИМ-БАН. (2021). Годишен отчет за 2020 г. София: Издателство на БАН, 42–44.
- НАИМ-БАН. (2022). Годишен отчет за 2021 г. София: Издателство на БАН, 38–41.
- Овчаров, Д. (1982). Византийски и български крепости V-X век. София: БАН.
- Овчаров, N., А. Конаклиев, С. Иванов. (2024). Проучвания на епископската резиденция и укрепителната система на Мисионис. – В: Археологически открития и разкопки през 2023 г. София: НАИМ-БАН.
Глава 2.5. Архитектурни характеристики и стратиграфски анализ на северния сектор на кастела Алмус (Dacia Ripensis): Нови данни от археологическите проучвания на Дунавския лимес в България
Автор: Рада Евтимова | Дата: петък, 6 февруари 2026 г.
През 1986 г. археологът Валери Стоичков започва системни разкопки в кв. „Калето“ на гр. Лом и открива фрагмент от златна фалера – военен отличителен знак (dona militaria) от края на I в. сл. Хр. Находката е документирана под нивото на рухналите структури, което позволява прецизиране на началния стратиграфски хоризонт на укреплението (Стоичков 1989). Този артефакт е ключов за определяне на хронологията на ранния кастел, като индикира присъствието на висши военни чинове и носители на високи военни отличия на територията на днешна България още в зората на формирането на Дунавския лимес. Стратиграфската позиция на фалерата служи като сигурен terminus post quem за датиране на най-ранните фортификационни съоръжения в сектора. Този ранен военен маркер поставя обекта сред най-ранните центрове на Лимеса в провинция Мизия (Moesia).
Въведение в кастела Алмус и северния сектор
Кастелът Алмус (дн. Лом) заема стратегическо място в отбранителната система на Дунавския лимес в провинция Dacia Ripensis. Разположен на десния бряг на реката при устието на едноименната река Almus, той е служил за контрол на ключови пътни артерии и речни преходи. Северният сектор на укреплението offers ценни данни за хронологическия обхват на обитаване (I – VI в. сл. Хр.) и конструктивните специфики на западната крепостна стена. Проучванията, реализирани от екипа на Исторически музей – Лом под ръководството на Валери Стоичков и в сътрудничество с НАИМ-БАН, са ключови за интегрирането на обекта в серийната номинация за Световното наследство на ЮНЕСКО „Границите на Римската империя – Дунавски лимес (България)“. Обектът представлява ключов елемент в защитната линия на провинцията, осигуряващ комуникацията между кастелите Рациария и Цебрус. Научните изследвания в този сектор са белязани от изключителния принос на Валери Стоичков, който посвещава над 35 години на системното изследване на Алмус (от 1986 г. до 2021/22 г.), утвърждавайки обекта като един от най-задълбочено проучените по Дунавския бряг. Поради непосредствената близост на сектора до брега на р. Дунав, редовното му археологическо наблюдение е от критично значение с оглед на постоянния ерозионен риск и абразията на археологическите пластове от речните води.
Архитектурни характеристики на северния сектор
Архитектурният анализ на сектора обхваща зоната в непосредствена близост до западната куртина (крепостна стена) и прилежащата via sagularis (вътрешна обходна улица). Крепостната стена е изградена в техника opus mixtum, характеризираща се с редуване на редове от ломен камък с тухлени пояси. Конструкцията е представителна за римското военно строителство, като в определени участъци са документирани запазени структури с височина до 1,5–2 м.
В рамките на вътрешната застройка (Сондаж № 3, северна част) са разкрити останки от интрамурална постройка от IV в. сл. Хр. Стените ѝ са конструктивно долепени до крепостната стена, която е служила за нейна западна опора. Най-ранните фази на обитаване са представени от военни бараки с дървено-плетена конструкция с глинена мазилка (техника craticium), чието унищожаване чрез пожар в края на I в. сл. Хр. служи като важен хронологичен маркер. Документирани са и участъци от via sagularis с настилка от речна баластра (дребни камъчета), както и прилежащи елементи от вътрешния земен насип (agger).
Западната порта (вероятно porta principalis sinistra), проучвана интензивно в периода 2015–2020 г., разкрива сложна стратиграфия с няколко последователни фази на преустройство и ремонт (Емилов, Стоичков, Живков 2019). Архитектурните детайли в целия сектор категорично потвърждават строго дефинирания военен характер на кастела през ранноримския и късноантичния период.
