Раздел 4

Раздел 4. Тракийското наследство по българските земи

---

Могили, светилища и митове

Тракийското наследство е един от най-ярките пластове в българската история – мистериозна цивилизация от бронзовата и желязната епоха (II хил. пр. Хр. – I в. сл. Хр.). Траките, известни от Омир и Херодот как воини и златари, оставят хиляди могили, светилища и съкровища по нашите земи. Археологическите находки разкриват тяхната митология, погребални ритуали и контакти с гърци и перси. В този преглед ще се спрем на ключови обекти как Севтополис, Казанлък и Старосел.

България е „страната на могилите“ – над 15 000 надгробни хълма, главно в Тракийската низина. Севтополис, открит през 1948 г. от проф. Димитър П. Димитров край Копринка, е столица на одрисите (V–III в. пр. Хр.). Градът с крепостни стени, храм на Дионис и царска резиденция е потопен под язовир „Копринка“, но разкопките показват урбанизирано общество с монети и керамика. Казанлъшката гробница (IV в. пр. Хр.), ЮНЕСКО обект, е шедьовър с фрески на конници, пир и танци – символи на задгробния живот. Старосел в Хисаря крие най-големия тракийски храм (V в. пр. Хр.) под могилата „Хоризонт“ – с купол, колони и ритуални легени за вино. Други светилища как Перперикон и Татул в Родопите са скални комплекси с олтари, ориентирани към слънцето, използвани за жертвоприношения и оракули.

Находките са сензационни: Панагюрското съкровище (IV в. пр. Хр.) – златни ритони с глави на богове; Вълчитрънското – 13 кг злато с геометрични мотиви; Рогозенското – 165 сребърни съда. Проф. Георги Китов (1940-те–2000-те) разкопава Долината на тракийските царе край Шипка, откривайки маски, брони и шлемове с надписи. ДНК анализи показват индоевропейски произход и конна култура. Митологията е свързана с Дионис (Загрей) – бог на виното и възкресението, и Орфей – певецът, който слиза в Хадес. Тракийският конник (Херос) е защитник, изобразяван на стотици релефи. Ритуалите включват конни игри, тракийски мистерии и погребения с коне. Според доц. Валерия Фол, траките вярват в безсмъртие – гробниците са „домове за душата“ с фрески на пирове.

Тракийското наследство обогатява българската идентичност, свързвайки ни с древна Европа. Днес обекти как Казанлък и Старосел са туристически хитове с реконструкции и виртуални турове. Археологията продължава да разкрива нови гробници, доказвайки величието на тракийската цивилизация.

Съдържание на раздела:

• Глава 4.1. Технологични характеристики на ръчно изработената керамика от долината на река Марица (V–III в. пр. Хр.)
• Глава 4.2. Тракийските фибули от Дуванлии: Типология и индикации за културен обмен в античността
• Глава 4.3. Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“: Археологически данни и място в некрополната система на с. Граничар
• Глава 4.4. Рогозенското съкровище (V–IV в. пр. Хр.): Иконографски анализ и ролята на царските дарове в древна Тракия
• Глава 4.5. Кабиле: Градоустройствен облик и развитие (IV – I в. пр. Хр.)
• Глава 4.6. Вертикалният сакрален модел: Типология и функции на скално-култовия комплекс Чит Кая в контекста на трапецовидните ниши в Източните Родопи

Глава 4.1. Технологични характеристики на ръчно изработената керамика от долината на река Марица (V–III в. пр. Хр.)

Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 1 март 2026 г.

Резюме: Статията изследва технологичния профил на ръчно изработената керамика от долината на река Марица в периода V–III в. пр. Хр., анализирайки я като важен маркер за производствените умения на тракийските общности. Обект на научно разглеждане са местната суровинна база, съзнателният подбор на специфични минерални и органични примеси (шамота, пясък, слюда) и прилаганите методи на формоване (предимно техниката на валяците). Специално внимание е отделено на термичната обработка, като се обосновава тезата за самостоятелния автохтонен произход на редукционното изпичане в Тракия като независима линия от гръцкия импорт. Направеният преглед на декоративните похвати и инкрустации очертава регионалната и културна идентичност на марицкото занаятчийско производство.

Ръчно изработената керамика от долината на река Марица, датираща от V до III в. пр. Хр., е сред най-красноречивите свидетелства за технологичната зрелост и художествения усет на тракийските общности. Тези съдове не са просто битови предмети — те са кодирани послания от миналото, в чиято глина, орнамент и форма се четат начини на живот, вярвания и умения. Статията разглежда основните технологични характеристики на тази керамика: суровинната база, методите на формоване, термичната обработка и декоративните похвати, като поставя всичко в по-широкия контекст на тракийската култура.

Фиг. 4.1.1. Ръчно изработена керамика от долината на река Марица

Какво представлява ръчно изработената керамика

Ръчно изработената керамика е съд или предмет, формован без помощта на грънчарско колело, изцяло чрез ръчни техники — навиване на глинени валяци, изграждане от парчета или директно оформяне с пръсти. Тази техника е значително по-стара от колелото и продължава да съществува паралелно с него дори след неговото широко разпространение, тъй като осигурява по-голяма гъвкавост при производството на нестандартни форми или при работа без специализирано оборудване.

В контекста на тракийските общности от V–III в. пр. Хр., установени по поречието на Марица, ръчно изработената керамика заема централно място в ежедневния и ритуален живот. Изследванията показват, че реката носи две коренно различни наименования от различни езикови пластове: античното Хеброс е палеобалканско по произход и представлява най-ранното писмено засвидетелствано название, докато съвременното „Марица" се свързва с по-късни старогръцки или славянски корени със значение „голяма вода" или „блато". Двете имена не произлизат едно от друго, а маркират последователни епохи на обитаване.

Долината на реката е предоставяла не само плодородна земя, но и богати глинени залежи — условие, което е стимулирало развитието на местни грънчарски традиции с отчетливи регионални белези. Анализът на занаятчийския процес показва, че ръчното формоване е технология с дълбоки корени, чието приложение в региона разкрива самостоятелна и добре развита занаятчийска традиция.

Суровинна база и подготовка на глината

Геологичните условия по поречието на Марица са благоприятствали добива на качествена грънчарска глина. Алувиалните наслаги, отложени от реката в продължение на хиляди години, съдържат пластични глини с добри формовъчни свойства. Археологическите проучвания в района на Пловдив (античен Филипопол), Пазарджик и Стара Загора (античен Берое) са установили следи от интензивно грънчарско производство, пряко свързано с местната суровинна база. Фрагменти от района на Стара Загора показват също следи от поправки с глина, направени преди второто изпичане, което доказва, че тракийците са ценяли и поддържали изработените съдове.

Занаятчиите не са използвали суровата глина директно. Задължителна стъпка е била добавянето на примеси (темпер), чиято цел е да намалят свиването при изсушаване и изпичане, да укрепят структурата и да предотвратят напукването. Анализите на керамичните фрагменти от находищата край Марица показват разнообразни примеси:

• Натрошена шамота (вече изпечена керамика, смляна на дребно)
• Речен пясък и ситен чакъл
• Растителни влакна и плява — открити като негативни отпечатъци след изгаряне
• Слюда — характерна за представителните съдове с лъскава повърхност

Важно е да се отбележи, че слюдата е естествена съставка на много от глините в средното течение на Марица и Родопската яка. Тракийските майстори са подбирали съзнателно именно тези „слюдести" глини, за да постигнат желания визуален ефект. На практика изборът на примес е зависел изцяло от предназначението на съда. Съдовете за готвене са изисквали термоустойчива смес, докато съдовете за съхранение на течности са изработвани с по-фина, плътна глина. Проследените етапи на внимателен подбор и подготовка на суровините категорично свидетелстват за висока технологична осъзнатост на тракийските грънчари.

Методи на формоване

Най-разпространеният метод сред керамиката от Маришкия басейн е изграждането чрез последователно наслагване на глинени валяци, навити спирално или наредени пръстен върху пръстен. Глинените валяци понякога са толкова тънки, че наподобяват навити въжета, като тяхната дебелина служи като надежден индикатор за високата опитност на грънчаря. След наслагването стените са изглаждани с мокра ръка или с кост, камък и дърво, за да се заличат следите от отделните ролки. Показателно за V–III в. пр. Хр. е, че ръчно формованите съдове от долината на Марица все по-осезателно заимстват форми, характерни за колелообразната керамика — резултат от нарасналото влияние на елинския внос и развиващото се местно колелообразно производство. Умелият тракийски грънчар е можел да постигне форми, визуално неотличими от колелообразни, изцяло с ръчни техники.

За по-малки съдове — купички, паници и ритони — е прилагано директното формоване от едно глинено кълбо: масата се пробива с палец и стените се изтеглят нагоре и навън с пръсти, докато съдът придобие желаната форма. При отделни форми са открити следи от оформяне в органична матрица (плетена кошница или кожен калъп), която е оставила характерен отпечатък по вътрешната повърхност. Например при ритоните с животински протоми се наблюдава комбинация от валяци за тялото и отделно моделирана животинска глава, прикрепена към него.

Завършващата обработка е включвала изглаждане с мокра кожа или растително влакно, полиране с гладък камък в полусуро състояние (техника, която при по-изисканите съдове от IV–III в. пр. Хр. достига такова съвършенство, че повърхността придобива метален блясък) и нанасяне на ангоба (течна глина с по-фин състав) преди изпичане. Наблюдаваното разнообразие от техники на формоване отразява по ясен начин функционалните нужди и специфичните естетически предпочитания на тракийската общност.

Термична обработка — изпичане и повърхностен ефект

Изпичането на керамиката е определяло нейната трайност, цвят и порьозност. Двата основни метода, установени в района на Марица, са изпичане в открит огън или яма при ниски и непостоянни температури (600–750 °C), водещо до неравномерен цвят, и изпичане в примитивна пещ при по-стабилни температури (800–900 °C), осигуряващо по-еднородна структура на керамичното тесто.

Особено интересна е т. нар. редукционна техника — умишлено ограничаване на достъпа на кислород в края на изпичането, което придава на съда характерен черен или сив цвят. Характерният тъмен нюанс на редукционно изпечените съдове не е резултат от повърхностно боядисване, а на специфична химическа реакция в глинената маса при липса на кислород — поради тази причина при счупване на съда сърцевината му често показва различен, кафяв цвят.

Важно е да се подчертае, че тракийската сивочерна керамика не е производна на гръцкия чернолак, нито е негово копие. Редукционното изпичане представлява самостоятелна технологична традиция в Тракия, чиито корени в региона са значително по-стари от масовото разпространение на гръцката лакирана керамика. Тракийските грънчари са избирали редукцията съзнателно заради специфичната твърдост, която тя придава на съда, и заради плътния метален блясък, постижим единствено чрез нея. В този смисъл редукционното изпичане се дефинира като технологично и естетическо решение с независими тракийски корени, доказващо съществуването на зряла занаятчийска традиция.

Декоративни похвати и орнаментика

Украсата на марицката керамика следва характерни тракийски схеми. Геометричните мотиви — триъгълници, зигзаги, меандри и успоредни линии — са нанасяни чрез набождане с остър инструмент (стик, кост, тръстиков прът), врязване в полусухата глина, щамповане с малки матрици или чрез пластична украса от наложени глинени релефни ленти.

Сред по-изисканите съдове е открита техника на бяла инкрустация: врязаните геометрични мотиви са запълвани с бяла паста (варовита или каолинова), след което повърхността е полирана. Резултатът е ефектен контраст между тъмната глина и бялата украса. Исторически тази техника е засвидетелствана в широк ареал от Егейския свят до Карпатите, но в долината на Марица придобива специфичен регионален облик. Проучванията показват, че бялата инкрустация е трябвало да се нанася след изпичането, тъй като повечето бели пасти не издържат на висока температура, което е изисквало прецизно предварително планиране от страна на майстора.

Отделни съдове носят пластични елементи с фигурален характер — дръжки, оформени като животински протоми, или малки глинени фигурки, пришити към тялото на съда. Тези елементи са свързани с ритуалната функция на керамиката и с тракийските вярвания за връзката между живата природа и сакралния свят. Богатата орнаментика на марицката керамика не е само декоративна — тя е директен носител на символно послание и регионална културна идентичност.

Разгледани в тяхната съвкупност, технологичните характеристики на марицката керамика — от суровинния избор до украсата — разкриват последователна и съзнателна система от занаятчийски решения. Всяко от тях е продиктувано едновременно от практически нужди и от естетически ценности, споделяни от общността. Именно тази двойственост прави тракийската ръчна керамика толкова увлекателен обект на изследване — тя е едновременно инструмент за оцеляване и израз на идентичност.

Заключение

Ръчно изработената керамика от долината на река Марица, датираща от V до III в. пр. Хр., е технологично постижение, което надхвърля битовата си функция. В нея са закодирани знания за местните суровини, умения за контролирано изпичане, чувство за форма и богата символна традиция. Тя не само удовлетворява ежедневните нужди на тракийските общности, но и свидетелства за тяхната способност да адаптират, усъвършенстват и изразяват. Докато продължаваме да разчитаме тези глинени послания, долината на Марица ни напомня, че зад всеки фрагмент стои жив човек с ръце, умисъл и история.

Библиография

1. Китов, Г. (1981). Тракийската керамика от некропола при Чернозем. Археология, XXIII.
2. Чичикова, М. (1970). Тракийска керамика от ранножелязната и класическата епоха в Южна България. Известия на Археологическия институт, XXXII.
3. Тонкова, М. (2002). Новооткрит тракийски център от ранноелинистическата епоха при извора Халка Бунар в землището на с. Горно Белево (проучвания през 2000 и 2001 г.). ГАИМ, II, с. 148–196.
4. Archibald, Z. H. (1998). The Odrysian Kingdom of Thrace: Orpheus Unmasked. Oxford University Press.
5. Домарадски, М. (1999). Емпорион Пистирос, том 1: Трако-гръцки търговски отношения. Пазарджик.
6. Гоцев, А., Лазов, Г., Катинчарова, Д. и др. (2007). Археологически проучвания на емпорион Пистирос край гр. Ветрен, община Септември. В: Археологически открития и разкопки през 2007, НАИМ-БАН, София.

Глава 4.2. Тракийските фибули от Дуванлии: Типология и индикации за културен обмен в античността

Автор: Рада Евтимова | Дата: неделя, 1 февруари 2026 г.