Стратиграфски анализ и хронологични фази
Хронологическата рамка на обекта е дефинирана чрез последователност от ясни стратиграфски хоризонти:
Ранноримски период (I – средата на III в. сл. Хр.): Документиран е интензивен опожарен слой, съдържащ деструкции от леки постройки (плет и мазилка). Основата е стабилизирана чрез насип от чист речен пясък, служещ за нивелация на терена преди първия строителен етап. Този пласт индикира първоначалното укрепяване на сектора.
Кризата от средата на III в.: Ясно изразен стратиграфски пласт от пожар, характеризиращ се с масирано рухване на покривна конструкция от tegulae и imbrices (плоски и изпъкнали керемиди). Това ниво бележи края на ранния кастел и е ясен маркер за бурните събития от епохата на Войнишките императори.
Късноримски хоризонт (IV – нач. на V в.): Период на мащабно възстановяване. Разкрити са подови нива с хоросанова замазка и нумизматичен материал от времето на Константин I Велики (ок. 320 г.). Находката на монета от този владетел, открита in situ в подовото ниво, служи като сигурен маркер (terminus post quem) за датиране на късноримския строителен етап. Хоризонтът завършва със следи от опожаряване в края на IV в., вероятно свързано с готските нашествия след 378 г. Този масивен слой от рухнали покривни керемиди (tegulae) съхранява непокътнат стратиграфски момент in situ, действайки като запечатана структура, която позволява прецизна реконструкция на архитектурния облик на кастела непосредствено преди деструкцията му.
Късноантичен и ранновизантийски период (V – VI в.): Финални преустройства на фортификационната система и сградите. Стратиграфската картина показва адаптация на архитектурата към новите икономически условия до края на VI в. Наблюдава се редукция на вътрешните пространства, типична за периода на Юстиниан I.
Хронологическата последователност е прецизирана изцяло чрез вертикален стратиграфски анализ, подкрепен от представителен нумизматичен материал и типология на керамиката.
Нови данни от последните проучвания (2014–2023 г.)
През последното десетилетие археологическите проучвания в северния сектор на Алмус пренасочиха фокуса си към детайлното изясняване на връзката между фортификацията и вътрешната застройка. Резултатите от системните разкопки, публикувани в поредицата „Археологически открития и разкопки“ (АОР), разкриват следните ключови аспекти:
Работата в периода 2018–2020 г. позволи прецизна идентификация на строителните периоди на западната порта и подлежащите ранно-императорски структури, свързани с началното изграждане на лимеса в този сектор.
Регистриран е богат инвентар от материалната култура, включващ златната фалера и елементи от военна екипировка (militaria) от края на I в. сл. Хр. Важно научно свидетелство са откритите оловни екзагии (контролни тежести), които служат за директно доказателство за функционирането на митнически пункт (стационарен пост на portorium) и за засилен икономически обмен, потвърждавайки ролята на Алмус като административен възел за контрол на стокообмена по река Дунав. Наред с тях, откритата червенолакова керамика (terra sigillata) индикира активен внос от големите производствени центрове на Римската империя (Emilov, Stoichkov, Zhivkov 2019).
Резултатите от археологическите сезони 2022–2023 г., проведени под ръководството на Валери Стоичков и с участието на специалисти от НАИМ-БАН, документират постепенното прерастване на военния кастел в укрепено селище (civitas). Този процес отразява общата тенденция на демилитаризация и социална промяна в пограничните зони през V–VI в.
Материална култура и датировка
За определяне на хронологическите граници на обекта се прилага комплексен метод, съчетаващ стратиграфски наблюдения и анализ на движимите паметници.
Керамичен комплекс: Наличието на terra sigillata (аретинска, южногалска и източна керамика) е ясен индикатор за включването на Алмус в мащабните търговски мрежи на Империята още през I в. сл. Хр. Типологията на съдовете съответства на стандартния снабдителен порцион на легионите по Дунавския лимес.
Нумизматични данни: Монетният поток обхваща периода от края на I до средата на IV в. сл. Хр. с единични екземпляри до края на VI в. Находките от епохата на Константин I Велики служат като сигурен terminus post quem за датиране на късноримските строителни нива и подови замазки (Живков, Стоичков 2024).
Епиграфски и пластични находки: Военната екипировка и оловните контролни тежести потвърждават присъствието на организирани военни и административни структури. Намерените фрагменти от полихромна стенна мазилка свидетелстват за представителния характер на вътрешните сгради в северния сектор, загатвайки за наличието на офицерски жилища или административни помещения (principia/praetorium).