Резюме: Настоящата глава изследва тракийските фибули от могилния некропол край с. Дуванлии като фундаментален източник за анализиране на античната торевтика и междукултурния обмен през класическата епоха (V–IV в. пр. Хр.). Въз основа на археологическия контекст от обекти като могила Мушовица е извършена типологическа класификация на находките, разграничаваща автохтонни тракийски форми, ранни билатерални конструкции и хибридни шарнирни модели. Технологичният анализ на златните и бронзовите накити разкрива високото ниво на местното производство и рецепцията на чужди технологични импулси от елинския свят и Адриатика. Фибулите се утвърждават като надеждни хронологически маркери и индикатори за социална стратификация, отразяващи ролята на Одриското царство като динамична контактна зона в Югоизточна Европа.

През 1925 г. при научните проучвания на могилния некропол край с. Дуванлии са документирани високохудожествени находки, сред които ключово място заемат златни фибули с висулки във форма на жълъди от могила Мушовица. Тези прецизно изработени метални аксесоари, открити в контекста на богато женско погребение, не само индикират висок социален статус, но и доказват широкообхватни културни взаимодействия – от елинските центрове по крайбрежието до северозападните балкански територии, носещи импулси от ранножелязната култура на Централна Европа. Те представляват една от редките изцяло запазени накитни гарнитури от класическата тракийска епоха (ок. 450–425 г. пр. Хр.), а концентрацията на над 20 фибули в един-единствен некропол превръща Дуванлии във фундаментален стандарт за изучаването на развитието на тракийската торевтика. Научните отчети свидетелстват, че част от могилните насипи са били обект на антични и съвременни иманярски интервенции преди старта на системните проучвания през 1929 г.

Фиг. 4.1.1. Тракийските фибули от Дуванлии.

Въведение в находките от Дуванлии

Некрополът при Дуванлии е сред фундаменталните археологически комплекси за изследване на Тракия в нейния класически период (края на VI – IV в. пр. Хр.). Проучванията, ръководени от проф. Богдан Филов, разкриват поредица от могилни структури (Кукува, Мушовица, Башова и др.), съдържащи инвентар с изключителна научна и художествена стойност. Фибулите, открити в Дуванлии, представляват специфицирана категория накити, които надхвърлят чисто утилитарната си функция на закопчалки. Тяхната изработка индикира не само висок социален престиж, но и символика, свързана с жизнената сила и статуса на одриския елит. Те функционират като надеждни хронологически маркери и са ключови за реконструкцията на социалната йерархия и интензивността на културната дифузия в античния свят.

Контекст на разкопките и могилите

Научната документация на Богдан Филов описва надгробни съоръжения с прилагане на двата основни погребални обряда: инхумация и кремация. В инвентара на могила Мушовица се открояват златни фибули с характерни растителни елементи (тип „жълъди“), датирани категорично във втората половина на V в. пр. Хр. Наличието на фибули с умишлено деформирани игли потвърждава ритуала на символно „умъртвяване“ на даровете – практика, целяща да прекрати земната функция на предмета и да го пренесе в сакралния свят на покойника. Същевременно следите от антични поправки върху част от предметите доказват тяхната дългогодишна употреба и предаване като семейни ценности, преди да бъдат положени в гроба. Артефактите, депонирани днес във фондовете на Регионалния археологически музей – Пловдив и Националния археологически институт с музей при БАН, произхождат от изявен елитарен контекст. Тези накити функционират като социални детерминанти, които в съчетание с останалите гробни дарове, дефинират високия йерархичен статус на погребаните лица в структурата на одриското общество.

Основни типове и характеристики

В съвременната научна литература, и по-конкретно в фундаменталните изследвания на Миглена Василева, находките от Дуванлии се класифицират в следните групи:

• Тип „Тракийски“: Автохтонен продукт с едностранна пружина, чиято еволюция обхваща периода от архаиката до елинизма.
• Ранни билатерални конструкции: Фибули с двустранна пружина, които маркират ранния технологичен обмен со западните зони и Адриатика, предшестващ масираното келтско (латенско) влияние.
• Хибридни и шарнирни форми: Резултат от адаптацията на чужди елински и южноиталиански прототипи към местния вкус.

Материали и технология на изработка

Златните фибули от могила Мушовица демонстрират виртуозно владеене на ювелирни техники като леене, изчукване и фина гранулация. При бронзовите екземпляри се наблюдава „тракийската схема“ на конструиране – автохтонен маркер за регионално производство. Прилагането на сложни металургични процеси свидетелства за функционирането на високоспециализирани ателиета. Технологичният анализ разкрива широк спектър от умения, като използването на благородни метали акцентира върху репрезентативната функция на накита и наличието на локални центрове, създаващи продукция с висока експозиционна и научна стойност.

Индикации за културен обмен

Тракийските фибули от Дуванлии служат като категоричен индикатор за интензивни междукултурни взаимодействия. Наличието на билатерални и хибридни типове документира рецепцията на технологични модели, характерни за предлатенските и адриатическите центрове, разпространявани вероятно чрез утвърдени маршрути от северозапад. Елинските културни импулси са ясно проследими в шарнирните конструкции и специфичната орнаментика, които са пряк резултат от активния икономически обмен по долината на река Хеброс (Марица) с елинските полиси и крайбрежните центрове.

Влияния от елинския свят и латенския регион

Вносните или локално адаптирани форми на накитите са доказателство за устойчив икономически трансфер. Тракийските торевти възприемат чужди техники и морфология, но същевременно съхраняват специфични автохтонни характеристики (като уникалните висулки тип „жълъд“). Този процес представлява органична културна хибридизация, която превръща Одриското царство в динамична контактна зона между континенталните и средиземноморските традиции.

Заключение

Тракийските фибули от Дуванлии представляват емблематичен пример за процесите на културна дифузия в Тракия през класическата епоха. Анализът им разкрива органичното съчетаване на автохтонни традиции с елински и преходни балкански конструктивни схеми, реализирано чрез динамичния търговски обмен в региона. Типологичното многообразие, документирано в могилния некропол, потвърждава способността на местните ателиета да извършват творческа адаптация на външни влияния. По този начин тези накити се утвърждават не само като надеждни хронологически индикатори, но и като фундаментален източник за реконструкция на комплексните социокултурни взаимодействия в античния свят.

Институционална база и източници

I. Институционална база и архивни фондове

Основните артефакти от некропола при Дуванлии се съхраняват и консервират в два водещи центъра:

• Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН): Тук се намира представителната част от златния инвентар (включително находките от могила Мушовица), открита по време на експедициите на Богдан Филов.
• Регионален археологически музей – Пловдив (РАМ-Пловдив): Музеят съхранява богата колекция от артефакти от регионалния контекст на Дуванлии, предоставяйки достъп до първичната документация и теренните дневници.

II. Специализирани дигитални проекти

• Дигитална библиотека на НАИМ-БАН: Осигурява свободен достъп до архивните томове на Известията на Българския археологически институт (ИБАИ/ИАИ), съдържащи ранните публикации и отчети за обекта.

Библиография

1. Василева, М. (2023). Фибулите в Древна Тракия (V – I в. пр. Хр.). (Дисертации, том 16). София: Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“.
2. Миков, В. (1930/1932). Тракийски тип фибули. – В: Известия на Българския археологически институт, том VI, София, 171–182. naim.bg
3. Стамболова, М. (2012). Фибули от късножелязната епоха в Древна Тракия (V – I в. пр. Хр.). Автореферат на дисертация за ОНС „доктор“. София: НАИМ-БАН. naim.bg
4. Филов, Б. (1934). Надгробните могили при Дуванлии в Пловдивско. София: Държавна печатница.

Глава 4.3. Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“: Археологически данни и място в некрополната система на с. Граничар

Автор: Рада Евтимова | Дата: четвъртък, 22 януари 2026 г.

Резюме: Настоящата глава разглежда мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ (каталогизирано под № Dstr-028/BG) край село Граничар, Югоизточна Странджа. Въз основа на архиви от пионерните проучвания на Карел Шкорпил (1925 г.) и съвременни теренни данни от проект „Балкански megality“, обектът е дефиниран като развит двукамерен долмен с дромос от Ранната желязна епоха (XII – VI в. пр. Хр.). Анализират се неговите специфични архитектурни характеристики, соларна ориентация и ландшафтна доминанта. Паметникът е позициониран в по-широкия контекст на местната некрополна и сакрална система, включваща групи долмени и скално-изсечени структури, които отразяват задълбочаващата се социална стратификация и погребалната обредност на тракийската племенна аристокрация.

През 1925 г. (въз основа на теренни проучвания от 1914 г.) основоположникът на българската археология Карел Шкорпил, във фундаменталния си труд „Старини в черноморската област. Част I: Мегалитни паметници и могилища“, документира мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“. Той го определя като „най-добре запазеният двукамерен долмен от тази група“, описвайки детайлно неговата солидна конструкция от масивни каменни плочи (ортостати). Този първи системен поглед поставя обекта в центъра на научния интерес, което се затвърждава в публикациите на Васил Миков от 30-те и 50-те години на XX век (1933, 1955 г.). В съвременната научна дискусия, чрез проучванията на проф. д-р Иван Панайотов и детайлната документация на инж. Любомир Цонев (проект „Балкански мегалити“), паметникът (каталогизиран под № Dstr-028/BG) се разглежда като ключов елемент за разбиране на некрополните структури в Югоизточна Странджа през Ранната желязна епоха (XII – VI в. пр. Хр.). Благодарение на прецизната документация от К. Шкорпил (1925), долменът се използва като еталонен обект за мониторинг на естествените деструктивни процеси в Югоизточна Странджа през последния век.

Фиг. 4.2.1. Долмен в местността „Фетфаджик“ край с. Граничар.

Въведение в megалитните паметници край Граничар

Село Граничар (община Средец) е разположено в Югоизточна Странджа – регион, характеризиращ се с изключителна наситеност на мегалитни структури. В землището на селището са документирани над десет мегалитни съоръжения, които функционират като елементи на единна и комплексна некрополна система. Тези паметници са генетично свързани с културата на местните тракийски общности и обхващат периода на Ранножелязната епоха (XII–VI в. пр.н.е.).

Всички регистрирани обекти са част от Археологическата карта на България (АКБ) и притежават статут на недвижими културни ценности под защитата на Закона за културното наследство и надзора на НИНКН. Долменът в местността „Фетфаджик“ се откроява като централен в тази пространствена структура поради високата си степен на архитектурна автентичност, което му придава статут на референтен паметник за изучаване на тракийския мегалитизъм. Научният консенсус потвърждава, че появата на тези съоръжения маркира прехода от Къснобронзовата към Желязната епоха, бележейки своя кулминационен етап в първата половина на I хил. пр.н.е.

Архитектурни особености на долмена във „Фетфаджик“

Основна конструкция: Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ (Dstr-028/BG) представлява развит тип долмен, изпълнен чрез класическа мегалитна техника. Архитектурната композиция е двуделна, включваща основна правоъгълна камера и преддверие (дромос), обособени чрез прецизно напаснати вертикални ортостати. Според архитектурните измервания, публикувани в каталога на инж. Любомир Цонев, главната камера е с приблизителни габарити 2,5 × 1,8 м, покрита с масивна покровна плоча.

Ориентацията на входа е в южния сектор (юг-югоизток), което е в съответствие с каноните на тракийския мегалитизъм и е пряко свързано с култа към Слънцето и астрономическата насоченост на погребалната практика. Строгата ориентация на фасадата в южния сектор потвърждава соларния и соларно-хтоничния характер на тракийската обредност, дефинирана от проф. Александър Фол. Тази архитектурна насоченост символизира връзката между Космоса и отвъдното, присъща на орфическата космогония.

Белези за социална значимост: Структурната сложност на обекта и неговата двуделност са преки индикатори за висок социален статус на положените в него лица. В рамките на некрополната система при с. Граничар такава паметници се интерпретират като хероони (гробници на обожествени предци) или фамилни гробни съоръжения на племенната аристокрация. Ясната архитектурна йерархия — от елементарни цисти до монументални долмени с дромос — е неоспоримо доказателство за задълбочаващата се социална стратификация сред тракийското население през Ранножелязната епоха.

Местоположение и ландшафтна роля

Обектът е ситуиран върху доминиращо вододелно било в землището на с. Граничар, с прецизни географски координати 42.063333° N, 27.230556° E. Изборът на локация върху висока тераса е типичен за ландшафтната археология на Ранножелязната епоха. По този начин съоръжението функционира като пространствен маркер, който не само обозначава родова територия, но и визуално доминира над околния ландшафт, подчертавайки сакралния характер на мястото.

Поради разположението на паметника в непосредствена близост до държавната граница (в обхвата на граничното съоръжение), достъпът до него е строго регулиран и изисква предварително съгласуване с Главна дирекция „Гранична полиция“. Парадоксално, статутът на строга погранична зона функционира като ефективен пасивен защитен механизъм. Ограниченият достъп е предотвратил интензивната иманярска дейност и неконтролирания туризъм, съхранявайки в максимална степен оригиналния археологически контекст на некрополната система. В научната книжнина паметникът е въведен с топонимични вариации: „Фетваджик“ в пионерните проучвания на К. Шкорпил (1925) и коригираното „Фетфаджик“ в съвременния дигитален каталог на проект „Балкански мегалити“. Идентичността на обекта е категорично потвърдена чрез крос-референция между архивните данни на Шкорпил и съвременните записи в Археологическата карта на България (АКБ).

Фиг. 4.2.2. Изглед към разкритите ортостати на мегалитното съоръжение.

Място в некрополната система на село Граничар

Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ не функционира като изолиран обект, а е органичен елемент от мащабна некрополна система, състояща се от над десет регистрирани паметника в землището на селото. Народните названия „змейови къщи“ и „змейови капаци“, регистрирани в района, са индикатор за устойчивостта на сакралното пространство. Те отразяват трансформацията на античните тракийски митове (свързани с култа към героя-антроподемон) в по-късни фолклорни представи, запазени в местната традиция. Пространствената конфигурация на района включва специфична сакрална инфраструктура:

• Групата долмени в местността „Казаните“ (известна и като „Капаците“): Тези обекти демонстрират изключителната гъстота на мегалитната застройка, характерна за Югоизточна Странджа.
• Архитектурни паралели (напр. обект Dstr-027/BG): Присъствието на двукамерни структури с дромос в непосредствена близост до „Фетфаджик“ подчертава високия социален статус на погребаните в този микрорайон. Подобна концентрация на сложни градежи е индикатор за наличието на аристократичен некропол.
• Скално-изсечени паметници: Наличието на улеи, ямки и жертвеници върху скалните излизания около долмените формира цялостен култов ландшафт. Тези елементи са били арена на специфични ритуали, свързани с култа към предците и хтоничните божества.