Синхронизирането на нумизматичния материал със стратиграфските пластове позволява прецизиране на фазите на разрушение и възстановяване на укреплението, което дава надеждна основа за общата датировка на паметника.
Използвани източници и институционална база
I. Институционална база и архивни фондове
Исторически музей – Лом: Основен депозитар на движимите паметници, археологическата документация и теренните дневници от проучванията на кастела Алмус.
НАИМ-БАН (Национален археологически институт с музей при БАН): Научен архив и поредица „Археологически открития и разкопки“ (АОР) – източник на стратиграфските и нумизматичните отчети за обекта.
Министерство на културата на Република България: Финансираща институция и координатор на консервационните дейности в рамките на националната стратегия за опазване на Дунавския лимес.
II. Специализирани дигитални проекти
Проект „Границите на Римската империя – Дунавски лимес (България)“: Дигитален портал (limes-bulgaria.eu), представящ Алмус като част от серийната номинация за Световното наследство на ЮНЕСКО.
CIL (Corpus Inscriptionum Latinarum): Онлайн база данни за епиграфски паметници, потвърждаващи дислокацията на военни части в региона.
Библиография
- Стоичков, В. (1989). Разкопки в Алмус. – В: Археологически открития и разкопки през 1988 г. Кърджали, 102.
- Емилов, Ю., Стоичков, В., Живков, В. (2019). Спасително археологическо проучване в античен кастел Алмус, град Лом, кв. Калето. – В: Археологически открития и разкопки през 2018 г. София, 222–224.
- Стоичков, В., Живков, В., Лалов, Ч. (2021). Археологическо проучване в римския и късноантичен Алмус, Лом, кв. Калето. – В: Archeologicheski otkritiya i razkopki prez 2020 g. София, 665–667.
- Живков, В., Стоичков, В. (2024). Редовни археологически разкопки в античния кастел Алмус. – В: Археологически открития и разкопки през 2023 г. София (под печат).
- Emilov, Yu., Stoichkov, V., Zhivkov, V. (2019). Archaeological Excavations in Roman and Late Antique Almus. – In: Archaeologia Bulgarica, Vol. XXIII. (Ref. Scopus/Web of Science).
- Данни от НАИМ-БАН, поредица „Археологически открития и разкопки“ (АОР) за периода 2014–2024 г. – Секция: „Антична археология: Римски и ранновизантийски период“.
Заключение
Стратиграфският и архитектурен анализ на северния сектор в Алмус потвърждава функционалната му роля като структурен елемент от дефанзивната система на Дунавския лимес с продължителност на обитаване от I до VI в. сл. Хр. Работата на българската археологическа школа предоставя фактологично обосновани данни, които разширяват научните познания за провинция Dacia Ripensis и нейната роля в сигурността на Империята. Перспективите за бъдещие проучвания обещават да допълнят динамичната картина на късноантичния хоризонт, докато Алмус продължава да разкрива своята многовековна история стратиграфски – пласт по пласт. Интегрирането на тези данни в международния научен оборот е от съществено значение за признаването на обекта като част от Световното културно наследство.
Глава 2.6. Новооткрити структури в ареала на Патриаршеския манастир в Силистра: Архитектурни и стратиграфски наблюдения (Проучвания 2020–2024 г.)
Автор: Рада Евтимова | Дата: вторник, 27 януари 2026 г.
Увод в проучванията
Проучванията в северния сектор на Патриаршеския манастир в Силистра през периода 2020–2024 г. представляват нов етап в системните изследвания на Регионалния исторически музей – Силистра, осъществявани под научното ръководство на проф. Георги Атанасов и екипа на музея. Работата е фокусирана върху детайлното разкриване на манастирския ансамбъл, функциониращ като неразделна част от катедралния храм – фундамент на престолния Дръстър и средище на Българската патриаршия през X в. Актуалните теренни усилия са насочени към интерпретация на пространствените връзки между главната базилика и прилежащите ѝ субструкции, като се обръща специално внимание на планировката на северния манастирски двор. Основната научна цел е дефинирането на териториалния обхват на патриаршеската резиденция и нейната органична обвързаност с общата градска инфраструктура. Резултатите, систематизирани в томовете на „Археологически открития и разкопки“ (АОР), документират устойчива вертикална стратиграфия. Това позволява прецизна хронологическа идентификация на строителните фази, маркиращи разцвета на българската средновековна архитектура и нейното трансформиране в контекста на балканската топография от Златния век. Изграждането на комплекса директно върху регулационния план на античния град е неоспоримо доказателство за непрекъснатостта на градския живот в Дръстър. Този урбанистичен и топографски континуитет е уникален за Долнодунавския лимес и представлява материално потвърждение на фундаменталните тези на проф. Г. Атанасов.