Тази система утвърждава района на с. Граничар като ключов център за тракийска териториална организация и погребална обредност през Ранната желязна епоха (I хил. пр.н.е.).

Научни проучвания и източници

Еволюцията на научного дискурс около долмена в м. „Фетфаджик“ отразява развитието на българската тракология чрез синтез на класически и съвременни изследователски подходи. Ключовите етапи в проучването включват:

• Историческа база: Пионерното документиране от Карел Шкорпил (1925) в труда „Старини в черноморската област“. Неговите чертежи и описания са незаменим източник за автентичната планова композиция на обекта преди съвременните ерозионни процеси.
• Академична систематизация: Включването на паметника в фундаменталната поредица „Мегалитите в Тракия“, Част 2: Тракия Понтика (БАН, 1982). Тук обектът е анализиран в контекста на културно-историческото развитие на Югоизточна Тракия.
• Специализирана теренна документация: Теренните проучвания на инж. Любомир Цонев, които предоставят съвременен архитектурен заснех, прецизни замервания на ортостатите и детайлно описание на прилежащата микросреда.
• Сравнителен анализ: Работите на доц. д-р Георги Нехризов, които поставят долмена при с. Граничар в общия контекст на мегалитната архитектура на Балканите, дефинирайки го като еталонен образец за Ранножелязната епоха.
• Дигитална верификация: Техническата идентификация под № Dstr-028/BG в международния дигитален каталог „Балкански мегалити“, осигуряваща глобална достъпност и прецизна GPS локализация на паметника.

Съвременно състояние и консервация

Настоящото физическо състояние на мегалита в м. „Фетфаджик“ се оценява като сравнително стабилно. Основните деструктивни процеси са свързани с биологичната ерозия (проникване на коренови системи, развитие на мъхове и лишеи върху ортостатите) и атмосферното влияние, докато антропогенният натиск е ограничен поради спецификата на граничния достъп.

В качеството си на недвижима културна ценност, съоръжението се намира под правната закрила на Закона за културното наследство. Институционалният мониторинг се осъществява от РИМ-Бургас, в координация с ОИМ-Средец. Научното обезпечаване на състоянието му се подкрепя от експертните теренни обхождания на екипа на проект „Балкански мегалити“.

За гарантиране на дългосрочната цялост на паметника е приоритетно изготвянето и прилагането на специализиран Проект за консервация и реставрация (ПКР). Той следва да включва:

• Периодична фитосанитарна обработка на обекта;
• Инженерно укрепване на наклонените плочи (където е необходимо);
• Интегриране на информационни табели, съгласувани с режима на ГД „Гранична полиция“, с цел насърчаване на контролирания културно-исторически туризъм.

Заключение

Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ (Dstr-028/BG) е фундаментален структурообразуващ елемент от некрополната система в землището на с. Граничар. През призмата на неговата монументална архитектура и стратегическо пространствено разположение се разкриват сложните погребални традиции, степента на социална стратификация и специфичните механизми на териториално маркиране в Югоизточна Странджа през Ранножелязната епоха (I хил. пр.н.е.).

Паметникът е неоспоримо доказателство за генетичната връзка между тракийската архитектурна мисъл и космогоничните представи на древните общности. Неговото значение налага необходимостта от интензифициране на усилията за системна консервация и дигитална документация. Съхраняването на този автентичен археологически контекст е не само научен приоритет на българската археология, но и ключов ангажимент към опазването на историческата памет в контекста на общоевропейското културно-историческо наследство.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база и архивни фондове:

• НАИМ-БАН (Национален археологически институт с музей) – база данни „Археологическа карта на България“ (АКБ)
• НИНКН (Национален институт за недвижимо културно наследство) – Национален публичен регистър
• РИМ – Бургас (Регионален исторически музей – Бургас) – Научен архив, отдел „Археология“
• Общински исторически музей – Средец

II. Специализирани дигитални проекти:

• Проект „Балкански мегалити“ – Дигитален архив и каталог на мегалитите в България (balkanmegaliths.bg)

Библиография

1. Калудов, Л. (2009). Долмени в село Граничар, Странджа. В: Доклади от Първи международен симпозиум „Мегалити на Балканите“ (София, 2009). София: Проект „Балкански мегалити“.
2. Нехризов, G. (2014). Мегалитни паметници в Източните Родопи и Странджа. В: Тракия и съседните райони през ранножелязната епоха. София: НАИМ-БАН.
3. Фол, Ал. (ред.) (1982). Тракийски паметници. Том III: Мегалитите в Тракия. Част 2: Тракия Понтика. София: Наука и изкуство / Институт по тракология при БАН.
4. Цонев, Л. (2012). Мегалити в България. София: Парадигма.
5. Шкорпил, К. (1925). Старини в черноморската област. Част I: Мегалитни паметници и могилища. София: Държавна печатница.

Глава 4.4. Рогозенското съкровище (V–IV в. пр. Хр.): Иконографски анализ и ролята на царските дарове в древна Тракия

Автор: Рада Евтимова | Дата: събота, 10 януари 2026 г.

Резюме: Настоящата глава представя детайлен иконографски и епиграфски анализ на Рогозенското съкровище — най-големият откриван досега комплекс от антична торевтика. Изследват се хронологичните граници и производствените центрове на 165-те сребърни съда, депонирани на територията на трибалите. Обект на научно тълкуване са ключови паметници като кани №158 и №155, чиито релефи отразяват култа към Великата богиня-майка и идеята за божествения произход на царската власт. Наличието на старогръцки надписи с имената на одриски владетели (Котис I и Керсеблепт) позволява преосмислянето на съкровището като държавен архив и паметник на междуплеменните политически и дипломатически отношения в класическа Тракия.

През есента на 1985 г. жител на село Рогозен, Иван Димитров, открива случайно първите сребърни съдове при копаене в градината си. Находката представлява най-големият откриван досега комплекс от тракийска торевтика, състоящ се от 165 съда (фиали, кани и една скифос), депонирани в две отделни групи. Първата част е открита през декември 1985 г., а втората – в началото на януари 1986 г. в рамките на спасителни археологически действия.

Археологическото проучване, ръководено от Богдан Николов (РИМ-Враца), разкрива пълния комплекс, който се превръща в най-значимото свидетелство за класическата епоха в Тракия. Специфичното при Рогозен е, че предметите са изработвани в продължение на повече от век и включват дарове от различни владетели, което превръща съкровището в своеобразен архив на дипломатическите и религиозните отношения между тракийските династии.

Фиг. 4.4.1. Рогозенско съкровище

Откритие и основни характеристики

Рогозенското съкровище е открито в Северозападна България — територията, обитавана в античността от тракийското племе трибали. То представлява най-мащабната находка от този тип в античния свят, включваща 165 сребърни съда: 108 фиали, 54 канички (тип ойнохое) и 3 чаши (скифос, котиле и гоблет). Находката е била депонирана в две отделни плитки ями на разстояние около 5 метра една от друга. Първата яма е съдържала 65 съда, а втората — останалите 100 предмета, проучени непосредствено след това от археологическия екип. Общото тегло на предметите е близо 20 кг, като най-тежкият индивидуален съд надхвърля 800 грама, а най-фините повърхностни релефи са изпълнени с дълбочина под 1 мм чрез техниките на коване, цизелиране и частична позлата (аурум пурум).

Датировката на съдовете обхваща широк хронологичен диапазон – от края на V в. пр. Хр. до средата на IV в. пр. Хр. Тази широка рамка показва, че съкровището е било трупано в продължение на поколения като фамилна или държавна съкровищница. То отразява едновременно апогея на Одриското царство при владетели като Котис I и политическия възход на трибалите, в чиято държавна структура съкровището вероятно е попаднало като дипломатически дар или военна плячка. Днес комплексът се съхранява и експонира в специално проектирана и бронирана зала в Регионалния исторически музей – Враца, като хомогенна група от около 20 съда е зачислена към фондовете на Националния исторически музей в София.

Иконографски анализ на ключови съдове

Кана №158 (прочутият „шедьовър от Рогозен“): В някои информационни източници и музейни експозиции този съд се среща под №159, но в академичния инвентарен каталог на откривателите е заведен под №158. Този съд представя две квадриги (колесници с по четири коня), управлявани от женски божества. В научната литература сцената се интерпретира като идеологическо внушение за божествената инвеститура – предаването на властта от Великата богиня-майка към тракийския владетел. Важно е да се отбележи, че конете в тази сцена не са крилати, но тяхната динамика и присъствието на богините подсказват за преминаване в сакралното пространство. Техниката на изработка е връх в тракийската торевтика, съчетаваща дълбок релеф с изящна позлата.

Богинята върху лъвица (Кана №155): Едно от най-силните изображения в съкровището е на богиня, яздеща лъвица. Този образ е пряка илюстрация на Артемида-Бендида или Великата богиня в нейния аспект на „Господарка на животните“ (Potnia Theron). Мотивът изразява способността на владетеля, чрез помощта на божеството, да опитомява дивата природа и да установява космически ред.

Дионисовият цикъл и царският ритуал: Много от съдовете съдържат сцени с менади, облечени в дълги хитони, и сатири, които участват в свещения тиасос (екстатично шествие). В контекста на тракийския орфизъм виното не е просто напитка, а медиатор, който улеснява контакта между човешкия и божествения свят. Тези сцени върху съдовете за пиения потвърждават, че Рогозенското съкровище е било активно използвано в дворцовите и религиозните церемонии на тракийските царе.

Епиграфски свидетелства и царски имена

Върху 13 от съдовете са запазени надписи на старогръцки език, направени чрез пунктиране. Те представляват едни от най-ранните директни писмени свидетелства за одриски царе, намирани върху тракийски предмети. Най-известният сред тях е „ΚΟΤΥΟΣ ΕΓ ΒΕΟΥ“ („На Котис от Беос“), който пряко се свързва с одриския цар Котис I (383–359 г. пр. Хр.). В текстовете се споменават и неговият наследник Керсеблепт, съпругата му Филия, както и наименования на одриски селища и производствени центрове като Беос, Ергиске и Апро.

Наличието на тези надписи е ключово доказателство за принадлежността на предметите към одриската царска хазна, както подробно описва откривателят Богдан Николов в публикацията си от 1986 г. Тези ценни предмети вероятно са попаднали при трибалските владетели като дипломатически дарове или политически трансфер между двете големи тракийски племена.

Ритуална роля и функцията на царските дарове

Съдовете са предназначени за ритуални възлияния и свещени пирове, чрез които се сключват съюзи и се утвърждават социални и политически връзки. В тези ритуали споделеното пиене на вино е било акт на клетвена вярност. Съкровището вероятно е било ритуално заровено на два етапа като вотивен дар към земята и Богинята-майка, а не поради непосредствена военна опасност. Този акт на символно „връщане“ на ценностите към божествения свят е имал за цел да осигури благоденствие и легитимност на царството. Тази хипотеза е широко застъпена в научния каталог „Епопея на тракийските царе“ към мащабната изложба в Лувъра през 2015 г., където Рогозенското съкровище беше представено като централен експонат.

Стилови влияния и ателиета

Артефактите отразяват смесица от стилове, които доказват високото технологично ниво на античните майстори:

• местни тракийски ателиета (преобладаващи)
• елински (особено атически) влияния в митологичните сцени
• ахеменидски (персийски) елементи в орнаментите (палмети, животински глави)

Това показва Одриското царство като важен културен кръстопът и мост между Изтока и Запада, както е описано в фундаменталния научен сборник „The Rogozen Treasure“ (БАН, 1989).

Значение за съвременната наука

Рогозенското съкровище е ключов източник за изучаване на тракийската митология, царска идеология, металопластика и дипломация. То продължава да бъде обект на международни изследвания и престижни изложби. Неговото откритие променя представите за културата на трибалите и одрисите, превръщайки се в най-богатия източник на информация за тракийския свят от класическата епоха.

Заключение

Рогозенското съкровище разкрива сложната система от символи, ритуали и political практики в древна Тракия, където царските дарове служат за утвърждаване на власт и съюзи. То остава едно от най-важните свидетелства за културното богатство на траките и продължава да вдъхновява нови поколения изследователи. Чрез него Тракия заема своето полагаемо място сред най-великите цивилизации на Античността.

Библиография

1. НАИМ-БАН. (2015). Епопея на тракийските царе: Археологически открития в България. [Каталог на изложба в Лувъра]. София: НАИМ-БАН.
2. Маразов, Иван. (1989). Рогозенското съкровище. София: Изд. „Български художник“.
3. Маразов, Иван. (2005). Митология на траките. София: Изд. „Секор“.
4. Николов, Богдан. (1986). Рогозенското сребърно съкровище. Списание „Археология“, кн. 3, с. 1–14.
5. Регионален исторически музей – Враца. (2026). Рогозенско съкровище. rimvratsa.org
6. Фол, Александър. (1991). Тракийският Дионис. Книга първа: Загрей. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
7. Fol, Alexander (Ed.). (1989). The Rogozen Treasure. Sofia: Bulgarian Academy of Sciences (BAS).

Глава 4.5. Кабиле: Градоустройствен облик и развитие (IV – I в. пр. Хр.)

Автор: Рада Евтимова | Дата: сряда, 7 януари 2026 г.

Резюме: Настоящата глава изследва градоустройствения облик и историческото развитие на античния град Кабиле в периода от IV до I в. пр. Хр. Въз основа на системните археологически проучвания са анализирани структурните трансформации, настъпили след експанзията на Филип II Македонски, превърнали селището в първостепенен административен, отбранителен и религиозен център на Тракия. Специално внимание се отделя на фортификационната система, терасовидната планировка около централната агора и правоъгълните инсули на жилищните квартали. Разгледана е и ролята на култовите средища на Зайчи връх и монументалния комплекс на Артемида Фосфорос, който остава тясно свързан с държавния живот и автономното монетосечене на града до превземането му от римските легиони през I в. пр. Хр.