Архитектурни особености на новооткритите структури
Археологическата ситуация разкрива нови помещения в близост до манастирския комплекс, чиято функционална дестинация е свързана с жилищните и стопанските нужди на монашеската общност. Градежът е изпълнен от едри варовикови квадри, споени с бял хоросан – технологичен маркер за държавното строителство от епохата. Спецификата на изпълнението и прецизната обработка на лицевите повърхности на камъка е белег за директна рецепция на преславската архитектурна традиция в Дръстър. Запазените субструкции позволяват прецизно проследяване на строителните фази в хронологическия обхват от X в. нататък. Значителната мощност на основите подсказва за масивни, вероятно двуетажни градежи, характерни за представителните резиденции от Първото българско царство. Новите данни за функционалното предназначение на помещенията (трапезария, скрипторий) изясняват всекидневния живот на монашеското братство. Хипотезата за съществуването на манастирски скрипторий се подкрепя от находките на бронзови и железни стилоси (писалки) и фрагменти от костени обковки на книги, открити в прилежащите към крепостната стена помещения.
Манастирският комплекс е структурно обвързан със северната крепостна стена, което акцентира върху отбранителната функция на духовния център и формира защитеното пространство на манастирския теменос. В стратиграфските пластове, отнасящи се към XI–XII в., се наблюдават елементи от смесен градеж (opus mixtum). Тез трансформации свидетелстват за адаптацията на ансамбъла към византийските архитектурни стандарти, наложени след загубата на държавността и преминаването на териториите под чужда административна власт (971 г.). Откритите фрагменти от водопроводна система свидетелстват за рецепция и поддръжка на античната хидравлична инфраструктура. Наличието на функциониращи акведукти и керамични тръбопроводи (tubuli) в манастирския ареал доказва изключително висок комунален стандарт на живот и съхраняване на късноантичната инженерна традиция в средновековния град.
Стратиграфски наблюдения и хронология
Резултатите от теренната работа документират устойчива вертикална стратиграфия, при която средновековните структури са положени директно върху античните пластове на римския Дуросторум. Тази директна суперпозиция на зидовете илюстрира топографската приемственост и свидетелства за съзнателно търсена пространствена връзка при изграждането на патриаршеския център. Основният строителен хоризонт се датира към X в., като се наблюдават структурни модификации, съответстващи на периода на византийско владичество. Тези археологически нива на преустройство съвпадат хронологически с административното утвърждаване на Дръстър като византийски катепанат.
Хронологическата рамка е солидно подкрепена от нумизматичен материал и керамични комплекси, документирани in situ. Критичен индикатор за прецизиране на периодизацията са находките от сграфито-керамика и сфрагистичният материал. Оловните печати (моливдовули) служат като безспорно доказателство за интензивния административен обмен на манастирския ансамбъл с Константинопол и Преслав. Особено значение за легитимирането на обекта като патриаршески център и за разбирането на ролята на Дръстър като средище на автокефалната патриаршия през X в. има откритият в сектор „Север“ оловен печат (моливдовул) на патриарх Дамян, който хронологически фиксира разцвета на институцията в Дръстър през втората половина на X в. Анализът на специфичните нумизматични депонирания позволява ясно стратиграфско разграничаване между строителните нива от времето на цар Петър I и тези, последвали византийската реконкиста на император Йоан Цимисхий. Това превръща хронологията на обекта в еталон за стратиграфска яснота в Долнодунавския регион.
Интеграция с крепостната фортификация
Новите данни потвърждават функционалната връзка между манастирския ансамбъл и крепостната система на Дръстър. Подобна интеграция е типична за ключови духовни центрове в Първото българско царство, където манастирът функционира като органичен елемент от общата отбранителна структура. Археологическите проучвания през 2020–2024 г. изясняват начина, по който манастирският теменос се „запечатва“ към северната крепостна стена, превръщайки комплекса в укрепено ядро в рамките на градската фортификационна линия. Това пространствено решение осигурява не само физическа защита на патриаршеската резиденция, но и стратегически визуален контрол над дунавския бряг.