Кабиле е един от най-добре документираните антични градски центрове в Югоизточна Тракия, проучван системно от 1972 г. насам под ръководството на проф. Велизар Велков. Обектът представлява ключов източник за разбирането на прехода към градски начин на живот в региона.

Фиг. 4.5.1. Кабиле

Въведение и географска характеристика на района

Националният археологически резерват „Кабиле“ се намира на около 8 км северозападно от град Ямбол. Координати на основния археологически обект: приблизително 42°32′50″N 26°29′00″E. Градът заема стратегическа позиция в контактната зона между Сливенското и Ямболското поле, в непосредствена близост до река Тунджа (древната Tonzos). Това географско положение определя значението му като ключов икономически, административен и стратегически център в древността.

Проучванията показват, че на това място съществува селищна структура още от края на II хил. пр. Хр., но интензивните урбанизационни процеси и формирането на градския облик започват през IV в. пр. Хр.

Основаване и начални урбанизационни процеси (IV в. пр. Хр.)

През 341 г. пр. Хр. Филип II Македонски включва Кабиле в своя експанзия към Тракия. В резултат на това селището претърпява значителна трансформация в укрепен административен и стратегически център. В градоустройството се въвеждат нови планировъчни принципи, в съответствие с мащабната урбанизация от втората половина на IV в. пр. Хр., като същевременно се запазват местните селищни и култови характеристики, свързани с предходните периоди. След политическите промени през втората половина на века, градът цялостно възприема модерните стандарти на античното градоустройство, съхранявайки органично спецификата на местната традиция.

Фортификационна система и отбранителен капацитет

Основният елемент от урбанистичната структура на Кабиле е крепостната стена, изградена от обработени ломени камъни. Дебелината ѝ варира между 2 и 3 м, а дължината на укрепения периметър надхвърля 2 км. Стената е подсилена с кули, разположени на равномерни интервали, особено в северната и източната част, където теренът е по-уязвим. Тази фортификация следва принципите на античната полиоркетика (обсадно изкуство и фортификация), като същевременно демонстрира специфични местни похвати в техническото изпълнение на градежа.

Градоустройствен план и архитектурна организация

Градът следва принципите на терасовидното антично градоустройство, съобразено изцяло с особеностите на релефа, но с ясно изразена централна агора (обществен площад). Около нея са организирани обществени сгради, стоаи и портици, които оформят представителния облик на центъра. На територията на обекта е открит и значителен епиграфски корпус, чието научно проучване от проф. Велизар Велков хвърля допълнителна светлина върху социалната структура и държавната уредба на този полисен център.

Жилищните квартали са организирани в правоъгълни инсули, разделени от улици с ширина 4–6 м. Жилищните сгради следват модела на античната къща с вътрешен двор, често двуетажни, изпълнени от кирпич върху стабилна каменна основа. Централната агора функционира като композиционно ядро, което концентрира административната, религиозната и търговската активност на Кабиле.

Религиозни и култови центрове

Най-значим в градската среда е култовият комплекс на Артемида Фосфорос („Светлоносна“), който функционира като основен сакрален център, пряко свързан с административния живот и автономното монетосечене на Кабиле. Светилището на Артемида Фосфорос се дефинира като един от най-мащабните култови обекти за периода IV–III в. пр. Хр., подчертаващ ролята на полиса като първостепенно религиозно средище.

На възвишението Зайчи връх се намира древно скално светилище, израз на местните религиозни традиции. През периода IV – I в. пр. Хр. този култов обект запазва значението си на визуална и религиозна доминанта, като се интегрира в общия урбанистичен контекст чрез нови монументални решения и специфични обреди.

Динамика на развитието през III–I в. пр. Хр.

През III в. пр. Хр. Кабиле достига своя икономически апогей, добре документиран чрез активното автономно монетосечене и мащабния търговски обмен с Егейския свят. Трябва да се отбележи, че градът е сред малкото стабилни центрове във вътрешността на Тракия, притежаващи монетен суверенитет през периода IV – II в. пр. Хр. През II–I в. пр. Хр. се наблюдава постепенна трансформация на селищния живот, обусловена от промените в геополитическата карта и военната експанзия на Римската република на Балканите. Въпреки тези процеси, основната урбанистична структура и фортификацията остават функционални до 72 г. пр. Хр., когато градът е превзет от легионите на Марк Лукул, което бележи края на неговата независимост.

Заключение

Кабиле представлява класически пример за мащабен античен градски център, който през периода IV–I в. пр. Хр. успешно интегрира местни традиции с модерните за епохата градоустройствени принципи. Това е видимо в детайли – от масивната фортификация и регулярната планировка до високата степен на организация на обществените и култовите зони. Научните проучвания, ръководени от проф. Велизар Велков, подчертават значението на Кабиле като ключов обект за изследване на урбанизационните процеси в Древна Тракия през втората половина на I хилядолетие пр. Хр.

Библиография

1. Велков, В. (ред.) (1982). Кабиле. Том 1. София: Издателство на БАН.
2. Велков, В. (ред.) (1991). Кабиле. Том 2. София: Издателство на БАН.
3. Гетов, Л. (ред.) (2000). Кабиле. Том 3. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
4. Гергова, Д. (1982). Светилището на „Зайчи връх“ край Кабиле. – В: Кабиле, Т. 1, София.
5. Димитров, К. (1982). Търговските връзки на Кабиле през втората половина на I хилядолетие пр. Хр. – Списание „Археология“, бр. 3-4.
6. Попов, С. (2001). Монетосеченето на Кабиле. София.
7. Русева, М. (2002). Антична архитектура в България. София.
8. НАИМ-БАН. (различни години). Археологически открития и разкопки (АОР). София: Годишни отчети на НАИМ-БАН.

Глава 4.6. Вертикалният сакрален модел: Типология и функции на скално-култовия комплекс Чит Кая в контекста на трапецовидните ниши в Източните Родопи

Автор: Рада Евтимова | Дата: събота, 3 януари 2026 г.

Резюме: Настоящата глава изследва вертикалния сакрален модел чрез анализ на тракийския скално-култов комплекс Чит Кая в Източните Родопи. Обект на изследване е специфичната морфология и пространствено разпределение на трапецовидните ниши, изсечени по отвесните скални масиви. Разглеждат се водещите погребално-ритуални и култово-посветителния хипотези в съвременната археологическа наука, с акцент върху триделната структура на вселената в палеобалкано-тракийската космогония. Анализиран е контекстът на труднодостъпната среда като съзнателно търсен елемент за регулиране на достъпа до свещеното пространство по време на обредите за инициация през Ранножелязната епоха.

Когато през 1950-те години изследователят Никола Иванов за пръв път документира скално-култовия комплекс Чит Кая, той отбелязва трапецовидните ниши, разположени на различни височини по отвесните стени – детайл, който подчертава древната идея за връзка между земното и небесното чрез вертикално организиране на сакралното пространство.

Фиг. 4.6.1. Скално-култов комплекс Чит Кая: Типология и функции

Въведение в трапецовидните ниши в Източните Родопи

Трапецовидните скално-изсечени ниши са един от най-характерните феномени на древната мегалитна култура в България. Те са концентрирани предимно в централната часть на Източните Родопи, по поречието на река Арда. До момента са регистрирани над 3 300 отделни паметника, групирани в комплекси от няколко до над сто единици.

Нишите се срещат на вертикални, често труднодостъпни скални стени с южна или югоизточна експозиция. Научният консенсус ги свързва с тракийската култура от Ранножелязната епоха (X–VI в. пр. Хр.), с възможни по-ранни корени през Късната бронзова епоха и продължаващо използване до Късната античност.

Местоположение и точно описание на комплекса Чит Кая

Комплексът Чит Кая (от тур. „чит“ – зид, дувар; „кая“ – скала; т.е. „зидана скала“ като описателен превод, не като установено име) се намира над село Лисиците, община Кърджали, на южния бряг на язовир „Студен кладенец“, при устието на река Върбица. Точни GPS координати: 41.60634° N, 25.44381° E, според Официален доклад на Регионалния исторически музей - Кърджали от 2018 г.

Скалният масив е с почти отвесни стени. От южната и западната страна в комплекса са регистрирани между 80 и 90 ниши въз основа на актуалните археологически заснемания. Те представляват една от най-добре запазените групи в региона, макар общият им брой да отстъпва на мащабни обекти като Кован кая, където са локализирани над сто единици. Някои от структурите в Чит Кая са частично ерозирали. В подножието са открити следи от тракийско селище, две надгробни могили, разрушени гробове и еднокамерна полусферична гробница, изсечена в скалата — елемент, характерен за ранножелязовите некрополни практики в Източните Родопи.

Фиг. 4.6.2. Вертикално разпределение на скалните изсичания в комплекса

Типология на нишите в Чит Кая

Нишите в Чит Кая следват стандартната типология за региона:

• Морфология – класически трапец с по-широка основа и стесняващ се нагоре отвор; средни размери: височина 0,60–1,00 м, ширина на основата 0,30–0,50 м, ширина на горната част 0,20–0,40 м, дълбочина 0,10–0,25 м. Тези вариации попадат напълно в общия диапазон за паметниците от Източните Родопи.
• Разположение – групирани в хоризонтални и вертикални редове по 3–4 или повече единици, разпределени на различни нива по височината на скалния фронт.
• Допълнителни елементи – леко извито дъно или плитко вдълбаване. Наблюдават се и единични елипсовидни форми. Макар и редки за региона, подобни модификации се срещат и в други големи комплекси като Харман кая и Орлови скали, като се дължат или на специфични култови изисквания, или на напреднали процеси на ерозия.

Технологията на изработка предполага предварително очертаване на входа на терена, последвано от последователно издълбаване в посока отгоре надолу и финално изглаждане на стените. Дейността е извършвана с метални бронзови и железни инструменти от типа на длетото и шилото, което съответства на технологичното равнище на ранножелязовите скално-изсечни практики.

Функции и научни интерпретации

Функцията на нишите остава предмет на дискусии в научната общност. Основните хипотези са:

• Погребално-ритуална – това е най-разпространената концепция, според която нишите служат за поставяне на урни с кремирани останки (кенотафи). Морфологията на отворите изявено наподобява умалени входове на скално-изсечени гробници, а специфичното проникване на слънчевите лъчи в тях символизира прехода на покойника към отвъдното пространство. Доц. Георги Нехризов предлага предпазлива хипотеза въз основа на дългогодишни проучвания в Глухите камъни и други обекти, като изрично подчертава липсата на категорични материални доказателства.
• Култова и посветителна – тълкува нишите като символични врати и медиатори между земния и божествения свят, интегрирани в слънчевия и скален култ в тракийската религия. Разположението им се свързва с ритуали по инициация, хипотеза, подкрепена от структурни аналогии с близки скално-култови комплекси в долината на Арда. Логистичното изпълнение на тези височинни изсичания, изискващо използването на въжета или дървени скелета и стълби, индикира, че самата труднодостъпност е била търсен елемент на посвещението и контролирания достъп до сакралните зони.

Всички лансирани интерпретации се разглеждат като работни хипотези поради липсата на директни археологически находки in situ, тъй като по-голямата част от нишите са открити празни. Нехризов подчертава необходимостта от провеждането на интердисциплинарни изследвания за постигане на по-категорични изводи и прецизно съпоставяне с контекста на ранножелязовата култова система.

Вертикалният сакрален модел в контекста

Вертикалното разположение на нишите в Чит Кая ясно илюстрира вертикалния сакрален модел — триделната структура на вселената, включваща горен (небесен), среден (земен) и долен (подземен) свят. Този модел е фундаментален за палеобалкано-тракийската космогония и се наблюдава в редица паметници в региона, сред които Кован кая и Глухите камъни.

Проф. Валерия Фол в своите изследвания, по-специално в монографията „Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа“, развива концепцията за т.нар. „скално-герметично общество“. Според нея скалите функционират като затворена сакрална система, а вертикалното разпределение на структурите отразява медиацията между световете в тракийската религиозна представа, където човекът заема ролята на активен посредник в космическия ред.

Естествените скални образувания в непосредствена близост до комплекса, които поради парейдолия наподобяват човешки и животински фигури, вероятно също са били концептуализирани и осмислени като елементи на „живата скала“ в общия култов ландшафт. Този иконографски мотив е добре засвидетелстван и в други тракийски скално-култови топоси. Комплексът притежава специфична геоморфология, създаваща внушителен визуален код, който определя уникалността на този култов паметник.

Фиг. 4.6.3. Култовият ландшафт и морфологичните особености на региона

Заключение

Комплексът Чит Кая е класически пример за скално-култовите паметници в Източните Родопи, където типологията, датировката и вертикалното разположение подкрепят концепцията за сакрален модел на медиация между космическите зони. Той потвърждава сложната религиозна система на траките, свързана със слънчевия и хтоничен култ. Въпросът за логистичното изпълнение на височинните изсичания остава отворен, подчертавайки значимостта на ритуалното действие спрямо крайния резултат и ролята на контролирания достъп в сакралната практика.

Настоящото изследване остава отворено за допълнителни теренни наблюдения и нови документални свидетелства, които биха допринесли за по-пълното разбиране на комплекса и за по-прецизно датиране на отделните етапи на използване.

БиBibliography

1. Нехризов, Г. (2007). Могилните некрополи в Източните Родопи през I хил. пр. Хр. София: НАИМ-БАН.
2. Фол, В. (2007). Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа и в Мала Азия през древността. София: Тангра ТанНакРа.
3. Фол, А. (1986). Тракийският орфизъм. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
4. Kostov, R. I. (2017). Laser 3D scanning of rock-cut niches at the Shan Kaya site in the Eastern Rhodopes with notes on their morphology. – Geology and Mineral Resources, 24(7), 41-47.
5. Stoev, A., Maglova, P. (2016). Research Project "Astronomical Orientations and Geophysical Anomalies of Trapezoidal Niches in the Eastern Rhodopes, Bulgaria". – Mediterranean Archaeology and Archeometry, 16(4), 133-140.
6. Нехризов, Г. (2004). Трапецовидните ниши в Източните Родопи. – В: Сб. Кърджали – 70 години музейно дело. Кърджали: РИМ, 55-66.
7. РИМ-Кърджали. (2018). Сборник изследвания и публикации на НАИМ-БАН. Списание Археология. naim.bg