Според анализите на проф. Георги Атанасов, тази архитектурна симбиоза между сакрална и военна архитектура е рецепция на византийския фортификационен модел, адаптирана към специфичните нужди на престолния Дръстър. Констатираната структурна обвързаност на манастирските зидове спрямо вътрешния лик на куртината доказва, че духовният център е бил приоритетен обект в общата стратегия за защита на Долнодунавския лимес през X в. Тази архитектурна логика превръща манастирския ансамбъл в материален израз на неразривната връзка между държавната власт и автокефалната църква.
Използване на сполии и преизползване на материали
Археологическата ситуация в ареала на манастирския комплекс разкрива масивно преизползване на антични строителни елементи, известни в научната литература като сполии. Тези материали, извлечени от руините на римския Дуросторум, са интегрирани в средновековните зидове, което е ярък пример за строителен прагматизъм и приемственост. Проучванията през 2020–2024 г. документират вграждането на едри варовикови квадри, архитектурни детайли и дори фрагменти от антични надписи в основите и субструкциите на манастирските помещения. Вторичната употреба на сполии надхвърля чистия строителен прагматизъм, включвайки символното прекодиране и християнизация на античното наследство в нов контекст. Този процес е фундаментален идеологически маркер за Първото българско царство, легитимиращ новата вяра чрез архитектурната памет на миналото.
Употребата на сполии в Дръстър е съзнателен акт на легитимация, чрез който средновековните строители пренасят монументалността на Римската империя в контекста на Първото българско царство. Прецизната обработка на тези вторично използвани материали и тяхното напасване в градежа с бял хоросан свидетелстват за високите технологични възможности на дръстърските майстори. Тези наблюдения, подкрепени от анализите на проф. Георги Атанасов, потвърждават, че манастирският ансамбъл е бил планиран като внушителна структура, която да подчертае престижа на Патриаршеския център чрез препратки към античното наследство.
Заключение
Археологическите проучвания в периода 2020–2024 г. генерират нов масив от данни, който фундаментално ревизира и обогатява познанията за архитектурната еволюция на манастирския комплекс в Дръстър. Резултатите верифицират динамичния континуитет между античната и средновековната епоха, утвърждавайки статута на обекта като стратегическо и идеологическо ядро на престолния град.
Основните заключения от теренната работа се синтезират в следните академични изводи:
- Стратиграфски континуитет: Документираната вертикална стратиграфия е неоспоримо свидетелство за органичната връзка между Дуросторум и Дръстър.
- Фортификационна интеграция: Верифицирана е хипотезата за структурната симбиоза на манастирския теменос с крепостната система, което превръща комплекса в укрепена сакрална цитадела.
- Архитектурна легитимация: Идеологизираната употреба на сполии е дефинирана като програмен акт, манифестиращ амбициите за политическа и духовна приемственост на Първото българско царство.
Настоящите наблюдения служат за аналитичен фундамент на бъдещи изследвания. Предстоящата систематизация на нумизматичните депонирания и сфрагистичния материал ще осигури абсолютна хронологическа прецизност на строителните фази. Финалната монографична публикация ще има съществен принос за българската медиевистика, изяснявайки окончателно ролята на манастира като водещ патриаршески център на Балканите.
Библиография
- Ангелов, П. (1999). Българската държава и византийската реконкиста на Долния Дунав (краят на X – началото на XI в.). София.
- Археологически открития и разкопки (АОР). Томове за 2020–2024 г. София: НАИМ-БАН. (Секция „Средновековна археология – обекти в Силистра“).
- Атанасов, Г. (2004). Институциите на средновековния Дръстър. – В: Силистра – минало, настояще, бъдеще. Т. 1, Силистра.
- Атанасов, Г. (2007). Християнският Дуросторум – Дръстър. Доростолската епархия през Късната античност и Средновековието (IV–XIV в.). Варна – Велико Търново.
- Атанасов, Г. (2017). От епископия към самостойна патриаршия на Първото българско царство в Дръстър (Силистра). Историята на патриаршеския комплекс. София. Academia.edu
- Йотов, В. (2011). Крепостта на Дръстър. – В: Археология на средновековния град, София.
- Овчаров, Н. (2015). Патриаршеската базилика в Дръстър – нови наблюдения. – В: Известия на Народния музей във Варна.
- Станилов, С. (2006). Художественият метал на българското средновековие (VII–IX в.). София.
- Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН) – Централен архив за ежегодните отчети на археологическите разкопки (АОР).
- Регионален исторически музей – Силистра (РИМ-Силистра) – Първичен архив на археологическа документация, инвентарни книги и теренни дневници.
- Дигитален архив на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – nationallibrary.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар